Той ...

След времето, в което беше с мен, е срещнал други. Харесвал ги е, опознавал ги е, обичал ги е, спал е с тях. Пише за тях, пази снимките им, спомня си ги в подробности, мечтае за искриците в очите им. А аз... Аз ровя из дирите му в нет-а и се чудя помни ли нещо за мен, нещо хубаво, нещо истинско. И не мога да спра да се връщам назад. Отвреме-навреме. Когато много ми загорчи.

Коридор № 8

Признавам си, че изобщо не бях чувала за този коридор. Напоследък изоставам от важните неща, които уж се случват в държавата ни и по света. Но вчера приятелка предложи да отидем да гледаме едноименния филм - документален и, както се оказа, много нашумял. Отидох с мисълта, че няма да ми хареса, но пък е добър повод да се видя с приятели.

Хареса ми, защото представя хора и разбирания, до които иначе нямаше да се докосна, макар че говорим за три държави - България, Албания и Македония. Държави уж близки до нас, а в същото време - толкова различни. Заради хората и техните стремежи, търсения и намерени истини. Потресе ме историята за кръвната вражда и как мъж и двамата му синове не могат да излязат от къщи от страх за живота си. Засмях се на онзи лодкар, който казваше, че по време на войната в Косово 100 евро били "ситна пара," а днес за същите пари трябвало да работи много дълго с чужденците. Мило и някак страшно ми стана при разказа на албански дипломат, израснал и възпитаван в Щатите, как точно е протекло първото му идване в Албания - на границата митничар, чиято писалка няма мастило, бариера с катинар, чийто ключ се търси 40 минути, а няма как да се заобиколи и премине...

И онзи крайно песимистичен извод, който остана у мен, че след като този толкова важен коридор № 8 (апропо, сега проектът бил също толкова важен, но се казва по друг начин) се "строи" вече не знам колко десетки години и няма никакви изгледи скоро да бъде завършен... Все си казвам, че нещата някой ден ще се оправят, че ще проумеем, ще се постараем... Не знам - да си наивен и да вярваш, че нещо ще се промени - хубаво ли е?!

Кому е нужно съдържание?

Чета много. И различни неща. Макар напоследък да се замислям има ли смисъл от многото четене, след като в днешния комерсиален свят книгите са нещо, без което явно може. Имам приятелка, която не съм виждала да си купува книги за 6-те години, през които се познаваме. Да чете нещо извън лекциите навремето съм я виждала рядко. Обаче е самоуверена и не усеща нещо такова като интересна книга да й липсва. Както и да е, това е друга тема.

Много пъти се замислям, отваряйки книгата, вестника или списанието, за тяхното съдържание - знаете, има една страничка, понякога повече, в други случаи - малък абзац, в който има номер на страница и име на глава или статия. Кому е нужно, като изключим техническата или научнопопулярна литература?! Някой дали го чете това съдържание?! Не и аз. Ако не искам да чета нещо, просто го прескачам. Ако търся нещо конкретно, разлиствам и си го намирам. Кому е нужно съдържанието - още малко обем, хабене на мастило ...

губя идентичност

6-ти септември. Национален празник. За някои. Може би за онези, които по неволя трябва да присъстват на вечерната проверка, зарята или забравила съм вече как се казва онова безумно скучно честване, с което напоследък отбелязваме тези си национални празници. За мен е обикновен съботен, тоест почивен ден. Станах, направих си кафе, ходих на разходка, гледах филм, сега пак ще гледам филм. Много за малко ми мина през ума, че днес е празник. По нищо не го чувствам, по нищо не мога да го разбера.

Губя идентичност. Не мога да определя нещата, които ме правят българка и ме карат да се чувствам българка. Вярно, живея в България. Не мисля да емигрирам. Добре ми е. И все пак... Силно вълнение усещам само когато видя някой от спортистите ни на почетната стълбичка как изговаря думите на химна ни, защото е спечелил медал за България. Тази година дори това не се случваше често. Не помня откога не съм чувала хубава новина, с която да свържа българското. Само безумия, катастрофи, злоупотреби. И нищо, което да те приобщи, да те накара да застанеш зад кауза, да отстояваш мнение.

Не ми идва наум с какво да завърша постинга си, за да има поне едно положително изречение. Затова оставям многоточие...