вторник, 18 септември 2012 г.

Любовта си отива... понякога, без да можеш да я спреш

Напълно в унисон с есенното ми настроение е киномаратонът, който си спретнах през почивните дни - смях в залата и умиление при сцените, снимани в България - Непобедимите 2. Остарелите супер герои на нашето детство, които са се събрали да пийнат по едно и да се забавляват, без да се срамуват от многото си бръчки. 
И "Blue Valentine" в силнодъждовния неделен следобед с много доброто представяне на Райън Гослинг. За това на Мишел Уилямс не съм съвсем сигурна, макар че тя сякаш съзнателно си избира роли на нещастна съпруга.
Филмът е прекрасно и убедително разказана история за момичето и момчето, които се смеят заедно и всичко е интересно, тяхно и прекрасно - женят се, защото вярват, че това усещане ще го има вечно. Животът тече без сътресения, мъжът, който не е искал да бъде съпруг и баща, изведнъж си дава сметка, че това е, което го прави истински и щастлив. Тя се развива и драпа нагоре, в един миг спира да й е смешно. Задушава се, уморява се, става й безразлично. Любовта й изтлява до последната искрица. Той я поглежда, но не може да я омилостиви. 
Тривиално, а...Но е разказано искрено, без претенции, без преувеличения, без излишен драматизъм. Двама души, които вече не са заедно. Защото понякога любовта си отива. И толкова. Без сълзи, без раздели и сдобряване, просто така - бавно и полека. 
Така се получава понякога, но невинаги. Любовта все пак я има. Някъде там. Близостта на тялото и духа, на копнежите и стремежите. Любовта, която се променя заедно с вас. 
Всеки се страхува - от това да е сам; от това да не е сам. Трябва да се рискува понякога, не само да се правят компромиси.
Сред толкова много тела наоколо нямаме близост. Имаме нужда от близост. Като тази на Франки и Джони - красива и също толкова достоверна история. В която твърдо вярвам :).

четвъртък, 23 август 2012 г.

Closed note

е красив, малко бавен и много тъжен филм. Тя обича него, той обича друга... As simple as that ...or maybe not ... it's complicated.
Човекът, който при предходна публикация ми беше написал, че е подходящ за сряда вечер, е бил абсолютно прав, защото аз го гледах в четвъртък и адски се натъжих. Не мога да си кривя душата - обичам да гледам романтични филми, макар да знам, че никой няма да се сети да ми сложи тайнствена бележчица със знака за прегръдки и целувки в купчинката бельо. Само че киното и за това е кино - да ни пренесе някъде другаде, да ни даде онова, което нямаме, да ни накара да забравим и да се успокоим.
Знам, че в живота винаги е сложно. Или ако не е, ние усложняваме. Затова си искам шепата карамелизирани пуканки - любопитен поглед, плаха усмивка, леко докосване, силно привличане. Искам си ги. Днес, утре, вдругиден... просто си ги искам. 

сряда, 15 август 2012 г.

Батман срещу Черния рицар

Наскоро говорих с приятелка за впечатленията си от Dark Knight Rises. Тя се изненада, че филмът ми е харесал дотолкова, че да го гледам два пъти в разстояние на 2-3 дни, защото според нея Батман не бил Батман и Готъм сити не бил Ню Йорк. С което аз всъщност съм съгласна, но това не ми пречи да харесвам образа на Черния рицар, изграден от Кристофър Нолън и Крисчън Бейл. Най-малкото защото те леко развенчават ореола на героя и ни приближават до човека под маската. Посланието "всеки може да бъде Батман" определено ми допада. Защото черни и бели са героите само в приказките, не и в реалността. Е, да, но Батман е комикс, измислица, ще кажете. Да, затова първият Батман си остава класика, за сметка на следващите 2-3, в които чувството за хумор отстъпва на пародията и гротеската, а Готъм става твърде мрачен. 
В същото време и на мен ми беше странно, че Готъм изведнъж се превръща в Ню Йорк, но усещането не беше толкова дразнещо. 
В това, че злодеят всъщност бил добър, също не виждам конфликт - човек носи и двете у себе си, като впоследствие прави избор кое да възприеме. Гласът на озвучителя наистина не беше добре подбран, но хриптенето си беше съвсем а ла Дарт Вейдър.
Хареса ми и това, че филмът събира пак някои от участвалите в "Генезис" - справят се много добре. 
А дали Батман има право на лично щастие ... А защо не - дете, чиито родители са убити пред очите му, мъж, погребал любимата си... защо да не може да обикне отново, след като има на кого да предаде грижата за хората?!
Без съмнение след време ще го гледам пак :)

неделя, 8 юли 2012 г.

Риболов в пустинята

е изключително приятен филм. Подобно на "Love actually" и "Notting Hill" романтичната история се съчетава със свежи и непринудени реплики. Емили Блънт и Юън Макгрегър си партнират много добре. Кристин Скот Томас е на мястото си, както винаги, в ролята на шеф на пресслужбата на британския премиер. 
Подходящ за съботен или неделен следобед или за първа среща :)

неделя, 17 юни 2012 г.

Лора от сутрин до вечер...

Филмът се оказа пълно безумие. Миленита е с изключително свежо излъчване, но очите и зъбите й бляскат твърде много. Беше си на мястото в "Под прикритие," но в този филм изобщо не играе. Но по-скоро вината е на режисьора.


вторник, 29 май 2012 г.

Толкова много хора наоколо,

а няма ни един... човек...

Мураками - отново - След мръкване

След "Преследване на дивата овца" леко се обезкуражих и отчаях - твърде мистично, твърде фантасмагористично, твърде ... далечно от мен. "След мръкване" подобно на " На юг от границата, на запад от слънцето" е кротка и блага. Ирреалността е въведена ненатрапчиво и съзнанието ни не я отхвърля. Диалогът на момичето и момчето - бегли познати, върви гладко и убедително. 
Това да.

"Ревизор" на Мариус Куркински в Народния театър

Без да съм чела литературния текст и с лек скептицизъм, позволих на приятелки да ме заведат на постановката. В последния момент си купихме билети за прекрасни места - партер, пети ред, точно по средата, а салонът беше абсолютно пълен. 
Пищна постановка, с много и раздаващи се актьори, леко дълга и с мъничко преиграване. Някои сцени бяха абсолютно излишни и твърде "артистични," "блещенето и идиотията" на съпругата и дъщерята на градоначалника ми дойдоха в повече, но като цяло мога да кажа - премерено и добре направено.
Мариус Куркински като изпълнител беше на висота, харесах и Юлиян Вергов и Леонид Йовчев, не мога да кажа същото за Владимир Карамазов, Рени Врангова и Александра Василева.
Все пак оценката ми е силно положителна :) Не знам доколко 27-годишният създател на творбата би я приел в този театрален костюм, но вероятно идеята е била същата да се адаптира и осъвремени, за да може да се възприеме от повече хора.

неделя, 26 февруари 2012 г.

Когато

майка ми ме подсеща по телефона, че наближада денят за прошка, аз я питам ще ми се обади ли да поиска такава. и тя се смее: " аз на теб ли... за всичките ми бръчки и бели коси"...
Така е. Аз прошка не съм й искала. Защото ми е близка, а най-близките ние нараняваме и после ни досрамява да признаем, че така е било по-лесно. Нараняваме ги и трудно прощаваме.
...
Гледам "Сблъсъци" - красив, жесток и правдив филм за (не)съвпаденията наоколо. За нас и вас, за камъчето, което обръща колата...

Простете ми за това, че искам да съм някой и да оставя следа; за това, че понякога прекалявам с иронията, остротите, мненията и съветите си; за моментите, в които забравям, че сме хора, грешим и сме тук за малко...

Простено да ви е...

неделя, 5 февруари 2012 г.

Keшбол

За художествения превод на някои заглавия от кино афиша няма смисъл да отварям дума. След като в киното се оказа, че по технически причини не можем да гледаме "Мъже, които мразеха жени," напосоки взехме билети за "Кешбол." В залата влязох с леко свито сърце, но филмът се оказа лежерен и много приятен. Американски филм, но много премерен. И макар да не харесвам и разбирам бейзбола, се насладих на играта на Брад Пит и на Джона Хил. На моменти на екрана ми се привиждаше Робърт Редфорд - човек не може да избяга от всички клишета, но заслужените аплодисменти си остават за остарелия и може би помъдрелия Брад.
Оставаме себе си или се продаваме - има ли друг вариант?

вторник, 31 януари 2012 г.

Love is blindness...

За мен любима песен. Нямам конкретни спомени, които да ме настройват твърде лирично. Просто успешното за мен в музикално отношение съчетание - мелодия, текст, глас.

понеделник, 2 януари 2012 г.

2012

С чаша кафе, изтегната на леглото в стая, огряна от януарското слънце... Не ми се правят равносметки точно сега. Само се надявам като всяко ново нещо 2012-та да е различна! И покрай многото пожелания, които направих и получих, ми хрумна, че в тях все пожелаваме нещо за себе си. Затова тук ще пожелая нещо на онези, които не познавам, ще пожелания нещо за околните...
Бъдете здрави, имайте вяра и добро настроение! Оглеждайте се спокойно в очите на околните и се радвайте на онова, което ви чака зад ъгъла. Не унивайте и дръжте своя път, обичайте - себе си, близките, приятелите, любимите... Бъдете позитивни!
Нека 2012-та бъде по-добра за онези, които имат нужда от това! Нека всеки усети у себе си желание и стремеж да постигне нещо, да надмогне битовизма, огорчението и озлоблението, което ни заобикаля!