понеделник, 27 октомври 2008 г.

Улица без име

Не помня къде и как чух за тази книга. Това, че родителите на авторката емигрирали в Нова Зеландия преди години, ми го разказа моя приятелка. Купих си книгата и започнах да я чета с голямо нетърпение. Което стихна малко след 20-тата страница.
Не мога да пренебрегна факта, че Русе е описан изключително добре. Може би защото съм оттам и мога да преценя и съпоставя. Може би защото за миг и аз се пренесох там, на Главната, където която и сграда да погледнеш, ще видиш, че носи духа на онова време. Има я атмосферата. Има ги спомените. За къщата на Калиопа и съчинението, което писах по литература за една от вазите там. За Дунава, за къщата на баба Тонка, за ...
Силен бе и моментът с Карлово и Левски. Някак имах нужда от напомняне - за него, за онова, в което е вярвал, и онова, което ни е завещал.
И все пак - какво ни казва тази книга?! Че макар системата да е различна, дереждето ни е същото. Че сме станали много по-лоши и бездушни. Е, не това очаквах да прочета в тази книга.

Прибиране

Тази вечер стигнах навреме на спирката, за да видя как 74 кротко потегля. Стоя си и чакам, след известно време идва следващият. Качвам се, за няколко минути се придвижваме 2 метра, защото Стамболийски е затворен и тълпите от мол-а няма откъде другаде да излязат. Една тъпа патка (да ме прощават жените шофьори) ни засича, автобусът й одрасква колата - гранде скандал. Викане на КАТ. Всички пътници, включително моя милост, слизат. Връщат се на спирката. След още известно време идва 74. Пак едва-едва се изнизва към Руски паметник. Задръстване, пълен автобус, но поне е топличко. Аз съм учудващо спокойна - около мен някакви хора звънят по телефони, обясняват как ще закъснеят, защото ... "Абе, после ще ти обясня. Да, петнайсетина минути..." На ъгъла преди Ив. Евст. Гешов - катастрофка. Малка, без жертви. Младо момче в лъскаво БМВ ударило отзад таксиметров шофьор. Завиваме. Точно срещу Центъра по хигиена - още двама сблъскали се. Пак без жертви. Коли, клаксони... А в автобуса някаква девойка обяснява на "Тъпака" отсреща на линията за катастрофата, автобуса, задръстването. Тя е седнала най-отзад, но явно много държеше и ние, онези най-отпред, да чуем всяка нейна дума. Крещи, смее се, крещи, смее се. Някой не издържа и й прави забележка - в резултат грозни закани, нов кикот и хилеж, обяснения как живеем в най-голямото село на света и защо си мислим, че живеем в свястна държава. Диалогът се води най-отзад между момичето и някаква жена, но отново го чуваме всички. Намесват се и други пътници, но малката е неудържима - простотиите бликат.
Аз си стоях спокойно. И пак не се нервирах. Не че има за какво да се нервирам - хора всякакви, но се зачудих къде е толерантността ни. На пътя и не само там. Закъде ли са бързали онези, катастрофиралите, и дали като повисят 2 часа да чакат КАТ, а после да се разправят и със застрахователи, ще им хрумне, че следващия път могат да са по-внимателни, че могат да дадат път, да спазват знаците и предимството. Защото ако този път нищо не им се е случило, то нервите се увреждат безвъзвратно. И толкова ли е трудно да се съобразяваш с другите. Поне за малко.

събота, 25 октомври 2008 г.

Отново за площад "Славейков"

Няма начин да не напиша това. Много обичам площад "Славейков" - не само защото по-често си уреждам срещи там, всъщност уреждам ги, защото мястото ми допада - има много хора, книги, кафенета, магазини. Създава ми уютна представа за нещата, които харесвам в големия град, има обаяние. Преди си купувах и много книги оттам. Вече не. Защото ходя в някои от хубавите големи книжарници (доста ги има големите, но в някои от тях работят хора, които са държали книга само защото е трябвало да я сложат на полицата). Както и да е.
Само че минавали ли сте оттам вечер, след като книгите са прибрани? Е, на мен често ми се случва. И ми става гадно - защото е мръсно, пълно с хартии, найлони и всякакви други боклуци. Разхождат се, разбира се, и бездомни кучета. Ще кажете, че това го има навсякъде. Сигурно, но не би трябвало да е така. Защото този площад го посещават и обичат много хора и ще е много по-хубаво там да има повече простор, повече пейки, защо не и саксии с цветя. Нека пак има книги, но в павилиончета или нещо подобно, а не натрупани в кашони и предлагани от умрели от студ агресивни продавачи. Предпочитам книжарниците, защото там обикновено не ме закачат, освен ако не установим с продавача (случвало ми се е май само в Ориндж), че сме на една вълна и не просто обичаме да четем, а го правим, защото така живеем по-добре.
И не ми ги разправяйте тези, че продавачите там (особено онези, продаващи стари книги) са много готини и ерудирани хора. Сигурна съм, че има и такива. Но онези, с които аз съм се сблъсквала, определено виждаха интереса в очите ми и вдигаха цената петорно. Лошо няма -нали затова са там - да изкарват пари. И все пак - площадът вече не е онова уютно кътче, което беше преди 5 години или дори 10 години.
Освен това все се чудя как тези хора ходят до тоалетната - молят някого да им наглежда книгите и тичат тук или там, стига да не ги изгонят... Техен избор, разбира се, могат да си намерят друга работа, ако тази не им отърва, ама си е доста гадно.
Та, казано накратко, "за" съм да направят нещо хубаво, та площадът да си стане площад -градско открито пространство, където се срещат и разделят много хора.

събота, 18 октомври 2008 г.

Светът е голям ...

и спасение дебне отвсякъде - нов български филм. От малкото напоследък, които си заслужава да се гледат. Защото все едно е правен по холивудски, но така, както само българин може. Защото американците не биха го разбрали. Но ние, които сме тук, можем само да се радваме, че най-накрая се появи хубав, жизнеутвърждаващ филм, в който няма и капка преиграване, няма скрити намеци и подтекст, който е толкова високоинтелектуален, че изобщо да не го избереш.
Сега събирам сили, за да гледам "Дзифт."