неделя, 12 декември 2010 г.

"Откога те чакам"

Български филм от 1984 година. За сестра от патронажа на "Социални грижи," за самотните старци, за които се грижи, и за озлобените им наследници.
Филм за старостта и самотата - "ракът може да те пропусне, старостта - не."
Не правят вече такива филми.

сряда, 8 декември 2010 г.

Понякога

дърпам кожицата на устните си до кръв. За да ме отрезви и да си премълча.

неделя, 28 ноември 2010 г.

Ще срещнеш висок тъмнокос непознат

Да, ама друг път. Няма да пиша за последния филм на Уди Алън (който много ми допадна), само използвам заглавието.
Често, когато дълго чакаме нещо да ни се случи, си изграждаме представа за начина, по който това ще стане. Използваме представата, за да се приспим след дълго въртене и наместване в леглото. Добавяме нови елементи или махаме досадни подробности, напасваме, нагласяме, за да изглежда достоверно. И чакаме. Отново. Дълго. Обнадеждено. Примирено. Или отчаяно. И в момента, в който може би нещо различно ще се случи, възлагаме всичките си надежди. И се самонавиваме и самонадъхваме, но не се престрашаваме да направим първата крачка. Чакаме да се сбъдне представата ни. Тя, разбира се, не се сбъдва, не и така, както сме мечтали, и ние сме толкова разочаровани, че изобщо не си даваме сметка, че всъщност промяна и развитие има. И така, омотани в представи и илюзии, не живеем, а чакаме. И животът си минава. Ама кой да се усети. Губим си времето в търсене на оправдания. Горките измамени камилчета.
Освен ако не се намери някой, който да ни потупа по рамото и да ни изтръгне от плазмодийната фаза. Ама този някой трябва да е много смел и много да държи на нас. Защото също трябва да се престраши.

петък, 26 ноември 2010 г.

Not Enough Time

And I was lost for words in your arms
attempting to make sense
of my aching heart
if I could just be everything and everyone to you
this life would be just so easy.
Not enough time for all that i want for you
Not enough time for every kiss and every touch
and all the nights
i wanna be inside you ...

Тази вечер писах и трих, защото нито едно изречение не ми се стори достатъчно добро, докато тази песен често ми помага да мечтая. Иска ми се телефонът да иззвъни и вместо глас отсреща да я чуя. Без думи и пояснения. Защото всичко ще е ясно.

събота, 20 ноември 2010 г.

Yo, tambien - Аз също

Испанският филм, който гледах от започналата "Киномания." Социална драма, представена без наситен драматизъм и с чувство за хумор. Мъж със синдрома на Даун, на 34, започва работа и се влюбва в една от многото жени, с които работи, докато тя не спира да спи с различни мъже за по една нощ. В ролите - Лола Дуеняс и Пабло Пинеда - много добри.
Филмът като че ли е по-оптимистичен, отколкото се предполага, а в същото време въпросите, които повдига, не са с лесен и приемлив отговор - познаваме ли хора със синдрома на Даун и можем ли да общуваме с тях, кога ще станем толерантни към различните и кога ще си дадем сметка, че имаме един живот и не е хубаво да го живеем на принципа "ден да мине, друг да дойде."
Трудно ми е да определя защо филмът по-скоро не ми хареса - може би защото беше ту весел, ту тъжен - сякаш бе твърде премерен. Вероятно ако беше постигнал някоя от двете крайности, щеше да се хареса повече.

A Single Man

Името на Том Форд свързвам с работата му за марката "Гучи," а Колин Фърт харесвам откакто гледах "Гордост и предразсъдъци." Затова след известно колебание (поради късния час на прожекцията - 21) отидох да гледам "Самотен мъж," който разказва за университетски професор, който трудно понася самотата, след като любимият му умира в пътна катастрофа и едва не се самоубива.
Историята е заснета изключително естетски, всеки кадър отдава дължимото на детайла, а изпълнението на Колин Фърт е безупречно. И все пак останах леко безучастна и дистанцирана, сякаш акцентът върху красотата на мъжкото тяло ми дойде в повече и ме отдалечи от меланхолията и празнотата на самотника.
Може да гледате от любопитство.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Side

Well, I believe there's someone watching you
They're watching every single thing you say
And when you die
They'll set you down and take you through
You'll realise one day
That the grass is always greener on the other side
The neighbour's got a new car that you wanna drive
And when the time is running out you wanna stay alive
We all live under the same sky
We all will live, we all will die...

Ако за миг престанем да се сравняваме с другите, ще ни остане време да живеем.

петък, 5 ноември 2010 г.

Крещях,

но нямаше кой да ме чуе. С времето "страстта" ми към този вид общуване е успешно сведена до минимум. От опустошителен гняв като на Ахила Пелеев ( ако и да ми е любим герой от древногръцкия епос) полза няма. Вероятността да те чуят и най- вече запомнят казаното е доста по-голяма, ако говориш спокойно и ясно, една идея по-тихо. Тогава нещата са сериозни.

Не съм

хубава, а притежавам интелект над средния. Това често води до проблеми в общуването ми с хората. Казвам истини, които трудно се понасят.
Но кой друг, ако не приятелят ще ти каже как изглеждат нещата отстрани?! Кой друг ще ти каже да направиш компромис или да спреш да се правиш на тъпак?! Кой друг, ако не приятелят ще ти представи другата гледна точка?! Той далеч не цели да те уязви или да ти забие нож в гърба. О, да, по-лесно е да си го изкараш на него, когато нещата не вървят. Винаги трябва да има виновен. Някой друг, а не ти.
Трудно ми е да се чувствам черна и да попивам чуждите разочарования. Тежи ми да понасям болката на околните. Тежи ми, че не ме харесват и се страхуват от мен. Цял живот търся човек с по-силен характер, който да се грижи за мен. Тежи ми да го напиша, защото рядко правя признания. Но признанията правиш, за да те разберат. И когато това не стане, си обречен на самота.
Самотата призвание ли е или избор?! Вероятно и двете. Когато не се страхуваш и споделиш, си готов и със защитната реакция. Защото хората са жестоки. И егоисти. Суетни, много повече от необходимото. Трудно признават, когато грешат. Още по-малко обективират, когато е въпрос на чувства. От страх, от срам, от глупост.
Понякога ... ми се иска да крещя.
За да ме чуят. И разберат...

сряда, 27 октомври 2010 г.

Ако някой те обича...

Приятен и много мелодичен български филм. За (не)разкритите чувства и (не)споделената любов. За ученичките и учителите. За вярата и съмненията в себе си, за живота, който водим, и принципите, които отстояваме. За парите, мизерията и самотата.
Простичка история за момиче, което съсипва живота на своя учител от ревност, и след случайна среща събира сили да му го признае. Разказана кротичко, тя няма как да не ни хареса, защото няма залитания и свръхдраматизъм. Малко поучения и много Деян Донков. За несъвсем убедителните девойки по-добре да не споменавам нищо.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Мадрид

Слънчев и топъл през октомври, оживен, гостоприемен и шумен - от Paseo Imperial до Paseo de la Castelana през Plaza de San Miguel, Plaza de San Ildefonso и Plaza de Alonso Martinez. По малките улички, които ги има само на картата. Или накъдето ти видят очите и те поведат краката - по пътя на плочките или следвайки табелките с красиво изписани букви. В градинката пред Кралския дворец или край черните лебеди в парка Ретиро - Мадрид е очарователен със спретнатите си къщурки, боядисани в жизнерадостни цветове, с тесничките тераси с много цветя и с дървените си капаци, пазещи спомена за едно време. И с уютните кафенета, в които никой не бърза, като Mama Ines (на Calle Hortaleza 22) или Cafe Espejo (на Paseo de Recoletos). Не бива да се стряскате от това, че някои испанци пият кафето си на крак, като същевременно успяват да изпушат поне 3-4 цигари. Испанците пушат много и също така, вървейки по улицата, което по-рядко се вижда у нас.
Улиците в сутрешните часове са сравнително тихи и празни, разминавате се основно с други туристи или с хората, които чистят, но към обяд лека-полека градът оживява. Ако сте огладнели и ви се хапва първо, второ и трето, сега му е времето (за испанците всъщност - около 15ч) - обедните менюта са на цени между 8 и 15 евро.
Следобедното кафе можете да изпиете на открито някъде на Plaza de Chueka или на Plaza de Santa Ana, като се полюбувате на мелодичния испански език, на който говорят всички наоколо.
Привечер се настройте за много шум и емоции - тапас баровете са препълнени, най-вече с мъже, които така бързо поръчват, че зад касата не могат да им смогнат. Макар че имат своя чар, препълнените барове не ми допаднаха, защото са места, където трудно ти се чува приказката, макар че точно за това си отишъл. Така както се ходи и в пазара Сан Мигел (Mercado de San Miguel) - красива, стъклена сграда, в която можеш да си купиш плодове и зеленчуци, сирене, месо или миди и където вечер трудно можеш да се разминеш от хора, носещи чаши с вино или цели бутилки, които се спират да кажат "здравей" на приятелите си.
Ако междувременно сте от т. нар. романтици, наслаждаващи се на залеза, мястото е Templo de Debod (Paseo del Pinto Rosales) - автентичният египетския храм, построен 2 век преди Христа, подарен на испанците през 1968-а в знак на признателност. Постройката, макар и древна, не е много внушителна през деня, но вечер е осветена разкошно.
В търсене на испански дух можете да тръгнете по следите на фламенко танцьорите - близо до пазара Сан Мигел се намира един от известните барове за фламенко (tablaos) - на Plaza del Conde de Miranda 1, където освен всичко друго персоналът говори английски и не го крие. Представленията обикновено започват в 22.30 часа, като за почивните дни е добре да направите предварителна резервация. Входът е около 30 евро. Дори и фламенкото да не е любимият ви танц, шоуто ще ви хареса.
Мадрид се слави и с многото си и хубави дискотеки, но аз лично ги пропуснах. Затова пък пробвах друга градска традиция - чуроси с шоколад (chocolate con churos) - т. нар. закуска призори :) Чуросите са малки гевреци или пръчки, пържени, сухи и мазни, които се поднасят с горещ шоколад, който е толкова гъст, че си ги топиш в него. След като ги опитах, аз предпочетох да хапвам класически кроасан, придружен от чаша свеж портокалов сок и uno espreso. Уточнението е важно, защото испанците пият дълго кафе с мляко (con leche), което невинаги удовлетворяваше жаждата ми за класическо силно и късо кафе.
В края на нощта можете да се приберете и поспите (поне докато не ви разбудят ранобудните чистачи) в някой от многото хостели в центъра като Mirentxu (Zorilla, 7) например. Хостелите обикновено се помещават на етаж или два в старите сградите, собствениците често живеят в единия край, но в никакъв случай не се месят в ежедневието на туристите. На по-ниска цена могат да ви предложат да делите стая с непознати или пък да ползвате shared toilet или bathroom.
Ако сте любител на музеите, Мадрид ги има в изобилие. Ако не сте, посетете поне Прадо, а ако ви останат сили - и Thyssen-Bornemisza, евентуално и Centro de Arte Reina Sofia. Поне за мен разглеждането на множество картини в един ден затормозяващо, на вас може да ви хареса. Правете се, че не чувате моя леко пренебрежителен коментар и задължително си вземете карти, за да се ориентирате в залите. По възможност прочетете нещо за колекциите, които се показват в момента (често има гостуващи такива) и си набележете цели. По мое мнение човек трябва да ходи няколко пъти и да гледа само отделни неща. И ако за Прадо мога да кажа, че помня някои от картините на Веласкес, Гоя, Тициан, Караваджо, Мурийо, Йеронимус Бош, Рубенс, Дюрер, то останах доста потресена от съвременното изкуство, показано в галерията на Кралица София. Явно модерното изкуство не е за мен. Дори Пикасовата "Герника" не успя да спаси положението. Не забравяйте да проверите кои са почивните дни за съответния музей, защото правилото за понеделниците невинаги важи.
Не споменах нищо за градския транспорт, защото е много по-редовен от този в София и навсякъде има указания коя линия накъде пътува. Не го ползвах много - само метро от летището до хотела и обратно, като влакчетата са на 2-3 минути и много чистички. Във всички станции има указателни табелки и карти на мрежата, автоматите за билети работят с монети, банкноти и крадитни карти, така че човек е максимално улеснен. Обикновеният билет струва 1 евро, само от и към летището се доплаща още 1. Има комбинирани билети, които позволяват ползване и на друг транспорт, както и билети за 10 пътувания. Но в центъра така или иначе човек с удоволствие и дори целенасочено си се разхожда пеша :)
От магазините не се впечатлих - и марките, и цените са почти като нашите (е, стандартът тук не го броим). Искаше ми се да посетя неделния битпазар Rastro, но не остана време, пък и нямах потребност да пазарувам. Макар че с удоволствие избирах магнитчета, чаши и касички и други сувенирчета за приятелите. Има магазинчета за такива глупости на всяка крачка.
Не мога да не спомена кафенето-антикварна книжарница J&J Books and Coffee (www.jandjbooksandcoffee.com) - държи я американец, установил се в Мадрид. Освен че предлагат кафе и коктейли и продават книги, организират интернационални вечери, в които можеш да подобриш английския или испанския си с хора, които също като теб не познават никого. Обиколих половината център, за да я намеря, като междувременно видях квартала, в който живеят най-много чужденци - една идея по-малко чисто и живописно, с още по-тесни улички и с много магазинчета за плодове и зеленчуци и обувки и почти никакви сувенири.
След закупени две книги на любимата ми Ан Тайлър се почувствах удовлетворена и по-лесно възприех мисълта, че трябва да се прибирам у дома. Кратък полет на wizz air в 20.30 вечерта (споменах ли, че там са с един час назад) и след бърз диагонален прочит на "Вечеря в ресторант Носталгия," към 00.55 ч кацнахме в София. Недобре осветена и с много дупки, нооооо това си го знаете. За нещата, които съм пропуснала, може би ще пиша друг път.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Фрагмент 3

Желанията ми са толкова прозаични, че се срамувам да ги изрека на глас...

"Стъклената река"

От филма не става ясно какво представлява тя. Той е само по мотиви от романа на Емил Андреев - историите и характерите са доста променени. Той е от филмите, за които не ти става ясно защо са направени и се питаш защо си ги гледал. Актьорите са добре подбрани, но не успяват да го спасят.
Някак нелепо си припомних звучната българска дума "уруспия..."

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Като пясък между пръстите ...

Не мога и не мога да намеря по-подходящо описание на начина, по който времето ни изтича. Или по-скоро спрях да го търся, защото това ми харесва. С лек намек за неумолимост, но без излишна грубост. Защото колкото и да помъдряваме с годините, така и не успяваме навреме да осъзнаем този факт - времето тече бързо и сме за много кратко тук. Което не значи автоматично да хукнем да правим глупости...
:) isn't it ironic, don't you think :) и така скок-подскок - от едно клише в друго. Но те нали са за това.
Като малка ми беше много лесно, защото си казвах, че е "по-добре да съжалявам, че съм го направила, отколкото цял живот да се ядосвам, че не съм." Е, още не съм скочила с бънджи и нямам представа дали някога ще го направя, но ми е все трудно да се убедя в стойността на нещата, които правя. Сякаш покривам норматив, но критериите ми са твърде високи, а по този начин обезсмислям всичките си усилия.
Някъде по-долу в блога си писах, че "искам да съм добра." Е, опитвам се, но се оказа, че не всички ме възприемат в новата роля. И се разминаваме. Грубо, жестоко, с грозен скандал. А всъщност в стремежа си да не ни направят на глупаци, правим най-много глупости. И уязвеното ни честолюбие не допуска да бъдем добри. Но аз ще продължавам да се старая, пък другите да си мислят каквото щат.

Носете си новите дрехи, момчета

Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим, умираме, както спим.
Въпросите на тази планета я решим,
я не решим...
Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре, утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим, умираме, както спим.
Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки, падаме,
сънувайки, мрем.
Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете
днес се налага да премълчим ...
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

Още едно от стихотворенията на Стефан Цанев, които обичам. Макар че поводът да го публикувам точно тази вечер е, че научих, че мой съученик (на 33 г.) е починал днес. Не знам от какво и как, не поддържахме връзка след завършването на гимназията, но той бе от онези "щури, странни" хора, които живееха, без да се съобразяват твърде много с обществените норми. Музикант. Който живееше тук и сега. За мига. Докато повечето от нас чакаха да дойде "утре."
Почивай в мир, К...

събота, 4 септември 2010 г.

Няма как

в дъждовно време да не преровя чекмеджетата и да не прелистя старите папки. Няма как да не се настроя леко меланхолично, да си спомня някои стари случки и да не препрочета някои текстове ...

Миг като вечност

Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Моите кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

Георги Константинов

"Указания за спасяването на света" - Роса Монтеро

Авторката открих случайно на созополския плаж с книгата "Дъщерята на Канибала." Прочетох я бързо, поради което в момента дори не си спомням името на главната героиня, но историята ми хареса. Като се прибрах в София, при пореден набег към книжарницата до работа, без да се замисля, си купих и "Указания за спасяването на света."
Отново имаме странна история, в която чрез игра на случайността и съвпаденията се забъркват таксиметров шофьор, лекар от Спешното, красива проститутка и достолепна професорка-алкохолик. И докато четем изключително достоверните описания на обичайни човешки състояния като мъка и неумение да преодолееш смъртта на любим човек, откъсването от реалността и потъването във втори живот в мрежата, претръпналостта от ужаса и гаврата с чувствата и тялото, не можем да не се замислим, че героите спокойно могат да бъдат съседът отляво, една от жените, чакащи сутрин на спирката, мъжът, до когото сядаме в автобуса.
Без да ни назидава, Роса Монтеро ни напомня, че няма универсални отговори и рецепти, но онова, което всички можем, е просто да бъдем добри.

неделя, 15 август 2010 г.

"Естествен роман"

Има нещо опасно в това да пишеш от първо лице. Защото хората, които те четат, трудно могат да разграничат автора от героя. И вероятно приписват на първия черти, които той не притежава. А понякога героят не е толкова добър, колкото ни се иска. И намразваме автора, без дори да го познаваме.
Докато четях "естествения" роман на Георги Господинов, се борех с усещането си за него/за героя. Пред очите ми непрекъснато се преплитаха два образа - на страдащия от ситуацията, раздялата и развода мъж и на студения, дистанциран интелигент, който просто иска да пише и да не го закачат. Образите не се покриваха с представата ми за мъжа с широко лице, когото бях виждала да интервюират, и чиито статии бях мяркала някъде из нет-а.
Преди време той не пожелал да го запознаят с моя приятелка. Тя е хубаво момиче, артистична натура...
Преди месец-два друга моя приятелка отказала на своя състудентка да отиде на литературно четене, в което той щял да участва, защото ме бе поканила на гости същата вечер. Когато разбрах за това, й казах, че всъщност доста го харесвам. Тогава чух за романа. (Е, да, преди го харесвах просто защото ми изглеждаше много интелигентен. Несериозно звучи, знам.) Историята била истинска. Аз си умирам за истински истории. Защото си нямам свои. Или просто обичам да критикувам. Защото мога, пък и е по-лесно.
"Романът е хубав, защото е изпълнен с колебания..." Чуди се как да започне - с началото или с края. Какво начало да избере, колко искреност да вложи, същевременно как да не се издаде .
Чете се измамно леко. Хубавото е, че след това където и да го отвориш, попадаш на ново откритие - думичка, израз, абзац - нещо, което може би си пропуснал първия път или което можеш да погледнеш и от друг ъгъл, тънка заигравка с думите.
Вече седмица откак съм го прочела, не мога да спра да мисля - той е ли такъв пън - остроумен, ерудиран, студен?! Толкова студен, че да не усети как нещата покрай него се изплъзват и ги губи... И ако не искаш деца, то не намираш ли начин да го кажеш, преди нещата да загрубеят. А, тя, жена му - как е могла да му го причини?!
Няма идеални семейства и идеални връзки, макар че все към тях се стремим. Но на онези, които изглеждат блестящо отвън, най-много куцат. Те затова и така изглеждат - отразяват подобно на огледало и не дават да се види какво има отвътре.
Гадно е да пишеш от първо лице, единствено число. Е, да, пишеш добре и си убедителен - описваш онова, което познаваш и си преживял. И все пак. Естествено, но гадно.

събота, 31 юли 2010 г.

"Искрено ваш Шурик"

на Людмила Улицкая се оказа неочаквано забавно четиво. Или по-скоро аз направих такъв прочит на книгата, защото за разлика от "Медея и нейните деца," която започнах, но не успях да дочета, тя върви гладко и леко. Което малко ме изненада, защото авторката без съмнение много достоверно описва характери. Но в никакъв случай не досажда с протяжни описания и нетипични сравнения. В историята на Шурик - младеж, отгледан от майка си и възпитан от баба си, който не отказва помощ на жените, с които животът го среща, има всичко - приятелство, любов, цинизъм, лудост, примирение ... Поднесени с лека въпросителна нотка и малко ирония.

понеделник, 19 юли 2010 г.

Морето пред мен

го няма. Вече. При сблъсъка ни преди време за момент извръщах глава от силно нахлулата и леко неприятна миризма. :)
Обичам слънцето и доброто настроение, което ни донася, чакам емоциите, които в повечето случаи не преживявам наистина. Е, мразя това, че пясъкът е навсякъде по мен, пък и трудно ще ме накарат да стана, за да посрещна изгрева или да съм някъде там, за да изпратя залеза и деня. От всички тъй наречени "романтики" най- се дразня на разходките по плажа.
Морето е огромно и неизмеримо с поглед. Привлича те и можеш да се взираш с часове - да мислиш или пък не. Да мечтаеш или пък не.
А има и дни, в които вълните са разбиват с такава бруталност в скалите, че те хваща страх, радваш се, че има къде да се приютиш и чакаш бурята да отмине. Надяваш се на нещо отвъд хоризонта. И така се появяват историите - твоите, на приятелите ти, на непознатите, седнали до теб на бара, на хазяите, на разпоредителите в лятното кино или на артистичните типове от магазините за автентични вехтории. Историите, в които търсиш и откриваш себе си. Историите, които преживяваш и премисляш. Историите, в които не искаш да повярваш и отричаш. Но които, подобно на морето и вълните, се разпростират, преливат една в друга, закачат се дружелюбно или се хапят бясно. Историите с начало и без край ...

"Мъже" на Цвета Стоева

Прочетох я вчера. А преди малко попаднах на тази статия http://www.azcheta.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1110:men&catid=3:review&Itemid=27. И ми се ще да споделя, че съм съгласна с някои от нещата, но не с всички.
Да, книгата няма да е интересна за мъжете - липсва интрига и има твърде много оценки и самооценки. Освен това са представени в изключително неблагоприятна светлина.
Да, "уроците" са най-завършената любовна история, защото в тях е описано всичко - и хубавото, и лошото.
Да, повечето жени ще открият себе си в поне една история.
Но книгата не е депресивна. Защото самоанализът и равносметката сме ги направили. И сме се оттласнали нагоре. Ласкаем се, че не сме единствените и че вече сме го преживели. И няма да ни се случи пак същото. Текстовете ни допадат, дори леко завиждаме на умението да се пише и нещата да се назовават с истинските им имена. А историите са точно за плажа, защото са увлекателни и се четат на един дъх. За 2-3 часа в горещия юлски следобед.
П. с. Само аз явно се дразня от прекомерната употреба на глагола "чукам" в небуквалния му смисъл.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Созопол - старият град

Много павета и неравности, тесни улички изтърколили се насам-натам, красиви къщи, пазещи своите тайни, и малки бурканчета със сладко от смокини ... Тераса, през която слънцето брутално нахлува в стаята и те събужда рано сутринта, тераса, на която пиеш кафето си на бавни глътки, тераса, на която просто гледаш морето, слушаш вълните и нищо друго няма значение, докато фарът отляво не ти намигне привечер.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Някой ден

може би ще отворя бар. Не много голям. С удобни сепаренца за четири до шест души, с барплот на късата стена срещу вратата, с мека, приглушена светлина. Ще звучи музика, която да припомня ученическите или студентските години, отвреме-навреме нещо по-съвременно. Ще е уютно и непретенциозно, без прекомерен брой посетители, но пък с редовни клиенти. Разговорите може да са делнични, а може и абстрактни, хората ще си тръгват успокоени и удовлетворени.
Някой ден ...

неделя, 27 юни 2010 г.

Има нещо нелепо и смешно в това

мъж да пие коктейли. Да излезе в петък вечер с приятели, да отиде на бар, но не за да гледа световното, а ... да пие коктейли. Жълти, зелени, сини, с една сламка или с две, с лимончета и много лед... Странно е и не ми се връзва.
Друго си е чаша голямо с някой от любимите мъже - Джак, Джим или Джони.

Четири стаи

Пак в театър София. Допада ми този театър, макар да бях изненадана от начина, по който бе поднесена постановката. Във всяка една от стаите зрителят се озовава след кратко приплъзване в тъмнината по червен килим, който те отвежда ту в другия ъгъл на мраморното фоайе, ту в мазето, ту на втория етаж ... Хитро. Добре, че бях по дънки, а не официално облечена.
Филмът съм го гледала навремето, но се оказа, че нищо не помня. Освен че Тим Рот прави страхотна роля. Което май се оказа плюс, за да не се изнервя от постановката. В която сякаш е доста трудно да открия достойнства, различни от онези, донесли и две награди Икар. Да ме прощават тинейджърките, носещи фанелки с щампа "Аз (сърце) Калин Врачански." Той, че е симпатичен, симпатичен е. Че може да играе, може. Ама този пусти кикот в залата, простете в стаите ...
Не ме слушайте. Играят си хората. Просто аз трудно понасям абсурдни истории и съм претенциозна към поднасянето им. Гледайте и се забавлявайте. В четвъртата стая главният герой викаше повече от необходимото, но е млад и има време да се научи.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Варна

беше някак кротка, тиха и мила. Без много хора по улиците и по плажовете наоколо, без искрици и блясък в очите. Е, аз и така си я обичам, но все пак не ми харесва толкова унила. С много молове и с малко хора, с много кръчми, ама без настроение, с хубави момичета, но с груби момчета.
Варна - много слънце и различни аромати - на трева и водорасли, на потна кожа и слънцезащитно олио, на море и още нещо :)
Варна - рано сутрин, късно вечер - неуморни чайки си говорят ли, говорят.

вторник, 22 юни 2010 г.

"Суматоха" по Радичков

Обичам да ходя на театър, макар и да не съм най-големият му почитател. Защото колкото и да са хубави някои постановки, една неумела режисура, няколко твърде кресливи актьори и безумен текст са способни да те разочароват задълго.
Бях скептично настроена, докато сядах на третия ред в театър София, но се оказа, че не съм съвсем права. Нямах никаква представа каква е историята, нито кои актьори ще играят, но нямаше връщане назад. Оказа се, че Калин Врачански е сто пъти по-убедителен на сцена, отколкото в "Стъклен дом." Всъщност изненадата бяха купчината кискащи се тинейджърки, за които съм сигурна, че нямат и най-малка представа какво е написал Радичков, но пък аплодираха изключително шумно своя любимец. Е, всички сме били млади. Но не съм толкова толерантна, когато ми пречат да се наслаждавам на постановка или филм.
"Суматоха" ни връща към онези времена, в които българинът е живял простичък живот, гледал е крави, кози и прасета, дебнел е лисици и е ходил на лов. И всичко е било прекрасно, докато суматохата не е внасяла временен смут и не е разбърквала плановете.
Ако не знаете, че жабата е мрачно животно, крайно време е да гледате постановката. Редовете в театъра са амфитеатрални, сцената - гостоприемна, а актьорите - страхотни.

вторник, 1 юни 2010 г.

Кино, театър, литература и нищо друго

Под знака на горните три премина месец май - 4 театрални постановки, три-четири игрални филма и няколко нови и не толкова нови книги.
"Всяка година по същото време" - Анета Сотирова и Тодор Колев - добър тандем в мила история - той и тя имат дългогодишна връзка, която консумират веднъж, на уречената дата от първата си среща, в един хотел. С чувство за хумор, но и лека неискреност на места постановката е подходяща за неделната вечер. Тихичко си задаваме въпроса - възможно ли е?
Сексът, наркотиците и рокендролът ми се усладиха, но за едната вечер в 199. Андрей Баташов бе убедителен и строго сериозен в импровизирания диалог с публиката, който на моменти стряскаше. Ще ми се да видя Блатечки в Модерен театър и да сравнявам.
За "Апокалипсисът" в душите ни драснах два реда преди време, а за "Приятнострашно" сякаш не ми достигат думите. Харесах текстовете на Яна Борисова още когато гледах "Малка пиеса за детска стая." Харесах режисурата на Галин Стоев и играта на актьорите - Вежен, Стефан, Снежина и Радена. Но ако за "Приятнострашно" кажа само, че ми е харесала, не бих казала нищо. Не е само до онази тънка тоналност на пиесата, която те кара не да гледаш и слушаш, а да чувстваш. Да усетиш близост с героите, да погледнеш с техните очи. Да си малко тъжен, много искрен, леко напрегнат, нетърпелив ... Да си себе си в свят на фалш и забързано ежедневие, в което времето не стига и нищо не е лично.
"Приятнострашно" - постановката на този сезон. И на другия, защото ще я гледам пак.
Което не може да се каже за "Книгата на Илай," "Човекът-вълк" и "Защитна стена" - изгледани в един ден, явно изначално предопределен за безумно тъпи филми.
Добре, че американците умеят да правят мащабно кино, за което на Ридли Скот и Ръсел Кроу винаги може да се разчита. Стига да не си падате по историята, разбира се. За Кейт Бланшет и великолепната й осанка няма да отварям дума.
А късно вечер преди и след дъжда се боря с "Непосилната лекота на битието" - почти безуспешно, докато "Тайният път на мастилото" ту се губи, ту се откроява сред съвременната българска литература.

вторник, 18 май 2010 г.

Like a Bridge Over Troubled Water

When you are weary, feeling small,
when tears are in your eyes, i will try them all.
I'm on your side when times get rough and friends can't be found
Like a bridge over troubled water i will lay me down
Like a bridge over troubled water i will lay me down ...

Много успокояваща песен - нежна и кротка. Как да не си я пуснеш точно тази вечер, след като си гледал интересна театрална постановка, която за пореден път те е навела на мисълта: "Защо, по дяволите, всички са се юрнали така нанякъде - правят кариери и трупат купища пари, драпат за усещания и не си доспиват, защото може да пропуснат нещо, бързат ли, бързат и прегазват куп неща и хора по пътя си?!"
Апокалипсисът идва в 6 вечерта. За мен, за теб, а може би за всички. Или само за онези, които могат и спират за миг. И не бързат. И са тук. И ни виждат - мен и теб. И имат време. За мен и за теб. За него, за нея. За всички онези малки неща, които ни карат да си спомним, че сме на гости тук и за кратко. Много често ми се струва, че всички бързат да изживеят живота си за 5 минути, а къде е радостта в това?! И какво ще правят после?

неделя, 18 април 2010 г.

"Мисия Лондон"

Книгата прочетох отдавна, а филма гледах вчера. И останах очарована. Явно покрай гледането на новите български филми съм се настроила леко скептично и все очаквам неприятна изненада. Да, ама не. Филмът е добре направен и се гледа с удоволствие и много смях. Сценарият е изцяло по книгата, като във филма (по обясними причини) са подчертали сюжетната линия. Не са заложили прекалено на пародийния елемент, което е добре. И най-важното - у актьорите нямаше никакво преиграване. Защото в днешно време проблемът на българското кино не е липсата на пари или липсата на добри текстове, а именно - стремежът да изпъкнеш, да се покажеш.
Филм за българите такива, каквито сме, но без всички онези "философии" и "интелектуализми". Докато гледаш, не си задаваш въпроси и не търсиш отговори.
Много ми хареса. Много се забавлявах и смях. Вероятно бих го гледала пак.

петък, 16 април 2010 г.

Сатурнова дупка

Много приятелки са ми казвали, че на 30-ия си рожден ден са плакали дълго и са се чувствали глупаво, без да има явна причина. Заради това, че преминават някаква невидима граница, заради това, че вече не са в графата "млади," заради първите бръчки.
Аз не плаках. Бях в добро настроение почти до края на вечерта. Пак дълго го мислих и организирах, правих списъци - с гости и за подаръци. Надявах се, че ще е нещо изключително, защото ставам на 30 - хубава годишнина, с която се ознаменува онази възраст на жената, в която тя е осъзната, чувства се добре в тялото си, знае какво иска от живота си (е, ориентировъчно :)).
...
След седмица ще стана на 31. И все по-често изпитвам онова усещане, че много неща са безвъзвратно отминали и няма да се върнат, затова се старая да убедя себе си, че придобитото самопознание ще ми помогне да се радвам на всяка неподправеност и приятна неочакваност в живота си.
Дано.

вторник, 13 април 2010 г.

Направи ли го веднъж,

ще го направи и втори път. Да те нарани, да ти посегне, да те обиди. Често сме склонни да извиняваме, оправдаваме и забравяме. До следващия път. А не бива да го допускаме. О, да, на следващата сутрин почти всичко е забравено и заличено, в светлината на деня нещата изглеждат по-различно и сякаш нищо не се е случило. Но още първия път, в който умишлено ти причинят болка, бягай надалеч, без да се обръщаш. Никой и нищо не си заслужава в този случай.

вторник, 30 март 2010 г.

Достойнство

"Положително качество на човек, което се основава на правилна самооценка, съзнаване на качествата и самоуважение" - определение, взето от тълковен речник.
Харесва ми мисълта, че "Достойнството на човек не може да бъде отнето, защото то може само да се загуби" (цитирам по памет).
Не губиш достойнството си, когато се извиниш.
Не губиш достойнството си, когато казваш, че обичаш, а не ти отвърнат със същото.
Достойнството не бива да се бърка с нараненото самолюбие.

Мъжете, жените и всичко останало

http://http://sovichka.blogspot.com/2010/03/blog-post.html - текст на Цвета Стоева, видян в Блогосферата на в. Дневник - надявам се да съм успяла да пусна линка. Че както стана ясно, не съм много грамотна технически.
Текстът ми прозвуча адски познато. Сякаш съм го чела отдавна, а всъщност публикацията е днешна. Може би защото тези дни разсъждавам по темата. Без да стигна до извод. Защото тези неща не идват само с размишленията, трябва си и малко опит. Горчив или не чак толкова.
Рядко съм крайна и не обичам обобщения от типа "Мъжете са свине/жените са кучки." Макар че когато съм ядосана, са на върха на езика ми. Но казвам "майната му" и продължавам нататък.
Няма рецепта. Тълкуването на знаците невинаги е еднозначно. Един чака сродната си душа и не спира да я търси, като не си губи времето с половинчати неща. Друг не вярва в това, че има само двама души в целия свят, абсолютно допълващи се, и след известно време си казва: "Този/тази ще е." Трети са имали (не)щастието от първия път да решат, че това е, което искат, и през целия си живот не усещат потребност да търсят нещо друго.
Истории разни - като тази на старите моми и ергените, на тайните връзки със семеен човек, на момиче, влюбено в мъж, който освен съпруга и деца, си има и любовница, на дългогодишна любовница, която всеки ден работи и обядва с любовника си, който вечер се прибира вкъщи и я оставя сама, на младеж, който не спира да се радва на различните момичета, които сутрин му казват "добро утро." Животът ни ги разказва непрекъснато, а ние се чудим коя е нашата сред тях, тя ли е истинската.
Не виждаме в бъдещето. Не знаем какво ще ни донесе изборът, който правим днес. Рискуваме с надеждата, че постъпваме правилно или просто се примиряваме, защото времето тече и остаряваме, а не е хубаво да сме сами.
Не е лесно. Никак не е лесно да създадеш отношения, които да прераснат във връзка, която да оцелее през годините. Едно време е било лесно - само най-смелите са дръзвали да нарушат реда и повелята на нравите и да загърбят избора, направен от родителите и средата им. Разбирате се, не се разбирате - обвързани сте доживот.
Сега можем всичко - да правим секс за една нощ, да имам куп неангажиращи връзки, преди да решим, че ще се женим, дълго да живеем заедно, за да преценим накъде вървят нещата... И пак не сме доволни. (В повечето случаи). И когато сме с някого, и се появят къща, роднини и деца, ни се стяга душата и лек уплах се появява за идващия ден. Често досадата избива в изневяра, за която си признаваме или не. Често разкъсваме старата връзка, защото устремно сме влезли в новата. Която след време се оказва същата. И така ...
Можем ли да го избегнем?! Не знам. Иска ми се да вярвам, че да. Но колко хора отрано опознават себе си дотолкова, че да са убедени в избора си и да са доволни. Да не се обръщат назад и да не разглеждат менюто отстрани...
Не ми трябва: 1. Висок. 2. Чернокос. 3. Красив. 4. С чувство за хумор. 5. Успял. 6. Вежлив. 7... Не ми трябва мъж, който да ме бележи, жигоса, промени така, че да не мога да се позная. Не ми трябва мъж, който няма да ме приема каквато съм и няма да ме уважава. Не искам да ме обуздават и превъзпитават, а да дават полет на фантазията ми. Не искам да ме спират, а да тичат с мен.
Трябва да си приличаме, но и в нещо различни, да се допълваме, но и да можем да спорим, да не се срамуваме, когато протягаме ръка, да не се извръщаме, когато ни е срам. Да можем да си кажем "извинявай," а следващия път просто да премълчим, вместо да избухнем яростно.
Не ми се събират парчетата след поредния "истински." Чакам сродната си душа.

сряда, 24 март 2010 г.

Сянката на вятъра

Две вечери подред, виждайки се с различни приятели, чувах хвалебствия за тази книга. Когато тръгнах да я търся в книжарницата обаче, не се сетих нито за името й, нито за това на автора - Карлос Руис Сафон. В крайна сметка - дадоха ми я да я чета. И я прочетох почти на един дъх. Адски увлекателна е, развива няколко сюжетни линии и те пренася в света на детското ти въображение (по-точно пубертетското), речникът е богат, а изразните средства - умело използвани.
Момче открива рядък екземпляр от книгата на слабоизвестен автор и силно впечатлен, започва да издирва и други негови романи. В процеса на търсене среща жени, връзката му с които е априори обречена. Действието се развива в Барселона, с кратък набег до Париж, като по петите на момчето са тайнствена личност без лице, която гори всички екземпляри от романите на автора, до които може да се добере, а също и полицейски инспектор - гадняр и хладнокръвен убиец. В ежедневните описания са вплетени любопитни факти, има мистика и готика, както и драматични любовни истории.
Както много точно я описа приятелката ми, "Сянката на вятъра" е книга за кино - изключително драматична (бих казала, прекалено) и подходяща за направата на филм. Сравнението с Артуро Перес-Реверте е уместно, като последният не е толкова библиографски изчерпателен, поради което май се харесва повече.

четвъртък, 18 март 2010 г.

Everything is illuminated

Моя приятелка горещо го препоръча, затова го изгледах докрай. С малко смесени чувства, защото въпреки доброто чувство за хумор филмът върви малко бавно. Но пък колекционерската нишка е доста добра идея.
Ако ви се гледа нещо нетипично, това е. Асоциацията (макар мащабът да е несравним) със "Сибирският бръснар" е съвсем бегла.

вторник, 9 март 2010 г.

Да се завърнеш

в бащината къща, когато вечерта смирено гасне...
Всъщност никак не обичам Дебелянов, но думите му са звучали много по-отчетливо в главата ми от тези на повечето поети, изучавани в училище - по-мелодични и меланхолични са.
Нямам бащина къща, в която да се прибирам и скривам от света, но обичам да се завръщам ... у дома.

Амбицията на София филм фест

ми се вижда прекомерна. Твърде много заглавия, трудно ги отсяваш и в един момент ти писва. Все пак успях да се зачета дотолкова, че да реша, че "Прекършени прегръдки," "Момичетата от мола" и "Кумбийска връзка" няма да ги гледам. Проявявам интерес към "Най-прекрасният ден," "Прешъс," "Стъклената река" (само защото преди време прочетох книгата, по-скоро я разкритикувах, но ще ми е любопитно как са направили филма), "Анна Каренина" (която прочетох навремето с огромно удоволствие и така и не стигнах до "Война и мир"), "Всички останали." Не знам защо предлагат толкова много филми, все пак повечето хора не разполагат с времето си свободно...

вторник, 23 февруари 2010 г.

Нанякъде или наникъде

Снощи исках да погледам някой приятен филм, за да се успокоим аз и нервната ми система. След Изгубени - сезон 6-ти, епизод 4-ти, който завърши много тъпо, това се оказа непосилна задача. Започнах от "Шерлок Холмс," но макар да харесвам "Две димящи дула," Робърт Дауни-Джуниър и Джъд Лоу, не се получи. Първите пет минути ми дадоха да разбера, че това определено не е моят филм. Не и с това буйно начало, неприсъщо за иначе енергичната (особено под влиянието на кокаина) личност на героя на Конан Дойл. Да прощавате, ама класиката си е класика и не на всеки е дадено да прави успешни екранизации, пък макар и в актуален бокс-тупаников формат.
Потърсих утеха в изсипалата се като топъл дъжд край 14-ти февруари романтика с "Денят на влюбените," ама нямаше субтитри. Нямах сили да слушам и да си превеждам симултанно и се отказах.
Хукнах към изпуснатия от Киномания "Ню Йорк, обичам те," за да открия, че онази рецензиця, която прочех преди време, че кратките авторски сценки не струват, е абсолютно достоверна.
Не успях да намеря препоръчания ми "Everything is illuminated" и крайно обезсърчена приседнах пред поовехтялия "пети" елемент, на който навремето (и когато му е било времето) нямах кой знае какво желание да обърна внимание. Таз пуста страст момчешка - да спасяват света и червенокосата (е, поне това трябва да признаете - оранжевото в този филм е твърде много!) - ми дойде в повече. Разбира се, нямаше начин поне един филм да не изгледам докрай, така че накрая без трудности се досетих какво правят Мила и Брус, докато президентът си шушукаше с майката на последния (Оскар трябвало е да дадат на този телефонен глас). Няма начин - някои сценарии аз съм ги писала (в добрите си години).
Кротко и с безкрайно удоволствие подсладих среднощните си часове със "Случаите на Поаро и петте малки прасенца."
Тъй завърши тази епична филмова нощ.
Изправена пред избора между поредния турски "Лист отбрулен" и американския Хорейшию (правописът на името в случая си е лично мой), знам, че с нетърпение утре ще чакате резюмето ми. Написах ли нещо за това, че червенокосите ще спасят света?!

събота, 30 януари 2010 г.

Седмицата вкратце

Понеделник - нова седмица, нов късмет - все още вярвам в това.
Вторник - най-накрая гледах Аватар. След триседмични опити да се сдобия с билет, успях. Всъщност през въпросния вторник филмът вече не ми се гледаше толкова, но ... Ефектите са изумителни, фантазията на Джеймс Камерън - също. Дори малко се постреснах. Според мен още не сме дорасли за 3Д-ефектите.
Сряда- от нищото ми се отвори много работа - нищо особено.
Четвъртък - работа, работа, работа. Пак не успях да спя цяла нощ. Неясно защо.
Петък - работа, а след това - среща с приятелки. Няма нищо по-хубаво от това да си говориш с хора, които те разбират и провокират.
Събота - домакинстване и чист мързел. Чаша червено вино (а може би ще станат две) и някое филмче за приспиване.
Неделя - предстои :)

неделя, 24 януари 2010 г.

Фестивалът Цветята на Корана

За него чух случайно от бившата си съквартирантка, завършила арабистика. Не бях гледала ирански филми, но си казах: "Защо не?!" И се уговорихме за прожекция в Евро-българския културен център. Нямаше много хора, но все пак изпълнихме малката заличка 2 - дори не знаех, че такава съществува. В нея все едно си в собствения си хол - има 5 реда с по 4 места :) Филмът се казваше "Последната кралица на земята" и беше, меко казано, скучен. Любовна история - мъжът емигрира, за да работи и изкарва пари, но силно разтревожен от събитията в Афганистан, тръгва обратно към жена си. Преодолява куп премеждия и по чудо оцелява, за да я намери, тъй като тя не го чака вкъщи. Вероятно ако не ми беше толкова скучно, нямаше да се дразня през цялото време от няколкото нелогични сцени. Но тъй като отидох без конкретни очаквания, не бях разочарована и следващата вечер на същото място отидох да гледам "Толкова просто," който се оказа с награда за най-добър ирански филм за 2008-а. Много ми допадна. Простичка история, но много добре разказана и изиграна. Съпругата на зает инженер се раздвоява между опитите си да постигне нещо сама и повелята на дълга. Готви и поддържа къщата, грижи се за децата и се съобразява с прищевките им, докато мъжът й е по срещи и съвещания, прибира се твърде уморен, за да й обърне внимание и да я накара да се почувства ценена и желана. Тя тъкмо събира сили да го напусне и ...
Това, което най-много ме впечатли, беше умението от тази до болка позната житейска ситуация да направиш искрен и неподправен, запомнящ се филм. Оказа се, че повечето ирански филми били точно такива. Само че колко от вас са чули или прочели нещо за фестивала?!

понеделник, 18 януари 2010 г.

Още не мога

да гледам Аватар. Билети за хубавите места няма. Не помня откога не се е случвало подобно нещо. За сметка на това "Къде покриха Морган" става за гледане с много зор - добре, че е Хю Грант. Сигурно заради това разпоредителят на втория опит за влизане (при първия залата не беше почистена): "Вие за Хю Грант ли бяхте? Заповядайте." Щото Сара Джесика Паркър става само за "Сексът и градът," и то сериала. Обаче се задават куп леки и романтични филми на хоризонта, като се започне от "Сложно е" с Мерил Стрийп и Алек Болдуин (е, Стив Мартин все някак ще го изтрая). Чакам, разбира се, и "Девет" с интригуващия Даниъл Дей-Луис. Евентуално "Алиса в страната на чудесата" (макар че може би трябва да направя опит да прочета книгата най-накрая) и "Up in the Air."

Мечтателката от Остенде

Напоследък е трудно да откриеш разкази сред купищата многостранични романи. А на мен винаги са ми допадали. По-кратки са и е по-трудно да измислиш подобаващ финал, всичко трябва да е премерено.
Е.-Е. Шмит като име на автор въобще не ми вдъхваше доверие. Очаквах сухо и сиво писане, досадни фрази и лек назидателен тон. Незнайно защо реших, че ще има някакво сходство с Кафка. Е, няма. Долавям някаква прилика със стила на Стефан Цвайг, но без да се набляга толкова на вътрешния свят на героите. Описанията са по-скоро пестеливи и като цяло ритъмът е по-скоро бавен, но пък историите са измислени от човек с богата фантазия. Лекият ироничен завършек определено доставя удоволствие.
Препоръчвам.
П. С. И току що разбрах, че онзи моноспектакъл на Мариус Донкин - Господин Ибрахим и цветята на Корана - е всъщност по текст на въпросния Е.-Е.

неделя, 10 януари 2010 г.

Една Коледа в Париж

Не, не прекарах Коледа в Париж. Бях си вкъщи, при мама.
Това е заглавието на роман на Съмърсет Моъм, за който не бях чувала, преди да го видя на рафта в книжарницата. Прочетох го на един дъх. Изумена съм от това в какъв унисон е с настроението ми напоследък. Докато ненатрапчиво се разказва историята на Чарли - младеж от сравнително заможно семейство, който отива в Париж за празниците, за да се повесели заедно с най-добрия си приятел Саймън, когото не е виждал отдавна, се вмъква и разширява темата за страстите и убежденията, които ни водят и определят избора ни както в ежедневните, така и в по-значимите житейски ситуации.
Поне мен често ме занимава онзи въпрос: "Ами след като умреш? Ще има ли значение дали си живял или не?" Саймън го задава на Чарли, докато се опитва да му обясни новата си философия.
Много съм си мислила за всички онези хорица (в чиято група влизам и аз), които ходят на работа, изкарват някакви пари, гледат семействата си и всеки следващ ден се отличава от предишния само по листа от календара. Дребни хорица, с дребни мисли в главата, дребни постъпки на благост и милосърдие - може би за тях ще има кой да каже: "беше добър човек." Но достатъчно ли е?!
Живуркаш кротко, спазваш правилата... Ако не си удовлетворен, какво ще се опиташ да промениш? Как?! Ще станеш будистки монах и ще заживееш в Тибет; ще започнеш да водиш уроци по йога, ще основеш фондация за благотворителност... Как би променил нещо, ако си простичък, скромен човечец?!