неделя, 15 август 2010 г.

"Естествен роман"

Има нещо опасно в това да пишеш от първо лице. Защото хората, които те четат, трудно могат да разграничат автора от героя. И вероятно приписват на първия черти, които той не притежава. А понякога героят не е толкова добър, колкото ни се иска. И намразваме автора, без дори да го познаваме.
Докато четях "естествения" роман на Георги Господинов, се борех с усещането си за него/за героя. Пред очите ми непрекъснато се преплитаха два образа - на страдащия от ситуацията, раздялата и развода мъж и на студения, дистанциран интелигент, който просто иска да пише и да не го закачат. Образите не се покриваха с представата ми за мъжа с широко лице, когото бях виждала да интервюират, и чиито статии бях мяркала някъде из нет-а.
Преди време той не пожелал да го запознаят с моя приятелка. Тя е хубаво момиче, артистична натура...
Преди месец-два друга моя приятелка отказала на своя състудентка да отиде на литературно четене, в което той щял да участва, защото ме бе поканила на гости същата вечер. Когато разбрах за това, й казах, че всъщност доста го харесвам. Тогава чух за романа. (Е, да, преди го харесвах просто защото ми изглеждаше много интелигентен. Несериозно звучи, знам.) Историята била истинска. Аз си умирам за истински истории. Защото си нямам свои. Или просто обичам да критикувам. Защото мога, пък и е по-лесно.
"Романът е хубав, защото е изпълнен с колебания..." Чуди се как да започне - с началото или с края. Какво начало да избере, колко искреност да вложи, същевременно как да не се издаде .
Чете се измамно леко. Хубавото е, че след това където и да го отвориш, попадаш на ново откритие - думичка, израз, абзац - нещо, което може би си пропуснал първия път или което можеш да погледнеш и от друг ъгъл, тънка заигравка с думите.
Вече седмица откак съм го прочела, не мога да спра да мисля - той е ли такъв пън - остроумен, ерудиран, студен?! Толкова студен, че да не усети как нещата покрай него се изплъзват и ги губи... И ако не искаш деца, то не намираш ли начин да го кажеш, преди нещата да загрубеят. А, тя, жена му - как е могла да му го причини?!
Няма идеални семейства и идеални връзки, макар че все към тях се стремим. Но на онези, които изглеждат блестящо отвън, най-много куцат. Те затова и така изглеждат - отразяват подобно на огледало и не дават да се види какво има отвътре.
Гадно е да пишеш от първо лице, единствено число. Е, да, пишеш добре и си убедителен - описваш онова, което познаваш и си преживял. И все пак. Естествено, но гадно.