Някой ден

може би ще отворя бар. Не много голям. С удобни сепаренца за четири до шест души, с барплот на късата стена срещу вратата, с мека, приглушена светлина. Ще звучи музика, която да припомня ученическите или студентските години, отвреме-навреме нещо по-съвременно. Ще е уютно и непретенциозно, без прекомерен брой посетители, но пък с редовни клиенти. Разговорите може да са делнични, а може и абстрактни, хората ще си тръгват успокоени и удовлетворени.

Някой ден ...

Има нещо нелепо и смешно в това

мъж да пие коктейли. Да излезе в петък вечер с приятели, да отиде на бар, но не за да гледа световното, а ... да пие коктейли. Жълти, зелени, сини, с една сламка или с две, с лимончета и много лед... Странно е и не ми се връзва.
Друго си е чаша голямо с някой от любимите мъже - Джак, Джим или Джони.

Четири стаи

Пак в театър София. Допада ми този театър, макар да бях изненадана от начина, по който бе поднесена постановката. Във всяка една от стаите зрителят се озовава след кратко приплъзване в тъмнината по червен килим, който те отвежда ту в другия ъгъл на мраморното фоайе, ту в мазето, ту на втория етаж ... Хитро. Добре, че бях по дънки, а не официално облечена.

Филмът съм го гледала навремето, но се оказа, че нищо не помня. Освен че Тим Рот прави страхотна роля. Което май се оказа плюс, за да не се изнервя от постановката. В която сякаш е доста трудно да открия достойнства, различни от онези, донесли и две награди Икар. Да ме прощават тинейджърките, носещи фанелки с щампа "Аз (сърце) Калин Врачански." Той, че е симпатичен, симпатичен е. Че може да играе, може. Ама този пусти кикот в залата, простете в стаите ...

Не ме слушайте. Играят си хората. Просто аз трудно понасям абсурдни истории и съм претенциозна към поднасянето им. Гледайте и се забавлявайте. В четвъртата стая главният герой викаше повече от необходимото, но е млад и има време да се научи.

Варна

беше някак кротка, тиха и мила. Без много хора по улиците и по плажовете наоколо, без искрици и блясък в очите. Е, аз и така си я обичам, но все пак не ми харесва толкова унила. С много молове и с малко хора, с много кръчми, ама без настроение, с хубави момичета, но с груби момчета.
Варна - много слънце и различни аромати - на трева и водорасли, на потна кожа и слънцезащитно олио, на море и още нещо :)
Варна - рано сутрин, късно вечер - неуморни чайки си говорят ли, говорят.

"Суматоха" по Радичков

Обичам да ходя на театър, макар и да не съм най-големият му почитател. Защото колкото и да са хубави някои постановки, една неумела режисура, няколко твърде кресливи актьори и безумен текст са способни да те разочароват задълго.

Бях скептично настроена, докато сядах на третия ред в театър София, но се оказа, че не съм съвсем права. Нямах никаква представа каква е историята, нито кои актьори ще играят, но нямаше връщане назад. Оказа се, че Калин Врачански е сто пъти по-убедителен на сцена, отколкото в "Стъклен дом." Всъщност изненадата бяха купчината кискащи се тинейджърки, за които съм сигурна, че нямат и най-малка представа какво е написал Радичков, но пък аплодираха изключително шумно своя любимец. Е, всички сме били млади. Но не съм толкова толерантна, когато ми пречат да се наслаждавам на постановка или филм.

"Суматоха" ни връща към онези времена, в които българинът е живял простичък живот, гледал е крави, кози и прасета, дебнел е лисици и е ходил на лов. И всичко е било прекрасно, докато суматохата не е внасяла временен смут и не е разбърквала плановете.

Ако не знаете, че жабата е мрачно животно, крайно време е да гледате постановката. Редовете в театъра са амфитеатрални, сцената - гостоприемна, а актьорите - страхотни.

Кино, театър, литература и нищо друго

Под знака на горните три премина месец май - 4 театрални постановки, три-четири игрални филма и няколко нови и не толкова нови книги.

"Всяка година по същото време" - Анета Сотирова и Тодор Колев - добър тандем в мила история - той и тя имат дългогодишна връзка, която консумират веднъж, на уречената дата от първата си среща, в един хотел. С чувство за хумор, но и лека неискреност на места постановката е подходяща за неделната вечер. Тихичко си задаваме въпроса - възможно ли е?

Сексът, наркотиците и рокендролът ми се усладиха, но за едната вечер в 199. Андрей Баташов бе убедителен и строго сериозен в импровизирания диалог с публиката, който на моменти стряскаше. Ще ми се да видя Блатечки в Модерен театър и да сравнявам.

За "Апокалипсисът" в душите ни драснах два реда преди време, а за "Приятнострашно" сякаш не ми достигат думите. Харесах текстовете на Яна Борисова още когато гледах "Малка пиеса за детска стая." Харесах режисурата на Галин Стоев и играта на актьорите - Вежен, Стефан, Снежина и Радена. Но ако за "Приятнострашно" кажа само, че ми е харесала, не бих казала нищо. Не е само до онази тънка тоналност на пиесата, която те кара не да гледаш и слушаш, а да чувстваш. Да усетиш близост с героите, да погледнеш с техните очи. Да си малко тъжен, много искрен, леко напрегнат, нетърпелив ... Да си себе си в свят на фалш и забързано ежедневие, в което времето не стига и нищо не е лично.

"Приятнострашно" - постановката на този сезон. И на другия, защото ще я гледам пак.

Което не може да се каже за "Книгата на Илай," "Човекът-вълк" и "Защитна стена" - изгледани в един ден, явно изначално предопределен за безумно тъпи филми.

Добре, че американците умеят да правят мащабно кино, за което на Ридли Скот и Ръсел Кроу винаги може да се разчита. Стига да не си падате по историята, разбира се. За Кейт Бланшет и великолепната й осанка няма да отварям дума.

А късно вечер преди и след дъжда се боря с "Непосилната лекота на битието" - почти безуспешно, докато "Тайният път на мастилото" ту се губи, ту се откроява сред съвременната българска литература.