Прибиране

Тази вечер стигнах навреме на спирката, за да видя как 74 кротко потегля. Стоя си и чакам, след известно време идва следващият. Качвам се, за няколко минути се придвижваме 2 метра, защото Стамболийски е затворен и тълпите от мол-а няма откъде другаде да излязат. Една тъпа патка (да ме прощават жените шофьори) ни засича, автобусът й одрасква колата - гранде скандал. Викане на КАТ. Всички пътници, включително моя милост, слизат. Връщат се на спирката. След още известно време идва 74. Пак едва-едва се изнизва към Руски паметник. Задръстване, пълен автобус, но поне е топличко. Аз съм учудващо спокойна - около мен някакви хора звънят по телефони, обясняват как ще закъснеят, защото ... "Абе, после ще ти обясня. Да, петнайсетина минути..." На ъгъла преди Ив. Евст. Гешов - катастрофка. Малка, без жертви. Младо момче в лъскаво БМВ ударило отзад таксиметров шофьор. Завиваме. Точно срещу Центъра по хигиена - още двама сблъскали се. Пак без жертви. Коли, клаксони... А в автобуса някаква девойка обяснява на "Тъпака" отсреща на линията за катастрофата, автобуса, задръстването. Тя е седнала най-отзад, но явно много държеше и ние, онези най-отпред, да чуем всяка нейна дума. Крещи, смее се, крещи, смее се. Някой не издържа и й прави забележка - в резултат грозни закани, нов кикот и хилеж, обяснения как живеем в най-голямото село на света и защо си мислим, че живеем в свястна държава. Диалогът се води най-отзад между момичето и някаква жена, но отново го чуваме всички. Намесват се и други пътници, но малката е неудържима - простотиите бликат.

Аз си стоях спокойно. И пак не се нервирах. Не че има за какво да се нервирам - хора всякакви, но се зачудих къде е толерантността ни. На пътя и не само там. Закъде ли са бързали онези, катастрофиралите, и дали като повисят 2 часа да чакат КАТ, а после да се разправят и със застрахователи, ще им хрумне, че следващия път могат да са по-внимателни, че могат да дадат път, да спазват знаците и предимството. Защото ако този път нищо не им се е случило, то нервите се увреждат безвъзвратно. И толкова ли е трудно да се съобразяваш с другите. Поне за малко.

Отново за площад "Славейков"

Няма начин да не напиша това. Много обичам площад "Славейков" - не само защото по-често си уреждам срещи там, всъщност уреждам ги, защото мястото ми допада - има много хора, книги, кафенета, магазини. Създава ми уютна представа за нещата, които харесвам в големия град, има обаяние. Преди си купувах и много книги оттам. Вече не. Защото ходя в някои от хубавите големи книжарници (доста ги има големите, но в някои от тях работят хора, които са държали книга само защото е трябвало да я сложат на полицата). Както и да е.
Само че минавали ли сте оттам вечер, след като книгите са прибрани? Е, на мен често ми се случва. И ми става гадно - защото е мръсно, пълно с хартии, найлони и всякакви други боклуци. Разхождат се, разбира се, и бездомни кучета. Ще кажете, че това го има навсякъде. Сигурно, но не би трябвало да е така. Защото този площад го посещават и обичат много хора и ще е много по-хубаво там да има повече простор, повече пейки, защо не и саксии с цветя. Нека пак има книги, но в павилиончета или нещо подобно, а не натрупани в кашони и предлагани от умрели от студ агресивни продавачи. Предпочитам книжарниците, защото там обикновено не ме закачат, освен ако не установим с продавача (случвало ми се е май само в Ориндж), че сме на една вълна и не просто обичаме да четем, а го правим, защото така живеем по-добре.
И не ми ги разправяйте тези, че продавачите там (особено онези, продаващи стари книги) са много готини и ерудирани хора. Сигурна съм, че има и такива. Но онези, с които аз съм се сблъсквала, определено виждаха интереса в очите ми и вдигаха цената петорно. Лошо няма -нали затова са там - да изкарват пари. И все пак - площадът вече не е онова уютно кътче, което беше преди 5 години или дори 10 години.
Освен това все се чудя как тези хора ходят до тоалетната - молят някого да им наглежда книгите и тичат тук или там, стига да не ги изгонят... Техен избор, разбира се, могат да си намерят друга работа, ако тази не им отърва, ама си е доста гадно.
Та, казано накратко, "за" съм да направят нещо хубаво, та площадът да си стане площад -градско открито пространство, където се срещат и разделят много хора.

Светът е голям ...

и спасение дебне отвсякъде - нов български филм. От малкото напоследък, които си заслужава да се гледат. Защото все едно е правен по холивудски, но така, както само българин може. Защото американците не биха го разбрали. Но ние, които сме тук, можем само да се радваме, че най-накрая се появи хубав, жизнеутвърждаващ филм, в който няма и капка преиграване, няма скрити намеци и подтекст, който е толкова високоинтелектуален, че изобщо да не го избереш.
Сега събирам сили, за да гледам "Дзифт."

Той ...

След времето, в което беше с мен, е срещнал други. Харесвал ги е, опознавал ги е, обичал ги е, спал е с тях. Пише за тях, пази снимките им, спомня си ги в подробности, мечтае за искриците в очите им. А аз... Аз ровя из дирите му в нет-а и се чудя помни ли нещо за мен, нещо хубаво, нещо истинско. И не мога да спра да се връщам назад. Отвреме-навреме. Когато много ми загорчи.

Коридор № 8

Признавам си, че изобщо не бях чувала за този коридор. Напоследък изоставам от важните неща, които уж се случват в държавата ни и по света. Но вчера приятелка предложи да отидем да гледаме едноименния филм - документален и, както се оказа, много нашумял. Отидох с мисълта, че няма да ми хареса, но пък е добър повод да се видя с приятели.

Хареса ми, защото представя хора и разбирания, до които иначе нямаше да се докосна, макар че говорим за три държави - България, Албания и Македония. Държави уж близки до нас, а в същото време - толкова различни. Заради хората и техните стремежи, търсения и намерени истини. Потресе ме историята за кръвната вражда и как мъж и двамата му синове не могат да излязат от къщи от страх за живота си. Засмях се на онзи лодкар, който казваше, че по време на войната в Косово 100 евро били "ситна пара," а днес за същите пари трябвало да работи много дълго с чужденците. Мило и някак страшно ми стана при разказа на албански дипломат, израснал и възпитаван в Щатите, как точно е протекло първото му идване в Албания - на границата митничар, чиято писалка няма мастило, бариера с катинар, чийто ключ се търси 40 минути, а няма как да се заобиколи и премине...

И онзи крайно песимистичен извод, който остана у мен, че след като този толкова важен коридор № 8 (апропо, сега проектът бил също толкова важен, но се казва по друг начин) се "строи" вече не знам колко десетки години и няма никакви изгледи скоро да бъде завършен... Все си казвам, че нещата някой ден ще се оправят, че ще проумеем, ще се постараем... Не знам - да си наивен и да вярваш, че нещо ще се промени - хубаво ли е?!

Кому е нужно съдържание?

Чета много. И различни неща. Макар напоследък да се замислям има ли смисъл от многото четене, след като в днешния комерсиален свят книгите са нещо, без което явно може. Имам приятелка, която не съм виждала да си купува книги за 6-те години, през които се познаваме. Да чете нещо извън лекциите навремето съм я виждала рядко. Обаче е самоуверена и не усеща нещо такова като интересна книга да й липсва. Както и да е, това е друга тема.

Много пъти се замислям, отваряйки книгата, вестника или списанието, за тяхното съдържание - знаете, има една страничка, понякога повече, в други случаи - малък абзац, в който има номер на страница и име на глава или статия. Кому е нужно, като изключим техническата или научнопопулярна литература?! Някой дали го чете това съдържание?! Не и аз. Ако не искам да чета нещо, просто го прескачам. Ако търся нещо конкретно, разлиствам и си го намирам. Кому е нужно съдържанието - още малко обем, хабене на мастило ...

губя идентичност

6-ти септември. Национален празник. За някои. Може би за онези, които по неволя трябва да присъстват на вечерната проверка, зарята или забравила съм вече как се казва онова безумно скучно честване, с което напоследък отбелязваме тези си национални празници. За мен е обикновен съботен, тоест почивен ден. Станах, направих си кафе, ходих на разходка, гледах филм, сега пак ще гледам филм. Много за малко ми мина през ума, че днес е празник. По нищо не го чувствам, по нищо не мога да го разбера.

Губя идентичност. Не мога да определя нещата, които ме правят българка и ме карат да се чувствам българка. Вярно, живея в България. Не мисля да емигрирам. Добре ми е. И все пак... Силно вълнение усещам само когато видя някой от спортистите ни на почетната стълбичка как изговаря думите на химна ни, защото е спечелил медал за България. Тази година дори това не се случваше често. Не помня откога не съм чувала хубава новина, с която да свържа българското. Само безумия, катастрофи, злоупотреби. И нищо, което да те приобщи, да те накара да застанеш зад кауза, да отстояваш мнение.

Не ми идва наум с какво да завърша постинга си, за да има поне едно положително изречение. Затова оставям многоточие...