Особено ...

След три часа блогът ми ще стане на 3 години. За малко да пропусна рождения му ден. Исках да напиша хубава статия, която да допадне на малкото приятели, които го четат. Но не намирам подходящите думи.

В отпуск съм, защото от две седмици се опитвам да се преборя с досаден ларингит. И се оплаквам, и мрънкам. А до мен цяла седмица стои жена, преминала две операции на рак на гърдата, химиотерапии, гълтане на лекарства и явяване на ежемесечни изследвания и прегледи. Стои и плаче, защото резултатите й от последните няколко месеца не са добри. А уж всичко бе минало...

Опитвам се да я убедя, че не бива да се тревожи, защото никой от нищо не е застрахован и все някога всички ще умрем; повтарям й, че всъщност един увеличен показател може да не значи непременно връщане на болестта; карам я да се отърси и успокои поне докато не говори с лекаря - какво и защо може да се е получило.

Казват, че ако реша, умея да убеждавам. Но днес не мога да направя нищо - какво можеш да кажеш на човек, който през живота си не е направил нищо лошо, не е нагрубил някого, живял е скромно, работил е, отгледал е детето си, грижи се за по-възрастните си роднини и непрекъснато се тревожи, че ако пак се разболее, ще е в тежест на близките си.

Какво можеш да кажеш на такъв човек - нищо. Не всички са спокойни, уравновесени и борбени. И, да, лесно е, когато гледаш отстрани.

Не знам - не ми се иска да звуча песимистично, но не ми се пишат и витиевати фрази с глупаво-приповдигнат тон.

Нямам подходяща реплика. Иска ми се да кажа, че трябва да се живее днес, тук и сега, но ако днес си неразумен, ще имаш ли утре?! А ако днес не облечем новите си дрехи, дали няма утре да ни погребат с тях ...

Спрях да говоря. Малко ще помълча. Надявам се, че утре, когато е по-светло, ще намеря подходящите думи.

Честит рожден ден, мой блог ...

Искам да ти пожелая в теб да пиша само хубави, умни и обнадеждаващи неща, защото малко или много с теб растем заедно. И се надявам, че не съм онова момиче с уплашените очи ...