Нахвърляно

Започнах да изневерявам на листа хартия с таблет. Мислите ми хвърчат и отскачат, често твърде клиширани, все по-объркани, без връзка една с друга. От старческия дом на мечтите ми (като малка вярвах, че за възрастните там ще е по-хубаво, защото няма да са самотни) до пространството за общуване, което искам да открия. От безмълвния упрек, че съм пройдоха без нищо зад гърба си, до простичкото задоволство, че днес денят е хубав и може да се излезе навън. 

Хареса ми призивът на Георги Господинов да подарим книга за празника. За мен това беше и си остава най-хубавият подарък. Разбира се, малко е тъпо, ако книгата не улучи получателя си. 

Писах дълъг имейл на приятелките си. И те ми отвърнаха. Това е другото хубаво нещо, което неизменно ме крепи. Свободата да общуваш с някого, да споделиш, без някой да те съди или репликира, да се сравниш и съпоставиш, без да те гризе неспокойствието на съревнованието. Просто защото е ясно - ние сме различни. 

Правя списък наум за нещата, които искам да направя, докато сме в София. И много, и малко са. Уж не е кой знае какво, но все се оказва, че моето време го няма. Явно не го отстоявам достатъчно. Може би това трябва да е темата на първото ми писмо до Дядо Коледа. Както каза някой, по мое време не беше модерно да сес пишат такива писма.

А хората тук и там се променят, напредват, израстват. Отричат да са себе си. Не били вече това момче, онова момиче. Пооблъскал ги е животът, о, да, така става с всички ни, но променяме ли се? А къде е ядката, онова, което ни определя?! По-скоро с възрастта идва най-вече осъзнаването, че не сме толкова наивни и устремени към доброто както някога. Разбираме, че напук на позитивизма има едно нещо, наречено пари, което под една или друга форма направлява стъпките ни сутрин и вече не оставяме диря и стъпки встрани. С възрастта равносметките идват много по-често, а не само в края на годината. Резултатът все повече не е в наша полза. Но какво пък толкова, краят на света е далеч. Или поне няма да е днес :)

И още за най-хубавите подаръци

Ако имате баба и дядо, обадете им се, отидете да ги видите, поговорете с тях, попитайте ги как са, изслушайте ги дори да говорят за хора, които не познавате, изведете ги на разходка - те имат нужда от внимание;
Гответе, пазарувайте, украсявайте заедно - времето и вниманието, споделеността - какво по-хубаво от това;
Излезте навън, разходете се и вижте света - може да има много луди или ужасни нередности, но сме тук и сега. А когато се приберете, вземете си цветно, топло одеало и си направете палатка :) за боеприпаси се допускат домашен кекс и бисквити, шоколад с панделка, чаша чай или вино.
И не бързайте, празниците със сигурност не са за това кой е по-, по-, най-, а за да отбележим любовта, вярата и надеждата, да споделим и да си пожелаем хубави неща, да се усмихнем и да зарадваме някого, да изпълним и да си обещаем още нещо, да дадем, без да ни искат.

Празнично настроение и подаръци

Все по-често се убеждавам, че настроението ни може да се промени с малко волево усилие. И на фона на случващото се около нас добре, че е така, защото иначе рискуваме да изпаднем в жестока апатия. Надеждата да се съберем с близките по празниците и този път, без да се караме, ни крепи, вярата, че предстои нещо хубаво ни помага да преодолеем неблагоприятната равносметка, отново правим планове... И колкото и да са ми омръзнали коледните филмчета и песни, колкото и да не съм възпитана и научена да познавам и спазвам религиозните обреди, има у мен стремеж към чисти помисли и добрина. И към списъците с желания, късмети и подаръци все си добавям представата за пълна къща с възрастни и деца, вкусни гозби, много смях, елха, чорапчета и много кутии с панделки под елхата. Идилично или блудкаво ...всеки решава за себе си, но аз отдавна не страдам от истерията с безумното пазаруване и се радвам най-вече на това, че успявам да намеря време да се видя с приятели, да посетя роднини и да пожелая с цяло сърце радост и здраве. В това да измисля и избера подарък, да напиша пожелание има чар, който не съм открила в други празници.  

И като отворих думата за подаръци... Изобщо не говорим за коли и яхти, вила на Ривиерата или  диамантено колие. Говорим за усмивка и мисъл за другия. Говорим за жест и близост, за настроение и надежда. Да, по-добре е да ни показват колко сме важни и държат на нас, отколкото да си измиват ръцете с някоя безумна вещ, но друго е да получиш нещичко. Имаме нужда и от това. 

Има много хора, отчаяни и самотни, и като знаем колко бързо можем да се озовем сред тях, нека споделим мига и се порадваме на онова, което имаме и сме днес. Нека не откупуваме съвестта си с 2-3 смс-а на кратък номер ... Да дариш и да помогнеш - има много начини и нека го правим по-често, като научим и децата си. Ако досега не сте го правили, дарете, а от другата година отворете сайтовете на доброволческите организации, вижте дали и къде наоколо има старчески дом или такъв за деца, заведете още някого и попитайте от какво имат нужда. А днес, днес започнете с по-простичкото - близките, а на непознатия от улицата можете да купите кафе, да му дадете завивка или дреха. 

И така - кого и как да зарадвате? Децата са лесни - те отдавна са казали какво точно искат, от вас е преценката за практичността и бюджета. Не купувайте всичко, даже напротив - нека има още нещо, което да искат, а и им разкажете, че има деца, които няма какво да ядат, или са сами... Но отделете време да украсите елхата и да напишете писмо или картичка с поздравления и/или благодарности. Да цениш вниманието и подаръците е урок, който се научава. Удовлетворението от това да създадеш нещо с ръцете си, да получиш нещо ръчно направено...според наложилата се реклама - "безценно".

И стигаме до възрастните - толкова е трудно понякога да улучиш вкуса, размера и цвета... На хора, които имат всичко, а на хора, които не се радват на подаръци...какво да е?!

Хич не обичам да подарявам пари и ваучери, но няма как, когато говорим за колеги, с които не сме толкова близки и не сме сигурни какво да изберем. Козметика - ако не ни е указана като вид и аромат, не и не, рискуваме по-скоро да не улучим. Подаръчните комплекти от сапуни и душ-гелове може би ще зарадват по-възрастни роднини и хора с по-нисък бюджет, защото точно от тези "глезотии" те гледат да пестят. Дрехите са нещо практично, но ако не паснат размерите и цветът, разочарованието е голямо. Но може би хубави и стилни, най-вече удобни чехли за вкъщи, винаги могат да се ползват и за гости. 

За мен най-хубавият и желан подарък са книгите, но напоследък малко се чете. И помня с добро разкошните си пъзели с много части, ако и да отнемат време да се подредят. Но и това е нещо, което можете да правите с децата си. Имам и страхотна пижама с жираф, раница и куфар, които са здрави въпреки многото надежди, въздишки и багажи, с които ги пълня...

За домошарите чаши, хавлиени кърпи и халати, спално бельо в жизнерадостни цветове... Малко цветен акцент и живец, нещо практично, но и за спомен. Внимавайте с възглавничките за дивани - по-специфично е :))). 

Плюшени животни, не и не. Луксозно бельо, не и не... Картини и рамки за снимки... по-скоро не. 

Разбира се, най-лесно е да попитате или да поискате списък, а по-креативният и нетрадиционен вариант - билет за събитие (с достатъчно време за планиране), буркан със саморъчно направени късметчета за всеки ден от годината (ако човекът обича да пие кафето си с гости и бисквити), разходка из града с туристически автобус и тумба приятели, покана за парти, резервация за хотел или ресторант, докато през това време фирма изчисти основно къщата и изпере килимите... Много жени не биха си признали гласно, че искат фотосесия. Цветарник и рядко цвете в саксия за любителите на цветя, посещение при майстор шивач или обущар за модела от онова списание, детегледачка за уикенда, докато вие пиете кафе, четете списания, отивате на кино или нищо правите...онзи скрин, за който тя не спира да говори, играчката, която той си е харесал... 

Мислете, без да бързате, с желание и любов. Сатирата и закачливостта оставете за друг път

Някъде между там и тук

Година и малко в чужбина, но не бих казала, че съм стигнала до някакви крайни умозаключения. Чета обаче с голям интерес отзивите на чужденци, които живеят в България или поне са имали повечко време, за да видят нещо от нея. Определено има неща, които приемаме за даденост и не оценяваме. В склонността си към драма и песимизъм, а най- вече към мрънкане, пропускаме онова, което има смисъл да пазим, развиваме и усъвършенстваме, онова, което би помогнало да се обединим. Защото индивидуализмът ни (умението да се справяме някак и най-вече поединично) е онова друго нещо, което толкова много впечатлява чужденците освен храната и природата. 

Разбира се, пиша малко обобщено, приемете тази условност. Ясно е, че има и други примери. 

И така:

1. Вкусната храна. Категорично и най-неугледните ни Плодове и зеленчуци имат аромат и вкус. За много хора е не само навик от онези години, но и въпрос на престиж да откъснат нещо от градината. (За издържането по този начин на хората от селата няма да коментирам). Всъщност реколтата ни страда основно от липса на "търговски вид". Обаче не съм чула някой да звънне на приятелите си на хиляди километри и да каже:" Няма какво да ям, тук всичко е пластмаса," както направи моя приятел Джордж от Америка в далечната 2002-ра. И не можете да ме разубедите, че в приготвянето на лютеница или друга зимнина, този така удачен за семейно сплотяване ритуал, няма чар. Защото лютеница като на баба вече няма кой да ми направи. И колкото и да е "селско" в нечии очи миризмата на печени чушки, докато вървя из уличките, е най-явният знак, че есента е дошла. И ми липсва. Тук. 

А киселото мляко - вече не. Защото си го правя. Ама тук пък прясното мляко е "истинско". И не оставайте с впечатлението, че тук липсват разни неща, че няма национални специалитети, но при нас го има разнообразието. И "дрипавата циганка, която ходи на гости на царя"... Ще се разточа тези дни, защото тук кори няма (казват ми да ги търся в турските магазини, ама тук няма. Няма и български). Е, факт, кой с каквото е свикнал, но колкото и да харесвам индийско и китайско, няма как да ги ям всеки ден, да правя пици и спагети и колкото и пълномаслени да са тукашните сирена, друго си е узрялото бяло сирене с чаша плътно червено вино.

И покрай многото безумия на водопреносните дружества май изобщо не знаем какъв разкош и лукс е да пиеш хубава, вкусна вода от чешмата вкъщи. Тук след едно-две измивания всичко побелява, а световноизвестната Евиан на мен ми е блудкава.

Достъпността на храненето навън също е характерна у нас, макар че не това е причината за пълните ни кръчми. И тук ще отворя друга скоба - кафенетата. Извън добилият популярност напоследък "фабричен/индустриален" стил ( сигурно има и термин, вижте в уикипедия:)) най-вече у нас виждам различни стилове и много цветни варианти. Тук, по- на Запад, разчитат най-вече на солидността и уюта на дървените маси и земните цветове. Навън май повечето кафенета доста си приличат. И ми се струва, че освен всичко друго у нас пиенето на кафе е социален ритуал, докато другаде често е бързо, на крак, най-вече за re-fresh. 

И стигаме до точка 2. Лекотата и свободата на общуване. 

И нека не се втурваме веднага към "достъпните" жени. Фактът, че с едно обаждане събираш приятелите още тази вечер след работа (въпреки аеробиката, вземането на детето от училище и т.н) е лукс. А ако закъснееш, те ще те чакат и няма да ти се сърдят. И ще можете да си кажете всичко. Защото повечето приятелства не са повърхностни. Апропо, много ясно беше казано в урока ми по немски на тема мобилност - че за американците, които днес са тук, а утре - другаде, няма как приятелствата да са толкова дълбоки, те трудно се поддържат на голямо разстояние, но пък човек трябва да е готов и да може на всяко следващо място да създаде нов контакт. И бързо. 

И тук нещо към мита за гостоприемството. Аз мисля, че го има у нас, най-малкото защото в България е много по-лесно да поканиш гости вкъщи (не е нужно да уведомявал предварително съседите), често го правим импровизирано и за след половин час. И не бих казала, че сме сервилни, но най-малкото любопитни към чужденците. Искаме да научим как е при тях...

3. Природата, признавам, малко е далеч от мен. Аз обичам онези големи домашни библиотеки на цялата стена, пълни с книги и екслибриси, но вече няколко пъти чувам "о, man, наистина ли имате планина на 1/2 час от града?! Е, да, вие си Имате море" (когато казах, че предпочитам почивка като турист в някой град)... Е, на мен по-често ми се стяга сърцето за дядовците и бабите домакини някъде из Родопите, но това е друга тема. Сега говорим за планини, пещери и водопади.

4. Хубавите жени. И преди да сте споменали за тоновете грим и късите поли, ще ви обърна внимание на нещо друго. В България все още има подчертан стремеж към делово, стилно и съчетано като цвят и материя облекло, докато извън строгото фирмено облекло в чужбина акцентът е върху удобството. Да, има поли, има женственост, но го има и разностилието, безумните цветови комбинации, плътни чорапи и елегантни обувки... Нещо като моето учудване на белите дрехи на дебелите чужденки на плажа в детските ми години. Ама на тях им беше леко и удобно, имали са самочувствие или не им е пукало...е, тук спортни дрехи ще видите на улицата само при тичане или колоездене...

И за финал за днес... Самотният бегач на дълги разстояния... Царе сме да намираме изход от системата, което в добрия случай ни прави с едни гърди напред в непредвидена ситуация и гарантира така търсеното от работодателя "мислене извън кутията". Справяме се, научени сме все някак да се справяме. Сами. Поразпитаме тук-там, попием някой слух, ходим, ръчкаме и се оправяме - често много добре. Но да се втурнем ей така, за принципа и общото благо. Категорично не. И липсата на точно този стремеж у мен много ясно я усещам. И мисля, че това е обяснението за сегашното ни дередже ( чужда дума, ама звучна). Скоро някой припомни приказката за Кубрат и неговите синове. Ама хората тук на общностна принадлежност ги учат от малки. 

Обаче има и у нас промяна. Лекичко си пробива път, а и аз всеки път като се прибера я търся. 

15-и септември

Покрай многото снимки на щастливи родители и леко притеснени ученици се канех да драсна два-три реда, после се отказах, защото темата за училището изисква да й посветиш много време и внимание, не е и няма как да се разглежда едностранно, уви, в България няма как и да е позитивна. Но се присетих отново за моите ученически дни - не е имало 15-и септември, на който да не съм била щастлива, че отново съм на училище. Ваканциите ми са били като цяло приятни, но винаги го е имало желанието и нетърпението да съм там, в училище, със съучениците. 

През годините съм имала страхотни учители, попадала съм на такива, които само повтарят написаното в учебника, трети, които не знаят как да въдворят ред и да ни заинтригуват. Имах учител по география, който (сега си давам ясна сметка за това) имаше проблем с алкохола, имах изключително фина учителка по математика, която ни заведе до дом за сираци, за да ги зарадваме и да си поговорим с тях, преподавателката по английски в пети клас беше страхотна дама, имаше една математичка, която тормозехме жестоко, защото беше ниска и пълна, пък и не обичахме да решаваме задачи. Помня как историкът ни посрещаше с надпис на дъската : "Власите се давят накрая на Дунава"... 

Спомням си доста случки и уроци. Давам си сметка какви зверчета сме били и колко е било трудно на човека от катедрата понякога. В главата ми има и куп фактология, неща, до която не съм прибягвала изобщо,  защото навремето се наблягаше много на добрата обща култура. Да си призная нескромно, става ми приятно, когато чуя от някого: "Откъде го знаеш това?!" От училище. Във всеки един час и ден съм научавала по нещо - от урока, за съучениците си, за мислите и чувствата, за себеизявата, за живота... Несъмнено училището и учителите са ми помогнали да се опозная, да се развия, да порастна. Както и трябва да бъде. 

И ми е много мъчно, когато чувам от приятели, че ентусиазмът на децата им не е същият. Като лична обида го приемам. Да, мразех физическото, защото съблекалнята бе малка, вместо да играем на нещо, покривахме някакви тъпи нормативи, да, имаше и големи, които тормозеха по-малките, да, за малко да ме набият, че съм поискала по-сложно класно по английски от това на "В" клас... Не съм се чувствала идеално, искало ми се е да напиша нещо по-интересно и разчупено от стриктните теми и сега, от дистанцията на времето, мога да кажа колко много неща са куцали и е можело да бъдат различни. 

И все пак в училище срещаш много и различни хора, усвояваш не само уроци от учебника, създаваш си клуб по интереси и предпочитания, а с хората от приятелския кръг продължавате да споделяте емоции и случки години след това. 

Няма да се получи, ако само се оплакваме и критикуваме. Трябва да участваме и помагаме с мисъл и грижа, не със заплахи или юмруци. Няма да се получи, ако казваме на децата: "Не знам защо го учиш това, скучно е, но трябва" или "Остави го тоя идиот." Защото преди да изгради собствено мнение, детето ще разчита на нашия поглед и ще усвои нашето поведение. Малко уважение, повече толерантност и да не забравяме, че го правим за учениците. Още повече че ако дадем и шанс на учителите, нещата сигурно ще се променят. 

У дома

У дома за мен е там, където съм в момента. Без значение къде и за колко време. Някак бързо размивам границите и се озовавам "вкъщи." Свиквам с новата обстановка лесно и сякаш не ме гони носталгия. Единственото, което не може да се компенсира въпреки многото и развити технологии, са разговорите с приятелите. В имейл, по скайп, във фб, не е същото. Всъщност не е и нужно да бъде, нали трябва да имаме усещане за липса и нещо, към което да се стремим. Общуването очи в очи е способно да ни дари радост, от която твърде често и лесно сами се лишаваме. Бързаме да свършим това, да отметнем онова, да изживеем, преживеем и усвоим ... А както знаем, много малко можем да отнесем със себе си. Не ми се връща към младежките години, но ми се иска да мога да запазя онзи интерес към всичко и към всички, онази отвореност на очите и съзнанието, желанието да опознаеш. Сега сме видели това-онова, понатрупали сме цинизъм, знаем, че сме подвластни на някои ограничения и много бързо правим калкулацията и пресяваме ненужното, след което самодоволно и уверено скачаме в океана от посредственост или в най-добрия случай - в нашето си езерце.  

За колегите

Няколко дни преди да напусна работа, обмислях кратък имейл до колегите, с който да им кажа довиждане, тъй като голяма част от тях работят в клонове и офиси извън София. Така се случи, че последният ми работен ден бе 13 юни, петък. Извън всички фаталности или точно заради тях няколко неща се объркаха, полетът, с който официално емигрирах, беше на другия ден, вкъщи - багажи, в главата ми - празно. Бях недоспала, уморена, опитваща се да вместя всичко, да не забравя нищо. И все пак седнах пред компютъра, помнеща първото подготвено изречение, когато видях, че вече нямам достъп до служебната поща - аз напусках, но за колегите правилата продължаваха да важат, просто реагираха твърде бързо ;). И си казах:"Ок, явно не е трябвало да пиша нищо, пък и кой ли толкова се интересува. От утре ме няма и колегите ще поемат нещата." Но нещо ме гложди и реших, че мога да кажа довиждане- то си тук, а после - да им пратя линка :)

Колеги, днес е последният ми работен ден тук. Повече от десет години минаха - сравнително бързо, особено някои. Когато е на 20, човек има други представи за времето. С повечето от вас съм работила пряко и е било и лесно, и трудно, и сговорчиво, и на висок тон. Несъмнено се е дължало колкото на вас, толкова и на мен. Смея да твърдя, че за тези години поизраснах, усвоих нови знания, придобих опит и полезни умения. Постарах се да подчертая добрите и да туширам неподходящите за офиса навици. Това се дължи повече на мен, но без съмнение и на вас. За което съм благодарна. Припомняйки си случки и сцени, си давам сметка, че винаги съм имала високи изисквания и съм ги предявявала. Имало е моменти на неразбиране и дори разочарование, което е рефлектирало върху вас. Моля да ме извините, че не съм успявала всеки път да улуча верния тон. Иска ми се да вярвам, че много повече са нещата, които сме успявали да постигнем заедно и като махнем лошото, ще остане само хубавото:)

Казвам довиждане, защото пак ще се видим - на улицата, във фейсбук или скайп, когато минавам през офиса като клиент, ако не ме чакате като колега ;). Ако не сте ми сърдити, че не ви казах това по-рано, имам и молба към вас, дори няколко:

- не стойте на едно място, движете се, търсете, ровете, развивайте се - ще има полезен ефект за вас и останалите;

- питайте преди, а не след - много неприятности могат да се избегнат, а побеляването на косите да се забави;

- работете заедно - човек прекарва с колеги по-голямата част от времето си - не е нужно да ставате първи приятели, но приятната и вдъхновяваща атмосфера води до много по-добри резултати;

- ако сте недоспал или сърдит за нещо и ви се крещи, направете го - в тоалетната пред огледалото, там има салфетки и кошче за отпадъци; каквото и да се е случило, крясъците и обидите не връщат времето назад;

- ако се уморите или обезсърчите, спрете работа, погледнете през прозореца и си припомнете нещо смешно, красиво.  Усмихнете се, не е чак толкова зле. Има начин - само трябва да го намерите;

- не бъдете злопаметни - в повечето случаи неприятните ситуации се дължат на недобра преценка, на първична реакция, но твърде рядко на злонамереност.

И последно, носете си новите дрехи.

Извън БГ

Различно е, когато отидеш да живееш в друга държава и не говориш езика. Други хора, непознати, различни, които няма как интуитивно да усетиш. С друг манталитет и поведение. А когато и не работиш, трудно ще завържеш социален контакт, ако и да сме в глобализирания свят. Е, може би ще имаш шанс твоят град да е голям и да има различни приятелски групи на чужденците като теб, но все пак. Друго е. 

По-лесно, когато не си сам. В противен случай мислиш само за едно - работа, пари, сметки. И се губиш в гурбетчийския океан от бленувания и мечти, който бързо те лишава от досегашната индивидуалност.

И още в началото разбираш, че въпреки всичко градът, който си напуснал, не е бил чак толкова лош. Не че на новото място ти е автоматично зле - неизследвано, любопитно, обещаващо ... В моя случай - красиво, зелено и по-уредено. 

Няма носталгия - много малко време е минало, за да се появи. Засега събирам впечатления и информация, търся, разглеждам, чета. Сякаш съм в отдавна отлагана ваканция и използвам свободното време дори и само за да чета разни хитроумни блогове. Понякога имаме нужда точно от това - време за нищоправене, след което - идеи, планове, осъществяване.

Closed note

е красив, малко бавен и много тъжен филм. Тя обича него, той обича друга... As simple as that ...or maybe not ... it's complicated.

Човекът, който при предходна публикация ми беше написал, че е подходящ за сряда вечер, е бил абсолютно прав, защото аз го гледах в четвъртък и адски се натъжих. Не мога да си кривя душата - обичам да гледам романтични филми, макар да знам, че никой няма да се сети да ми сложи тайнствена бележчица със знака за прегръдки и целувки в купчинката бельо. Само че киното и за това е кино - да ни пренесе някъде другаде, да ни даде онова, което нямаме, да ни накара да забравим и да се успокоим.

Знам, че в живота винаги е сложно. Или ако не е, ние усложняваме. Затова си искам шепата карамелизирани пуканки - любопитен поглед, плаха усмивка, леко докосване, силно привличане. Искам си ги. Днес, утре, вдругиден... просто си ги искам. 

Когато

майка ми ме подсеща по телефона, че наближада денят за прошка, аз я питам ще ми се обади ли да поиска такава. и тя се смее: " аз на теб ли... за всичките ми бръчки и бели коси"...
Така е. Аз прошка не съм й искала. Защото ми е близка, а най-близките ние нараняваме и после ни досрамява да признаем, че така е било по-лесно. Нараняваме ги и трудно прощаваме.
...
Гледам "Сблъсъци" - красив, жесток и правдив филм за (не)съвпаденията наоколо. За нас и вас, за камъчето, което обръща колата...

Простете ми за това, че искам да съм някой и да оставя следа; за това, че понякога прекалявам с иронията, остротите, мненията и съветите си; за моментите, в които забравям, че сме хора, грешим и сме тук за малко...

Простено да ви е...

Love is blindness...

За мен любима песен. Нямам конкретни спомени, които да ме настройват твърде лирично. Просто успешното за мен в музикално отношение съчетание - мелодия, текст, глас.

Аз и "Моят замък" на Доди Смит

Преди време някой в блога ми препоръча да прочета "Моят замък"на Доди Смит. Случайно се оказа, че моя приятелка е попаднала на нея в читалищната библиотека и ми я даде. Още щом прочетох първите няколко страници, разбрах, че това е една от моите книги :)
Кротка и нежна, в настроение за любов - такава си представях героинята, така се почувствах и аз, докато поглъщах текста. Дори малко меланхолична, защото напоследък чувствата не значат нищо и досаждат... Устремени към кариерата, парите и себеизявата, вече не си даваме сметка какво е някой да те погали с нежност по бузата, да целуне ефирно китката ти от вътрешната страна, да те притисне до себе си, причинявайки ти болка. Не се поглеждаме в очите, не се радваме един на друг, защото сме се изтегнали твърде удобно във фотьойла пред телевизора и ни мързи да станем дори за бирата...
И на сто години да стана, пак ще мечтая за онова усещане на първата любов - когато една дума или жест могат да оцветят ярко деня ти или да помрачат всичко за секунда; когато всичко е така искрено и трепетно-невинно; когато от един поглед се опиваш повече от литър вино...

Don't explain ...

you know I love you...

Февруари - романтичен или не съвсем :)

В последните дни непрекъснато ни заливат с призиви да бъдем спонтанни и смели, да покажем на любимия колко държим на него, но по някакъв нетрадиционен начин. Думата "романтика" става една от най-споменаваните. Организират се конкурси за любовни признания и послания. И най-често разни хорица се престрашават да се направят на такива, каквито не са, и да купят едно от онези безумни сърца, на които пише "обичам те" или пък правят резервация за скъп и претенциозен ресторант или спа хотел, в който се чувстват неловко.

Разбира се, има и такива, които се чувстват влюбени и на 4-и, и на 14-и февруари, и нямат нужда от специален повод, за да го покажат.

А онези, на чиито чувства не е отвърнато, тихо се скриват в къщурките си и си кротуват, докато слушат "Creep" на Radiohead или "All by myself" на Selin Dion.

За мен февруари е по-скоро месец, в който мисля как скоро зимата ще свърши. И това, че току що си запалих свещ и си сипах чаша червено вино, е по-скоро призив към пролетта и към събуждането, което ще дойде за всички ни.

Не мога да кажа дали съм романтична - преди време с приятелки си говорихме за филма "Serendipity" и аз написах имейла, който ползвам за този блог, на една банкнота. Никой не ми е писал, а и банкнотата още не се е върнала при мен, но аз не бързам. Имам написано писмо и дори бутилка, в която да го пусна в морето, но не съм го направила. Не си падам по масовото посрещане на изгревите, но с покана за разговор или мълчание на люлката на верандата или в градинката бързо ще ме спечелите. Обожавам да пиша кратки и глупавки бележчици и да ги крия я в чорапи, я в някоя книга, в джоба на якето; често пиша и дълги, протяжни писма на хартия, но тях рядко ги изпращам. Записвала съм мили послания на касетки и небрежно съм ги оставяла в касетофона. Не съм посипвала леглото с листчета от рози, но съм пръскала парфюма си на възглавницата. Не съм казвала често "обичам те," но съм го мислела в момента, в който го изричам. Не съм ходила на пътешествие (дори и до съседния град) като влюбена, но съм летяла (видимо и за околните) във всяка своя емоционална връзка.

Не знам дали съм романтичка, но вярвам, че всеки има право поне веднъж в живота си да бъде опиянен и да се държи глупаво в името на любовта. Било през февруари или март.

Студеничко е

навън. А на мен ми е топло отвътре :)

Особено ...

След три часа блогът ми ще стане на 3 години. За малко да пропусна рождения му ден. Исках да напиша хубава статия, която да допадне на малкото приятели, които го четат. Но не намирам подходящите думи.

В отпуск съм, защото от две седмици се опитвам да се преборя с досаден ларингит. И се оплаквам, и мрънкам. А до мен цяла седмица стои жена, преминала две операции на рак на гърдата, химиотерапии, гълтане на лекарства и явяване на ежемесечни изследвания и прегледи. Стои и плаче, защото резултатите й от последните няколко месеца не са добри. А уж всичко бе минало...

Опитвам се да я убедя, че не бива да се тревожи, защото никой от нищо не е застрахован и все някога всички ще умрем; повтарям й, че всъщност един увеличен показател може да не значи непременно връщане на болестта; карам я да се отърси и успокои поне докато не говори с лекаря - какво и защо може да се е получило.

Казват, че ако реша, умея да убеждавам. Но днес не мога да направя нищо - какво можеш да кажеш на човек, който през живота си не е направил нищо лошо, не е нагрубил някого, живял е скромно, работил е, отгледал е детето си, грижи се за по-възрастните си роднини и непрекъснато се тревожи, че ако пак се разболее, ще е в тежест на близките си.

Какво можеш да кажеш на такъв човек - нищо. Не всички са спокойни, уравновесени и борбени. И, да, лесно е, когато гледаш отстрани.

Не знам - не ми се иска да звуча песимистично, но не ми се пишат и витиевати фрази с глупаво-приповдигнат тон.

Нямам подходяща реплика. Иска ми се да кажа, че трябва да се живее днес, тук и сега, но ако днес си неразумен, ще имаш ли утре?! А ако днес не облечем новите си дрехи, дали няма утре да ни погребат с тях ...

Спрях да говоря. Малко ще помълча. Надявам се, че утре, когато е по-светло, ще намеря подходящите думи.

Честит рожден ден, мой блог ...

Искам да ти пожелая в теб да пиша само хубави, умни и обнадеждаващи неща, защото малко или много с теб растем заедно. И се надявам, че не съм онова момиче с уплашените очи ...

Понякога

дърпам кожицата на устните си до кръв. За да ме отрезви и да си премълча.

Крещях,

но нямаше кой да ме чуе. С времето "страстта" ми към този вид общуване е успешно сведена до минимум. От опустошителен гняв като на Ахила Пелеев ( ако и да ми е любим герой от древногръцкия епос) полза няма. Вероятността да те чуят и най- вече запомнят казаното е доста по-голяма, ако говориш спокойно и ясно, една идея по-тихо. Тогава нещата са сериозни.

Не съм

хубава, а притежавам интелект над средния. Това често води до проблеми в общуването ми с хората. Казвам истини, които трудно се понасят.

Но кой друг, ако не приятелят ще ти каже как изглеждат нещата отстрани?! Кой друг ще ти каже да направиш компромис или да спреш да се правиш на тъпак?! Кой друг, ако не приятелят ще ти представи другата гледна точка?! Той далеч не цели да те уязви или да ти забие нож в гърба. О, да, по-лесно е да си го изкараш на него, когато нещата не вървят. Винаги трябва да има виновен. Някой друг, а не ти.

Трудно ми е да се чувствам черна и да попивам чуждите разочарования. Тежи ми да понасям болката на околните. Тежи ми, че не ме харесват и се страхуват от мен. Цял живот търся човек с по-силен характер, който да се грижи за мен. Тежи ми да го напиша, защото рядко правя признания. Но признанията правиш, за да те разберат. И когато това не стане, си обречен на самота.

Самотата призвание ли е или избор?! Вероятно и двете. Когато не се страхуваш и споделиш, си готов и със защитната реакция. Защото хората са жестоки. И егоисти. Суетни, много повече от необходимото. Трудно признават, когато грешат. Още по-малко обективират, когато е въпрос на чувства. От страх, от срам, от глупост.

Понякога ... ми се иска да крещя.

За да ме чуят. И разберат...

Фрагмент 3

Желанията ми са толкова прозаични, че се срамувам да ги изрека на глас...