Из нет-а

попаднах на думи на Уейн Дайър. По принцип не чета книги от типа на "Вашите слаби места," но нея прочетох. Силно ме впечатли навремето. Препоръчвам я с две ръце. Обръща внимание на неща, които сме склонни да пренебрегваме, да не осмисляме и съответно - да си тровим нервите.
Цитатът на деня е:
Осъзнай го. Другите хора ще си останат точно такива, каквито са.Независимо от твоето мнение за тях.

Лятото преди мрака

Е, не. Тази седмица наистина беше посветена на културата - две театрални постановки, прочит на "сериозна книга..." Отдавна жадувам за книга, която да ме впечатли, не просто да ми хареса.

"Лятото преди мрака" на Дорис Лесинг отлежаваше поне няколко месеца на ъгловата етажерка, преди да посегна към нея и да не я оставя, докато не я прочета цялата.

Сюжетът не е много близък до мен на пръв поглед, но въпросите как минава животът ти, открил ли си радостта от живота, е добре да си ги задаваш своевременно, а не когато знаеш, че остава малко. Докато се обърнеш, вече е юни, кратко лято и е дошла Нова година, и така за мен вече 30 години.

С две думи, жена на възраст, отгледала четири деца, посветила се на мъжа, семейството, градината и къщата, изведнъж започва работа в международна организация. Връща си усещането за жена, проявява позабравеното умение да предизвика страст, възхита и желание в мъжките очи, тръгва на неорганизирано пътешествие с младеж, когото не познава, не устоява на испански вирус, среща момиче, неодобряващо живота й, и след известен размисъл се връща вкъщи.

Изданието е хубаво, с твърди корици, на "Летера," книгата върви леко, стилът е изчистен от досадни описания, думите са си на мястото, няма нищо излишно. За да илюстрирам, ще цитирам част от втория абзац, който всъщност ме заинтригува и накара да си купя книгата:

Размишляваше ли? Не, не бих казала. По-скоро се мъчеше да улови нещо, което се мяркаше в подсъзнанието й, да го извади наяве, за да може да го огледа и да го определи; напоследък все по-често "изпробваше" мисли и идеи, сякаш бяха конфекционни дрехи. Оставяше да се въртят на езика й думи и фрази, изтъркани като детски стихчета: защото за повратните мигове в човешкия живот обичаят е наложил съвсем стереотипни изрази. Е, да, първа любов! ... Трудно юношество ... Първородното ми дете ... Но аз бях влюбена! ... Бракът е компромис... Не съм вече тъй млада, както едно време ...

Тестостерон

Пиеса за отношенията между мъже и жени, обобщени в репликата: "Жените са курви." Лайтмотив - жените могат да изберат някого по социални критерии (пари, обществено положение и тем подобни) и лесно да си разтворят краката, докато на мъжете това им било чуждо. За тях всичко е любов.

Историята - несъстояла се сватба, на която булката заявява обичта си към друг, хвърля се в нечии прегръдки и за да бъде честта на младоженеца защитена, става грозен бой, от който в ресторанта отиват бащата, брата, младоженецът, кумът, разцелуваният непознат и пребилият го мъж. Сервитьорът е младеж с афинитет към бързите свалки, включително с алкохола. Истината, разбира се, е някъде там. Изплува сред разказаните житейски истории.

Не помня на кого е постановката, актьорите са изцяло мъжки състав.

Не помня и откога не съм се смяла толкова. С глас. До сълзи. Сякаш се върнах в училище, във времето, в което ни тресеше пубертетът и слушах задявките на съучениците си. Имаше откровени, но смешни простотии и някои истини, подхвърлени полугласно.

Отдавна не съм търсила виновника за разминаването между мъже и жени, не съм и склонна да обобщавам. Мислим себе си за различни, но като цяло реагираме еднакво. Добре е да си дадем сметка, че двата пола просто мислят по различен начин. Разминаването тръгва оттук - единият казал, а другият - не чул. Единият направил, но другият - не разбрал.

Да пием за онези, които си казват всичко направо.

Три дъждовни дни

Не, не е коментар за крайно не-лятното атмосферно време в София, а името на постановката на Театър 199, която гледах в понеделник. Пиесата е на Ричард Грийнбърг, режисурата на Владимир Люцканов, актьорите са - Малин Кръстев, Койна Русева и Захари Бахаров.

Някъде в анонс прочетох, че става въпрос за загадка от стар дневник, за приятелство, измяна, изневяра и страст. И да, и не. Да, и за това става въпрос, но по-скоро за начина, по който възприемаш света и хората около себе си, каква роля си избрал за себе си - вечен страдалец или ведър оптимист, обичащ или обичан.

Смърт в семейството, в което само братът и сестрата са си близки. Голямо наследство, сред което къщата - символ на красота, удобство и уют, завещанието, което изненадва всички, животът на бащата, описан с кратки изречения, които не дават мира на неудовлетворения син. Жената, която предпочита сигурността пред страстта. Това е накратко сюжетната линия - две истории, за две поколения, в които сякаш всичко се повтаря.

Страхотна игра на Малин Кръстев, ролята на Захари Бахаров много му отива, само леката истерия и неумението да изрази поне някаква емоция на Койна Русева бяха крайно не на място. Спектакълът бе с половин час по-дълъг от необходимото. Но определено ми хареса.

Depeche

няма да идват в България. Вече много ме е яд, че не отидох на състоялия се концерт.

Обичате ли Брамс?

Не знам. Дори не мога да се сетя за някое от произведенията му, които сто процента сме учили в часовете по музика. Най-вероятно не обичам Брамс. Но колко изящно пише Франсоаз Саган - с каква лекота вървят редовете й, с какво познаване говори за света и хората. Била много луда и страшно привличала мъжете. А на снимката на корицата изглежда толкова невзрачна.
Завидях й. На 18 години и да пише така ... добър вечер, завист! Не си добре дошла...

Искам да мога поне веднъж да опиша така страховете, мечтите, себе си, деня, света. За да ме види, прочете и усети някой. Който мисли като мен, който чувства като мен. Защото е тъжно да си сам. Особено в свят, в който всичко лично е на показ. Провокира, шокира, моли за внимание, крещи.
Много сме лични, а всъщност - неискрени. Не смеем да се доверим, за да не ни наранят. Днес не е модерно да сме слаби.

Горкият ми блог ...

Напоследък не ми остава време за него. Някак уморена и нажалена съм. И все пиша за филми и книги. Явно само това ми е останало. Всичко друго е умора. От работа, от емоции, от хора, от приятели.
Дните минават бързо и са толкова еднакви, че с някаква злоба искаш да ги заличиш. Обръщаш се назад, към минали моменти и забравени фрази, търсиш повторение. А няма такова. Дишаш, движиш се, мислиш и гледаш сега. Днес. Тук. Сам със себе си или самотен в тълпата.
И всяка сутрин се събуждаш с мисълта, че днес ще е различно. Че денят ще е хубав, по-хубав от вчера. Работиш много, но се чувстваш непълноценен. И да ти хрумне някоя щуротия, не я правиш. Щото вече си голям и зрял човек, много неща са минали през главата ти.
Откакто станах на 30, загубих спонтанността си. Крия си я в ръкавче на любима рокля и не давам да я види никой. Може да ми се присмее. Само от разни безумни тестове личи, че съм "безнадежден романтик." А на вид го раздавам сериозна - със скъп костюм и обувки, гледаща строго, преценяваща сурово.
Бих се полюляла на люлка, но не съм виждала в квартала ...