вторник, 18 ноември 2014 г.

Вроцлав, Полша - първи впечатления

На детайлите от пътуването с кола от София до Вроцлав и преминаването на няколко граници ще се спра в пътепис специално за Стойчо и неговия сайт. Затова директно започвам от града  - най-топлият полски град, четвърти по големина в Полша, с около 700 000 жители и още известно количесто в околността, категорично не най-туристическият, единият от двата града, които ще бъдат столица на културата през 2016-та. Представете си София такава, каквото би била, ако половината население на България не бе принудено да търси там препитание. Сравнението със София няма как да бъде избегнато, а и първият ми, леко недоверчив поглед към града откри точно това - прилика. Усещане за соц, което имах може би в Букурещ, но не и в Прага, Будапеща или Братислава. Павета, тук там сиви или недовършени сгради, хора с тъмни дрехи... И дотук. След това забелязваш ясната маркировка по улиците, знаците, работещите светофари, светлините и спокойствието - движение и интензивност има, клаксони и крясъци - не. После виждаш, че дори и сивите сгради са в добро състояние, цветовете са съобразени, дограмите са сходни, драсканиците не са кой знае колко, има красиви графити. На някои улици има обособени участъци за паркиране на коли, тротоарите са свободни от коли и достъпни за пешеходци, има велоалеи. И тук някои улици леко криволичат :)
Бързо намираме това, което търсим - апартамент в широкия център. Сравнително тиха улица, голям блок, входът - чист. Вътрешен двор с детско кътче. Беше зима и с влизането ми направи впечатление, че е топло. В апартамента също беше така, ако и да не бяха пускали парното известно време. 
Организацията за изхвърлянето на боклука ме впечатлява навсякъде, където отида. Има контейнери за бяло и цветно стъкло, за хартия, за пластмаса и за други боклуци, които не се рециклират. Повечето кооперации имат обособено за контейнери помещение, което се заключва, или нещо като къщичка без врата отстрани на блока. Не е мръсно, няма разхвърляни боклуци,  събира се редовно. Няма улични кучета, които да обръщат кофите и да изсипват всичко насред улицата.  За малките спретнати околоблокови пространства е по-добре да не отварям дума - има ги, поддържат се дори и да не са засадени цветя, а просто трева. Чисто е - не че няма паднали листа, тук таме фасове, но като цяло впечатлението е добро.
Няколко дни бяха достатъчни за ориентация и аклиматизация - градският транспорт се състои от трамваи и автобуси, редовни, повечето - сравнително нови. Спирките са ясно обозначени, повечето имат електронни табла (и работят), има пълно описание на маршрутите по трасето, както и разписание. Билети се купуват или от автомат на спирката - с монети, банкноти или карта, или от превозното средство - само с карта. Валидираш билета вътре, има електронни устройства. Можеш да си вземеш билет за едно пътуване или билет за определено време (с него можеш да сменяш няколко превозни средства) срещу 3 злоти - за по-лесно превръщане в български пари делите на две. Имената на спирките се съобщават и изписват на табла. Изписва се и подсещане, че трябва да си валидираш билета, както и коя дата и какъв ден е, кои празнуват имен ден... Да, тук повече честват именните си дни отколкото рождените. Може би заради това, че са доста религиозни, много хора се кръщават с име от католическия календар.
Градът е красив и подреден, има табелки навсякъде, включително и за обектите от пътеводителите. Историята му е интересна, но сега ще отбележа само, че е бил доста разрушен след втората световна война, след което го възстановяват... И тук е било комунизъм, ама .... малко по-друг. 
Магазините са като в София - има големи хипермаркети като Карфур, Теско и Кауфланд, много магазини на Лидл и местната верига от този тип - Бедронка (калинка), както и квартални магазинчета и магазинчета в блока. Ние тук имаме два по-големи и две по-малки магазинчета, малка пицарийка и дюнерджийница, както и "плод и зеленчук". 
Отделно четири мола, доста големи, с кина, няколко театъра, опера, филхармония, доста книжарници, макар и не съвсем от типа - влез, пийни кафе и почети, докато си избереш нещо (има и такива, но за тях другия път).
Има университет, най-различни школи и много, много студенти.  
Местният футболен отбор се казва Шльонск, има разкошен стадион в единия край на града. По улиците доста хора бягат за здраве - с екип или без, сутрин или вечер. Аквапаркът е голям - със саунариум, масажи, рекреационен и басейн за плуване, външни и вътрешни пързалки, фитнес, пясък, шезлонги и игрище за волейбол за през лятото...  Измислено, направено, подредено, пази се, хората спазват правилата... Е, в сауната мъжете са най-вече голи, но аз без очила не виждам особено добре :)
Хората ... са доста целеустремени. Не бързат особено, но категорично знаят накъде са тръгнали и вървят. Няма да те блъснат, докато се разминавате, но няма и отстъпят настрани. 
Градът сякаш не е голям, но е активен. Усеща се, че хората са ангажирани с него, стараят се. Не е идеално, но и тук, както на много други места, няма как да не се запиташ: Как го правят? Защо в България не е така?
И преди да ви оставя за тази вечер, ще спомена за светофарите. Държат червено поне 3-4 пъти по-дълго отколкото където и да е другаде. Особено за несвикналите е доста дразнещо. Явно се дава предимство на колите, за да не стават задръствания. Хората си го знаят. И рядко се случва някой да не издържи и да пресече нерегламентирано. 

петък, 26 септември 2014 г.

За колегите

Няколко дни преди да напусна работа, обмислях кратък имейл до колегите, с който да им кажа довиждане, тъй като голяма част от тях работят в клонове и офиси извън София. Така се случи, че последният ми работен ден бе 13 юни, петък. Извън всички фаталности или точно заради тях няколко неща се объркаха, полетът, с който официално емигрирах, беше на другия ден, вкъщи - багажи, в главата ми - празно. Бях недоспала, уморена, опитваща се да вместя всичко, да не забравя нищо. И все пак седнах пред компютъра, помнеща първото подготвено изречение, когато видях, че вече нямам достъп до служебната поща - аз напусках, но за колегите правилата продължаваха да важат, просто реагираха твърде бързо ;). И си казах:"Ок, явно не е трябвало да пиша нищо, пък и кой ли толкова се интересува. От утре ме няма и колегите ще поемат нещата." Но нещо ме гложди и реших, че мога да кажа довиждане- то си тук, а после - да им пратя линка :)

Колеги, днес е последният ми работен ден тук. Повече от десет години минаха - сравнително бързо, особено някои. Когато е на 20, човек има други представи за времето. С повечето от вас съм работила пряко и е било и лесно, и трудно, и сговорчиво, и на висок тон. Несъмнено се е дължало колкото на вас, толкова и на мен. Смея да твърдя, че за тези години поизраснах, усвоих нови знания, придобих опит и полезни умения. Постарах се да подчертая добрите и да туширам неподходящите за офиса навици. Това се дължи повече на мен, но без съмнение и на вас. За което съм благодарна. Припомняйки си случки и сцени, си давам сметка, че винаги съм имала високи изисквания и съм ги предявявала. Имало е моменти на неразбиране и дори разочарование, което е рефлектирало върху вас. Моля да ме извините, че не съм успявала всеки път да улуча верния тон. Иска ми се да вярвам, че много повече са нещата, които сме успявали да постигнем заедно и като махнем лошото, ще остане само хубавото:)
Казвам довиждане, защото пак ще се видим - на улицата, във фейсбук или скайп, когато минавам през офиса като клиент, ако не ме чакате като колега ;). Ако не сте ми сърдити, че не ви казах това по-рано, имам и молба към вас, дори няколко:
- не стойте на едно място, движете се, търсете, ровете, развивайте се - ще има полезен ефект за вас и останалите;
- питайте преди, а не след - много неприятности могат да се избегнат, а побеляването на косите да се забави;
- работете заедно - човек прекарва с колеги по-голямата част от времето си - не е нужно да ставате първи приятели, но приятната и вдъхновяваща атмосфера води до много по-добри резултати;
- ако сте недоспал или сърдит за нещо и ви се крещи, направете го - в тоалетната пред огледалото, там има салфетки и кошче за отпадъци; каквото и да се е случило, крясъците и обидите не връщат времето назад;
- ако се уморите или обезсърчите, спрете работа, погледнете през прозореца и си припомнете нещо смешно, красиво.  Усмихнете се, не е чак толкова зле. Има начин - само трябва да го намерите;
- не бъдете злопаметни - в повечето случаи неприятните ситуации се дължат на недобра преценка, на първична реакция, но твърде рядко на злонамереност.
И последно, носете си новите дрехи.

петък, 29 август 2014 г.

Ти можеш ...

- да засадиш цвете, дърво или храст у вас, у нас, в градинката пред блока;
- да позвъниш на съседната врата и най-накрая да се запознаеш със съседите;
- да вземеш телефона и да се обадиш на петима души извън списъка с последно набрани номера и да кажеш: "Здравей, как си, приятелю?";
- да вземеш стол, да стъпиш върху него и да отвориш онзи шкаф най-горе, да извадиш всички онези натрупани там нещица, да ги почистиш и свалиш, и да ги дадеш на някой, който ще им се зарадва;
- да направиш или купиш къщичка за птици и да я закачиш на най-красивото дърво наоколо;
- да измиеш няколко ябълки и да ги оставиш на някоя пейка с бележка "измити са, почерпи се";
- да провериш има ли дом за деца или стари хора наоколо и да видиш имат ли нужда от нещо;
- да напишеш на малко квадратно листче "обичам те" и да го сложиш на място, на което някой ще го види. Ако живееш сам, залепи го на огледалото, така на другия ден самотните хора ще са с един по-малко.
Ти можеш.
И аз мога.
Още много и истински неща.

вторник, 8 юли 2014 г.

Извън БГ

Различно е, когато отидеш да живееш в друга държава и не говориш езика. Други хора, непознати, различни, които няма как интуитивно да усетиш. С друг манталитет и поведение. А когато и не работиш, трудно ще завържеш социален контакт, ако и да сме в глобализирания свят. Е, може би ще имаш шанс твоят град да е голям и да има различни приятелски групи на чужденците като теб, но все пак. Друго е. 
По-лесно, когато не си сам. В противен случай мислиш само за едно - работа, пари, сметки. И се губиш в гурбетчийския океан от бленувания и мечти, който бързо те лишава от досегашната индивидуалност.
И още в началото разбираш, че въпреки всичко градът, който си напуснал, не е бил чак толкова лош. Не че на новото място ти е автоматично зле - неизследвано, любопитно, обещаващо ... В моя случай - красиво, зелено и по-уредено. 
Няма носталгия - много малко време е минало, за да се появи. Засега събирам впечатления и информация, търся, разглеждам, чета. Сякаш съм в отдавна отлагана ваканция и използвам свободното време дори и само за да чета разни хитроумни блогове. Понякога имаме нужда точно от това - време за нищоправене, след което - идеи, планове, осъществяване.

събота, 19 април 2014 г.

Преди Великден

Както и преди много други празници стоя си вкъщи и си мисля - за деня, за дъжда, за мен, за майка ми, за приятелите, за семействата... въобще - за твърде много неща, за които иначе не остава време за мислене. В делника ставаш, пиеш кафе, отиваш на работа, действаш... и сякаш спираш да мислиш. Нямаш време, нямаш желание, уморен си. Не ти се иска да останеш насаме със себе си. Трудно е, пречи ти да заспиш. В същото време знаеш, че има решения, които трябва да вземеш и няма за кога да отлагаш. Но телефонът ще звънне, сериалът ще почне, вечерята трябва да се направи. Поне за мен празниците са времето, в което и да искам, не мога да спра мислите. И спомените. Странно - празниците ме връщат назад във времето, вместо да ме стимулират да гледам напред към бъдещето. Е, освен когато след празника се прибирам. Докато пътувам и гледам през прозореца, мислите блуждаят и точките от плана се избистрят. После... пристигам. 
И пак се почва отначало.