Кино по празниците

Със сериозните заглавия не ми се получи заради не съвсем удобните часове на прожекциите, но така или иначе отдадох дължимото на куп ефекти и безумия, за да потвърдя за пореден път факта, че всяка следваща серия е все по-безумна. Малкото изключения като Властелинът на пръстените потвърждават правилото. И така, без да съм фен на Star wars, гледах последния филм без особена нагласа и ...става за гледане е единственото, което мога да кажа. Лошият беше някакво глупаво, пъпчиво хлапе, пълна подигравка с верните почитатели. Чернокожият актьор и бялото момиче...wtf... На принцеса Лея възрастта й отива. Кухо, кухо, кухо...

Сойка присмехулка - защо съсипахте увлекателното зрелище от първите две серии и почнахте да търсите философия и промисъл, и се опитахте да вкарате социален елемент и драма?! Това към създателите на филма. Ние, зрителите, пак ще отидем в киносалона и пак ще дадем парите за билета, поне не ни разваляйте удоволствието. 

Still Alice - в последните години много харесвам Джулиан Мур и си мисля, че заради закачливия цвят на косата и бледата й красота не получава всички онези роли, които заслужава. Филмът е красива и спокойна история за блестящ ум, погубен от Алцхаймер. Семейството се справя, подкрепя я, дори тъжните сцени са някак приповдигнати. Всъщност вместо покъртителен, филмът е равен, гладък, без емоции. С него и без него. А можеше да се получи страхотна история. 

Stay (2005) е от онези филми, които са толкова безумни, че хората решават, че може и да има нещо в тях. Както когато критиците не разбират нещо и затова го обявяват за шедьовър. Райън Гослинг, чийто актьорски талант и леко арогантно присъствие на екрана ценя, Юън Макгрегър,  който продължава да не ми допада ( има нещо хлъзгаво у него, никога не изпълва образа докрай), и Наоми Уотс, за която все още се двуумя, са трите основни персонажа - момче, което иска да се самоубие заради чувство на вина, психиатър, който се чуди какво става, докато се опитва да го предотврати, и приятелката на психиатъра, спасена от него след опит за самоубийство. Добре подбрани актьори, има мистерия, обаче - нищо. С филма и без филма.

The Riot Club - куп момчета от "елитен Оксфорд" търсят граници, опиянени от младостта, богатството и интелекта си... Арогантни идиоти, на които всичко им е позволено, търсят две нови попълнения за "елитарното" си клубче. Здравият разум е в лицето на момичето от народа, приятелка на единия, а границата, която прекрачват, е пребиването почти до смърт на собственика на кръчмата, в която правят една от сбирките. Финалът е уж зловещ, тъй като арестуваният подбудител и злодей не само спасява кожата, но и бива приласкан от бившите и по-дискретни членове на клуба. Два-три пъти се зачудих защо го гледам този филм и дори симпатичните мигли на сина на Джереми Айрънс не ми дадоха отговора. Филмът е заснет добре, десетте момчета са ок, но посланието остава неизвестно, най- малкото -неясно. Не се трогваме, не се впечатляваме, дори си казваме :"да бе, да...". Тоест по-скоро екипът е прекалил и не му се е получило.

Fireflies in the Garden - адски гаден Уилям Дефо, малко бледа Джулия Робъртс и сладък Райън Рейнолдс. Кари-Ан Мос не може да играе, бе хора! Интелектуално семейство, основно проблем баща-син, надмогване на детските спомени с творчество и успешна книга. Малко хаотично гледаме сцени от преди и сега. История, от която можеше да излезе и по-добър филм.

И за да завърша все пак с нещо по-положително Once upon in the West - дори и сега, дори и да не си фен на уестърните и всичко да ти се струва така бавно и протяжно, жестоките очи на Хенри Фонда, апетитността на Клаудия Кардинале и хармониката ни показват защо киното е велико изкуство. 

Бъдете здрави и си пуснете нещо, което обичате.