вторник, 18 септември 2012 г.

Любовта си отива... понякога, без да можеш да я спреш

Напълно в унисон с есенното ми настроение е киномаратонът, който си спретнах през почивните дни - смях в залата и умиление при сцените, снимани в България - Непобедимите 2. Остарелите супер герои на нашето детство, които са се събрали да пийнат по едно и да се забавляват, без да се срамуват от многото си бръчки. 
И "Blue Valentine" в силнодъждовния неделен следобед с много доброто представяне на Райън Гослинг. За това на Мишел Уилямс не съм съвсем сигурна, макар че тя сякаш съзнателно си избира роли на нещастна съпруга.
Филмът е прекрасно и убедително разказана история за момичето и момчето, които се смеят заедно и всичко е интересно, тяхно и прекрасно - женят се, защото вярват, че това усещане ще го има вечно. Животът тече без сътресения, мъжът, който не е искал да бъде съпруг и баща, изведнъж си дава сметка, че това е, което го прави истински и щастлив. Тя се развива и драпа нагоре, в един миг спира да й е смешно. Задушава се, уморява се, става й безразлично. Любовта й изтлява до последната искрица. Той я поглежда, но не може да я омилостиви. 
Тривиално, а...Но е разказано искрено, без претенции, без преувеличения, без излишен драматизъм. Двама души, които вече не са заедно. Защото понякога любовта си отива. И толкова. Без сълзи, без раздели и сдобряване, просто така - бавно и полека. 
Така се получава понякога, но невинаги. Любовта все пак я има. Някъде там. Близостта на тялото и духа, на копнежите и стремежите. Любовта, която се променя заедно с вас. 
Всеки се страхува - от това да е сам; от това да не е сам. Трябва да се рискува понякога, не само да се правят компромиси.
Сред толкова много тела наоколо нямаме близост. Имаме нужда от близост. Като тази на Франки и Джони - красива и също толкова достоверна история. В която твърдо вярвам :).