четвъртък, 23 септември 2010 г.

Като пясък между пръстите ...

Не мога и не мога да намеря по-подходящо описание на начина, по който времето ни изтича. Или по-скоро спрях да го търся, защото това ми харесва. С лек намек за неумолимост, но без излишна грубост. Защото колкото и да помъдряваме с годините, така и не успяваме навреме да осъзнаем този факт - времето тече бързо и сме за много кратко тук. Което не значи автоматично да хукнем да правим глупости...
:) isn't it ironic, don't you think :) и така скок-подскок - от едно клише в друго. Но те нали са за това.
Като малка ми беше много лесно, защото си казвах, че е "по-добре да съжалявам, че съм го направила, отколкото цял живот да се ядосвам, че не съм." Е, още не съм скочила с бънджи и нямам представа дали някога ще го направя, но ми е все трудно да се убедя в стойността на нещата, които правя. Сякаш покривам норматив, но критериите ми са твърде високи, а по този начин обезсмислям всичките си усилия.
Някъде по-долу в блога си писах, че "искам да съм добра." Е, опитвам се, но се оказа, че не всички ме възприемат в новата роля. И се разминаваме. Грубо, жестоко, с грозен скандал. А всъщност в стремежа си да не ни направят на глупаци, правим най-много глупости. И уязвеното ни честолюбие не допуска да бъдем добри. Но аз ще продължавам да се старая, пък другите да си мислят каквото щат.

Носете си новите дрехи, момчета

Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим, умираме, както спим.
Въпросите на тази планета я решим,
я не решим...
Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре, утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим, умираме, както спим.
Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки, падаме,
сънувайки, мрем.
Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете
днес се налага да премълчим ...
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

Още едно от стихотворенията на Стефан Цанев, които обичам. Макар че поводът да го публикувам точно тази вечер е, че научих, че мой съученик (на 33 г.) е починал днес. Не знам от какво и как, не поддържахме връзка след завършването на гимназията, но той бе от онези "щури, странни" хора, които живееха, без да се съобразяват твърде много с обществените норми. Музикант. Който живееше тук и сега. За мига. Докато повечето от нас чакаха да дойде "утре."
Почивай в мир, К...

събота, 4 септември 2010 г.

Няма как

в дъждовно време да не преровя чекмеджетата и да не прелистя старите папки. Няма как да не се настроя леко меланхолично, да си спомня някои стари случки и да не препрочета някои текстове ...

Миг като вечност

Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Моите кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

Георги Константинов

"Указания за спасяването на света" - Роса Монтеро

Авторката открих случайно на созополския плаж с книгата "Дъщерята на Канибала." Прочетох я бързо, поради което в момента дори не си спомням името на главната героиня, но историята ми хареса. Като се прибрах в София, при пореден набег към книжарницата до работа, без да се замисля, си купих и "Указания за спасяването на света."
Отново имаме странна история, в която чрез игра на случайността и съвпаденията се забъркват таксиметров шофьор, лекар от Спешното, красива проститутка и достолепна професорка-алкохолик. И докато четем изключително достоверните описания на обичайни човешки състояния като мъка и неумение да преодолееш смъртта на любим човек, откъсването от реалността и потъването във втори живот в мрежата, претръпналостта от ужаса и гаврата с чувствата и тялото, не можем да не се замислим, че героите спокойно могат да бъдат съседът отляво, една от жените, чакащи сутрин на спирката, мъжът, до когото сядаме в автобуса.
Без да ни назидава, Роса Монтеро ни напомня, че няма универсални отговори и рецепти, но онова, което всички можем, е просто да бъдем добри.