Wind River

Историята е привидно банална - Джеръми Ренър е скаут/следотърсач или както искате го наречете, който помага на необръгналата още ФБР-агентка Елизабет Олсън да разследва бруталното убийство на местно индианско момиче. Той я насочва по следите, опитвайки се да намери отговори и може би изкупление за своя грешка в миналото, довела до разбиването на семейството му. 

Филмът е плавен и красив, сниман по старомодния начин с търсено психологическо въздействие. Джеръми Ренър, неособено красив, доста огрухан, е точно толкова на мястото си, колкото и в Градът на Бен Афлек (изявите в Мисията невъзможна и поредния Борн бяха безумни), агентката му партнира прекрасно, а ококорените й очи са чаровни и най-вече - убедителни. 

Думите “ами ако” наистина са най-съсипващите в нашия живот. Увлече ли се да си ги повтаря, човек може да непрестанно да измъчва и самосъжалява. 

Кино по празниците

Със сериозните заглавия не ми се получи заради не съвсем удобните часове на прожекциите, но така или иначе отдадох дължимото на куп ефекти и безумия, за да потвърдя за пореден път факта, че всяка следваща серия е все по-безумна. Малкото изключения като Властелинът на пръстените потвърждават правилото. И така, без да съм фен на Star wars, гледах последния филм без особена нагласа и ...става за гледане е единственото, което мога да кажа. Лошият беше някакво глупаво, пъпчиво хлапе, пълна подигравка с верните почитатели. Чернокожият актьор и бялото момиче...wtf... На принцеса Лея възрастта й отива. Кухо, кухо, кухо...

Сойка присмехулка - защо съсипахте увлекателното зрелище от първите две серии и почнахте да търсите философия и промисъл, и се опитахте да вкарате социален елемент и драма?! Това към създателите на филма. Ние, зрителите, пак ще отидем в киносалона и пак ще дадем парите за билета, поне не ни разваляйте удоволствието. 

Still Alice - в последните години много харесвам Джулиан Мур и си мисля, че заради закачливия цвят на косата и бледата й красота не получава всички онези роли, които заслужава. Филмът е красива и спокойна история за блестящ ум, погубен от Алцхаймер. Семейството се справя, подкрепя я, дори тъжните сцени са някак приповдигнати. Всъщност вместо покъртителен, филмът е равен, гладък, без емоции. С него и без него. А можеше да се получи страхотна история. 

Stay (2005) е от онези филми, които са толкова безумни, че хората решават, че може и да има нещо в тях. Както когато критиците не разбират нещо и затова го обявяват за шедьовър. Райън Гослинг, чийто актьорски талант и леко арогантно присъствие на екрана ценя, Юън Макгрегър,  който продължава да не ми допада ( има нещо хлъзгаво у него, никога не изпълва образа докрай), и Наоми Уотс, за която все още се двуумя, са трите основни персонажа - момче, което иска да се самоубие заради чувство на вина, психиатър, който се чуди какво става, докато се опитва да го предотврати, и приятелката на психиатъра, спасена от него след опит за самоубийство. Добре подбрани актьори, има мистерия, обаче - нищо. С филма и без филма.

The Riot Club - куп момчета от "елитен Оксфорд" търсят граници, опиянени от младостта, богатството и интелекта си... Арогантни идиоти, на които всичко им е позволено, търсят две нови попълнения за "елитарното" си клубче. Здравият разум е в лицето на момичето от народа, приятелка на единия, а границата, която прекрачват, е пребиването почти до смърт на собственика на кръчмата, в която правят една от сбирките. Финалът е уж зловещ, тъй като арестуваният подбудител и злодей не само спасява кожата, но и бива приласкан от бившите и по-дискретни членове на клуба. Два-три пъти се зачудих защо го гледам този филм и дори симпатичните мигли на сина на Джереми Айрънс не ми дадоха отговора. Филмът е заснет добре, десетте момчета са ок, но посланието остава неизвестно, най- малкото -неясно. Не се трогваме, не се впечатляваме, дори си казваме :"да бе, да...". Тоест по-скоро екипът е прекалил и не му се е получило.

Fireflies in the Garden - адски гаден Уилям Дефо, малко бледа Джулия Робъртс и сладък Райън Рейнолдс. Кари-Ан Мос не може да играе, бе хора! Интелектуално семейство, основно проблем баща-син, надмогване на детските спомени с творчество и успешна книга. Малко хаотично гледаме сцени от преди и сега. История, от която можеше да излезе и по-добър филм.

И за да завърша все пак с нещо по-положително Once upon in the West - дори и сега, дори и да не си фен на уестърните и всичко да ти се струва така бавно и протяжно, жестоките очи на Хенри Фонда, апетитността на Клаудия Кардинале и хармониката ни показват защо киното е велико изкуство. 

Бъдете здрави и си пуснете нещо, което обичате. 

Сикарио

Нали ви казах, че напоследък чета коментари за филми, след като ги гледам? Добро решение, след като снощи гледах "Сикарио". Някакси подочух, че филмът е събитие, нещо много брутално и реалистично... 

Харесвам много Бенисио дел Торо, за Емили Блънт имам известни колебания, но по-скоро я предпочитам пред куп други откровено безмозъчни фръцли, а и със сигурност има чар. Джош Бролин навлезе в зрителното ми поле напоследък, но не съм се възторгнала особено, нито пък отричам актьорските му имения, тоест графата е "не мога да преценя". 

Тя е ченге и иска да играе по правилата, Джон Бролин я избира усмихнато, небрежно и доста арогантно да му помогне с 2-3 неща на непривично за нея място. Дел Торо е тих и абсолютно ефективен; умопомрачително присъстващ и тежащ на мястото си с всеки килограм и бръчка. На мрачните земи, свързани с наркотиците, правила и вечност няма, бруталността е всичко. 

Не знам дали е, защото сме порасли, защото сме гледали много филми, защото и представа си нямаме от тези неща или просто сме цинични, но този филм не само не изненадва с нищо, не просто не показва нищо, пълна скука е! И, не, нямах очаквания, и, да, актьорите са подбрани добре и си пасват много. Но не ме заинтригуваха, не ме впечатлиха, докато тя беше с насинено око си мислех колко добре (за сцената/в сцената) изглежда... Докато бяхме на режим "нощно виждане" не виждах нищо... Щеше да е достоверно и реалистично, ако беше документален филм, в случая откровено ме подразни. 

Има филми, в които няма видимо насилие, но които ме тормозят дълго след това. Тук имаше насилие, но нямаше провокация. Не навежда на размисли, няма дилема...А не е от онези филми, за които е достатъчно актьорското присъствие (пак повтарям, те си пасват, наистина!). 

Според приятел не съм го разбрала... Възможно е, но доброто кино (извън екшъните, ефектите и развлечението) трябва да вълнува, да пресъздава нещата реалистично или напротив, да дава гледна точка или нетипичен ъгъл; трябва да човърка, да впечатлява, да те остави без думи или с отворена уста... "Сикарио" е ...филм с ефектно заглавие. 

И ако сте още на кинокритична вълна ето ви две гледни точки, лесно ще познаете аз за коя съм:
http://operationkino.net/2015/10/сикарио-sicario/

http://kultura.bg/web/драма-на-моралното-разположение/.

Ех, как ми липсва едновремешното списание Филмови новини... Четях рецензиите и ги препрочитах...

Before we go

Напоследък доста трудно се доверявам на отзиви за филми и започнах да ги чета след това. Волно или не човек си изгражда някаква представа и започва да гледа през очите на другия човек. Обаче попаднах на тези думи на Боян:

http://boyan-ata.blogspot.ch/2015/09/before-we-go.html
И в случая се впечатлих от факта, че това го е написал мъж. И да, не съм права, но ... По същия начин ми беше трудно да повярвам, че мой приятел, когото "заклеймих" с думите, че няма никаква романтика у него, ми препоръча и специално намери "Преди изгрева". Филм, който издържах точно десет минути първия път (вече съм ги гледала и трите). 

По същество: той и тя напълно непознати се срещат на голяма щатска гара. Леко кисели и смутени, някак разбират, че това е един от онези моменти, в които срещаш интересен човек и си казваш: "защо не и без това нямам нищо по-интересно за правене". И двамата успяват да изяснят по нещо за себе си и в крайна сметка разочарованието не е толкова болезнено.

Сценарият е по- скоро тривиален, ценното във филма е неговата ненатрапчивост. Тази "сухота" и бързина на действието, която ме дразни иначе в съвременната литература, тук е на място. Липсата на залитания в търсене на драма, привидната лекота, с която актьорите играят (от типа "все едно сме себе си"), определено е освежаваща. 

Пуснете си го за отпускане и приспиване в късната неделна вечер.

All you need is love

Не става дума за Бийтълс, каквато и революция да са предизвикали в музиката, не ги харесвам чак толкова. Пиша за едноименния филм с Пиърс Броснан, който гледах току що. Идеален за кроткия неделен следобед, ако си сама или с приятелки. Нямам илюзии, че голям брой мъже ще го изгледат докрай и ще го харесат. Не е и нужно. Хората са различни, всеки може да гледа и харесва каквото си иска. Но е неизбежно покрай стресиращото ежедневие да не търсим кратко бягство в красотата на живописна и крайно лежерна Италия, например...Поканени на сватбата на децата си, Ида и Патрик се откриват внезапно. Тя е болна от рак, неговата жена е загинала нелепо преди години... Тривиален сюжет, вероятно възможен или пък не. По-скоро не. Но и той, и тя са красиви въпреки бръчиците около очите и посребрените коси. Разбира се, на фона на красивото имение се случват и абсурдни драми, но това всъщност внася нужната нотка, за да не е твърде блудкав филмът. Няма подтекст и свръхинтелектуални внушения, няма изключителност и реплики, които да се запомнят, само простичката истина, че "всичко от което се нуждаеш, е любов."

Непременно го запишете за майка си :)

Батман срещу Черния рицар

Наскоро говорих с приятелка за впечатленията си от Dark Knight Rises. Тя се изненада, че филмът ми е харесал дотолкова, че да го гледам два пъти в разстояние на 2-3 дни, защото според нея Батман не бил Батман и Готъм сити не бил Ню Йорк. С което аз всъщност съм съгласна, но това не ми пречи да харесвам образа на Черния рицар, изграден от Кристофър Нолън и Крисчън Бейл. Най-малкото защото те леко развенчават ореола на героя и ни приближават до човека под маската. Посланието "всеки може да бъде Батман" определено ми допада. Защото черни и бели са героите само в приказките, не и в реалността. Е, да, но Батман е комикс, измислица, ще кажете. Да, затова първият Батман си остава класика, за сметка на следващите 2-3, в които чувството за хумор отстъпва на пародията и гротеската, а Готъм става твърде мрачен. 

В същото време и на мен ми беше странно, че Готъм изведнъж се превръща в Ню Йорк, но усещането не беше толкова дразнещо. 

В това, че злодеят всъщност бил добър, също не виждам конфликт - човек носи и двете у себе си, като впоследствие прави избор кое да възприеме. Гласът на озвучителя наистина не беше добре подбран, но хриптенето си беше съвсем а ла Дарт Вейдър.

Хареса ми и това, че филмът събира пак някои от участвалите в "Генезис" - справят се много добре. 

А дали Батман има право на лично щастие ... А защо не - дете, чиито родители са убити пред очите му, мъж, погребал любимата си... защо да не може да обикне отново, след като има на кого да предаде грижата за хората?!

Без съмнение след време ще го гледам пак :)

Риболов в пустинята

е изключително приятен филм. Подобно на "Love actually" и "Notting Hill" романтичната история се съчетава със свежи и непринудени реплики. Емили Блънт и Юън Макгрегър си партнират много добре. Кристин Скот Томас е на мястото си, както винаги, в ролята на шеф на пресслужбата на британския премиер. 

Подходящ за съботен или неделен следобед или за първа среща :)

Keшбол

За художествения превод на някои заглавия от кино афиша няма смисъл да отварям дума. След като в киното се оказа, че по технически причини не можем да гледаме "Мъже, които мразеха жени," напосоки взехме билети за "Кешбол." В залата влязох с леко свито сърце, но филмът се оказа лежерен и много приятен. Американски филм, но много премерен. И макар да не харесвам и разбирам бейзбола, се насладих на играта на Брад Пит и на Джона Хил. На моменти на екрана ми се привиждаше Робърт Редфорд - човек не може да избяга от всички клишета, но заслужените аплодисменти си остават за остарелия и може би помъдрелия Брад.
Оставаме себе си или се продаваме - има ли друг вариант?

Love.net

След дълго чакане и борба за резервиране на билети успях да го гледам и мога да заключа, че няма да загубите нищо, ако го пропуснете. Дори Христо Шопов и Захари Бахаров не успяват да го спасят. А аз тях много ги харесвам.
Темата за нет-а и онова, което търсим в нея, е представена с познаване - с достатъчно типажи и истории, но 95 % от репликите са клише и не успяват да ни изненадат и развеселят.
Койна Русева е твърде груба, историята с проститутката - неубедителна, но пък Диляна Попова си стои добре на мястото.
Жените скришом ще избършат някоя сълза, докато четат и слушат писмата между Рик и Моника и ще въздъхнат облекчено при сцената в Ловната хижа, докато мъжете с досада ще четат новините през мобилните си телефони...

TILT

Гледах го най-накрая, за да споделя, че филмът е заснет добре, звучи достоверно, а младите актьори играят убедително. Имайте предвид че макар кадрите с ядене на филии с лютеница върху в. "Работническо дело" да умиляват, филмът всъщност е леко тъжен.

"Откога те чакам"

Български филм от 1984 година. За сестра от патронажа на "Социални грижи," за самотните старци, за които се грижи, и за озлобените им наследници.
Филм за старостта и самотата - "ракът може да те пропусне, старостта - не."
Не правят вече такива филми.

Yo, tambien - Аз също

Испанският филм, който гледах от започналата "Киномания." Социална драма, представена без наситен драматизъм и с чувство за хумор. Мъж със синдрома на Даун, на 34, започва работа и се влюбва в една от многото жени, с които работи, докато тя не спира да спи с различни мъже за по една нощ. В ролите - Лола Дуеняс и Пабло Пинеда - много добри.

Филмът като че ли е по-оптимистичен, отколкото се предполага, а в същото време въпросите, които повдига, не са с лесен и приемлив отговор - познаваме ли хора със синдрома на Даун и можем ли да общуваме с тях, кога ще станем толерантни към различните и кога ще си дадем сметка, че имаме един живот и не е хубаво да го живеем на принципа "ден да мине, друг да дойде."

Трудно ми е да определя защо филмът по-скоро не ми хареса - може би защото беше ту весел, ту тъжен - сякаш бе твърде премерен. Вероятно ако беше постигнал някоя от двете крайности, щеше да се хареса повече.

A Single Man

Името на Том Форд свързвам с работата му за марката "Гучи," а Колин Фърт харесвам откакто гледах "Гордост и предразсъдъци." Затова след известно колебание (поради късния час на прожекцията - 21) отидох да гледам "Самотен мъж," който разказва за университетски професор, който трудно понася самотата, след като любимият му умира в пътна катастрофа и едва не се самоубива.

Историята е заснета изключително естетски, всеки кадър отдава дължимото на детайла, а изпълнението на Колин Фърт е безупречно. И все пак останах леко безучастна и дистанцирана, сякаш акцентът върху красотата на мъжкото тяло ми дойде в повече и ме отдалечи от меланхолията и празнотата на самотника.

Може да гледате от любопитство.

Ако някой те обича...

Приятен и много мелодичен български филм. За (не)разкритите чувства и (не)споделената любов. За ученичките и учителите. За вярата и съмненията в себе си, за живота, който водим, и принципите, които отстояваме. За парите, мизерията и самотата.

Простичка история за момиче, което съсипва живота на своя учител от ревност, и след случайна среща събира сили да му го признае. Разказана кротичко, тя няма как да не ни хареса, защото няма залитания и свръхдраматизъм. Малко поучения и много Деян Донков. За несъвсем убедителните девойки по-добре да не споменавам нищо.

"Стъклената река"

От филма не става ясно какво представлява тя. Той е само по мотиви от романа на Емил Андреев - историите и характерите са доста променени. Той е от филмите, за които не ти става ясно защо са направени и се питаш защо си ги гледал. Актьорите са добре подбрани, но не успяват да го спасят.

Някак нелепо си припомних звучната българска дума "уруспия..."

"Мисия Лондон"

Книгата прочетох отдавна, а филма гледах вчера. И останах очарована. Явно покрай гледането на новите български филми съм се настроила леко скептично и все очаквам неприятна изненада. Да, ама не. Филмът е добре направен и се гледа с удоволствие и много смях. Сценарият е изцяло по книгата, като във филма (по обясними причини) са подчертали сюжетната линия. Не са заложили прекалено на пародийния елемент, което е добре. И най-важното - у актьорите нямаше никакво преиграване. Защото в днешно време проблемът на българското кино не е липсата на пари или липсата на добри текстове, а именно - стремежът да изпъкнеш, да се покажеш.

Филм за българите такива, каквито сме, но без всички онези "философии" и "интелектуализми". Докато гледаш, не си задаваш въпроси и не търсиш отговори.

Много ми хареса. Много се забавлявах и смях. Вероятно бих го гледала пак.

Everything is illuminated

Моя приятелка горещо го препоръча, затова го изгледах докрай. С малко смесени чувства, защото въпреки доброто чувство за хумор филмът върви малко бавно. Но пък колекционерската нишка е доста добра идея.
Ако ви се гледа нещо нетипично, това е. Асоциацията (макар мащабът да е несравним) със "Сибирският бръснар" е съвсем бегла.

Амбицията на София филм фест

ми се вижда прекомерна. Твърде много заглавия, трудно ги отсяваш и в един момент ти писва. Все пак успях да се зачета дотолкова, че да реша, че "Прекършени прегръдки," "Момичетата от мола" и "Кумбийска връзка" няма да ги гледам. Проявявам интерес към "Най-прекрасният ден," "Прешъс," "Стъклената река" (само защото преди време прочетох книгата, по-скоро я разкритикувах, но ще ми е любопитно как са направили филма), "Анна Каренина" (която прочетох навремето с огромно удоволствие и така и не стигнах до "Война и мир"), "Всички останали." Не знам защо предлагат толкова много филми, все пак повечето хора не разполагат с времето си свободно...

Фестивалът Цветята на Корана

За него чух случайно от бившата си съквартирантка, завършила арабистика. Не бях гледала ирански филми, но си казах: "Защо не?!" И се уговорихме за прожекция в Евро-българския културен център. Нямаше много хора, но все пак изпълнихме малката заличка 2 - дори не знаех, че такава съществува. В нея все едно си в собствения си хол - има 5 реда с по 4 места :) Филмът се казваше "Последната кралица на земята" и беше, меко казано, скучен. Любовна история - мъжът емигрира, за да работи и изкарва пари, но силно разтревожен от събитията в Афганистан, тръгва обратно към жена си. Преодолява куп премеждия и по чудо оцелява, за да я намери, тъй като тя не го чака вкъщи. Вероятно ако не ми беше толкова скучно, нямаше да се дразня през цялото време от няколкото нелогични сцени. Но тъй като отидох без конкретни очаквания, не бях разочарована и следващата вечер на същото място отидох да гледам "Толкова просто," който се оказа с награда за най-добър ирански филм за 2008-а. Много ми допадна. Простичка история, но много добре разказана и изиграна. Съпругата на зает инженер се раздвоява между опитите си да постигне нещо сама и повелята на дълга. Готви и поддържа къщата, грижи се за децата и се съобразява с прищевките им, докато мъжът й е по срещи и съвещания, прибира се твърде уморен, за да й обърне внимание и да я накара да се почувства ценена и желана. Тя тъкмо събира сили да го напусне и ...

Това, което най-много ме впечатли, беше умението от тази до болка позната житейска ситуация да направиш искрен и неподправен, запомнящ се филм. Оказа се, че повечето ирански филми били точно такива. Само че колко от вас са чули или прочели нещо за фестивала?!

Още не мога

да гледам Аватар. Билети за хубавите места няма. Не помня откога не се е случвало подобно нещо. За сметка на това "Къде покриха Морган" става за гледане с много зор - добре, че е Хю Грант. Сигурно заради това разпоредителят на втория опит за влизане (при първия залата не беше почистена): "Вие за Хю Грант ли бяхте? Заповядайте." Щото Сара Джесика Паркър става само за "Сексът и градът," и то сериала. Обаче се задават куп леки и романтични филми на хоризонта, като се започне от "Сложно е" с Мерил Стрийп и Алек Болдуин (е, Стив Мартин все някак ще го изтрая). Чакам, разбира се, и "Девет" с интригуващия Даниъл Дей-Луис. Евентуално "Алиса в страната на чудесата" (макар че може би трябва да направя опит да прочета книгата най-накрая) и "Up in the Air."