Пътуване към себе си

Да, за романа на Блага Димитрова става въпрос, макар че кой ли в днешно време я чете. Аз не се броя - чета много, често безразборно. Но още с "Лавина" харесах стила и думите на тази жена, ако и на моменти да си казвам, че леко прекалява с философските отклонения.

Героинята е 20-годишна, избягва от къщи и става върхолазка на строеж в Родопите. Влюбва се, търси и намира себе си. Простичко и ясно. Може би книгата е женска (първи коментар в Гугъл, като изпишеш името на романа). Защото на такава прецизна самодисекция мъж трудно би се решил и трудно би я понесъл.

Книгата е започната през 1959-а и е писана няколко години. Няма как да не се говори за колективи, планове и норми, но те само допълват мотива за себепознанието. В стремежа да се обезличават масите това волево усилие на отделния човек не се е толерирало, затова и при издаването на романа през 1965-а критиката е мълчала.

Онова, което най-много ми допада, е, че и през 2009-а аз или повечето ми приятелки бихме казали:

...Добре че веднъж стана рано, за да усетиш сърцето си ранобудно. Впрочем не е ли късно за сърцето ти да се събужда? Ти си на 30 години. А още нямаш собствен живот. Ти си наблюдател в професията си. Стоиш крачка встрани от хората и ги гледаш как работят. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите движения и мислено да си ги присвояваш. Понякога ненавиждаш своята работа, своите скръстени ръце, самата себе си. Другите край теб се трудят и виждат резултата от своя труд. А ти си оставаш крачка встрани от тях. И личният ти живот е крачка встрани от живота. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите сърца и да си го присвояваш. Но ти си наблюдател. Само наблюдател във всичко. Изглеждаш по-млада от годините си. Никой не ти дава повече от 23-24. Това е, защото времето протича вън от тебе, без да те докосне. Нямаш любов, нямаш дете, нямаш лична болка, които да правят всеки твой миг осезаем. Годините се броят по това, което човек им дава от себе си. А ти никому нищо не даваш. Ти си извън времето. Като камък край буйна река. Водата тече покрай тебе, шуми, клокочи, без да те досегне. Трябва да се разрази някаква буря, ураган, та реката да прехвърли своето корито и да те залее, да те разкърти, да те повлече надолу по годините...

... Досегашните ти приятели те обичаха. Още не могат да те забравят. Ти имаш сила върху тях. Но те нямат сила върху тебе. Почти всички бяха от твоята среда. С култура, със стил на живот и с кариера. Някои дори с блестящо бъдеще. Но ни един с истински мъжки характер. Ти ги опозна в общата работа. Насаме с тебе биваха откровени, самостоятелни, смели, остроумни. Но навън си слагаха съвсем друго лице. Говореха тъкмо обратното на онова, което споделяха в интимните мигове с тебе. В най-добрите случаи мълчаха с наведени очи, не поемаха риск. Кариерата си постигаха с гъвкав гръбнак, а бляскавото бъдеще - с всекидневни компромиси. Ти откри едно странно явление: мъжествеността става рядко качество. Почти е на изчезване... И ти съзна, че няма в кого да се влюбиш. Няма в кого да се влюбиш! Това е страшна присъда за времето или за тебе... (цитатът е от изданието на "Тих-Ивел" - събрани творби на Блага Димитрова, том 3, 2003 г.)

Отдавнашно ...

Исках да бъда красива. Не в собствените си очи, а в нечии. За да бъда видяна, разбрана, обичана. Рядко търсех красотата край себе си - в повечето случаи исках присъствие, чаках докосване. Нямам дефиниция за красотата или любовта. Не ги и търся. Понякога виждам красиви неща, друг път някой казва, че ме обича. Но май не искам да го чувам.
Студено ми е. Много.

Тя е тук - Елена Алексиева

Обикновено не чета втора книга от автор, който не ми е допаднал при първия прочит. Но исках да дам шанс на Елена Алексиева или поне ми беше любопитно защо книгите й печелят някакви награди. Е, с "Рицарят, Дяволът и Смъртта" не можах да се преборя, но пък "Тя е тук" е приятна за четене. И толкова. Увлекателна история и нищо повече - за удоволствието от четенето, ще кажете вие. Да, ама не. Не е въпросът само в чистата наслада. Чета за удоволствие, но с идеята, че нещо ще ме провокира и ще ми остане в главата. След време някой като ме попита за какво иде реч, може и да не мога да си спомня.

Може би в това е се корени проблемът с новата българска художествена литература - книгите лесно се четат, бързо вървят, по-скоро са кратки наброски оттук-оттам, но рядко оставят трайна следа.

Не мога да отрека, че Елена Алексиева умее да описва добре човешките преживявания. Явно може и да измисля истории и вероятно това е книгата, която ще се впише по-добре от всичко издадено от нея досега. Защото в "Читателска група 31" имаше някои неразбираеми за мен неща, далечни, чужди.

От друга страна, защо книгите трябва да оставят следи у нас? Повечето хора ги използват за приятно убиване на времето. Не целят да обогатят общата си култура, стила или речниковия си запас. Затова най-търсени си остават трилърите и криминалетата.

Аз все пак ще продължа да търся новото си литературно вдъхновение.

Свеж полъх от новата седмица

http://http//www.youtube.com/watch?v=tzepgThB9TE

Тази песничка всъщност я чух за първи път, когато бях трети или четвърти курс в Университета. И макар да не съм вече дете, се усмихвам и настроението ми се подобрява, когато я чуя.

И скучно, и грустно,

и никому руку подать
В минуту душевной невзгоды...

И скучно, и тъжно - кому да протегнеш ръка, когато те мъка задавя...

Лермонтов

На сутринта

всичко е различно. Денят започва, кафето в чашата дими. И, разбира се, книгите са там, на столчето до леглото. "Изкуплението" на Иън Макюън върви мудно, отчасти защото съм гледала филма и не ми е интересно. Обаче пиесите на Теодора Димова - "Кучката", "Змийско мляко", "Любовници", "Невидимите пътища на прошката"... Тази жена пише страхотно. А през следващия театрален сезон се надявам да играят поне някоя от пиесите, за да я гледам.

Не мога да кажа коя ми хареса най-много. "Кучката" е абсолютна класика. Мотивът за мъжа-мутра и жена му, задушаваща се край него, се повтаря и в "Емине." Майката, принудена да изостави децата си като малки и невъзможността да поправи стореното, любовникът, който те чувства толкова близка и сякаш те е познавал цял живот, а всъщност ти е брат ... Светът е малък наистина и за всичко онова, което правим, отговаряме.

В "Змийско мляко" историята е значително по-нереална от останалите. Или поне в живота не би била толкова драматично-красива, а по-скоро тъпа и жалка. Порочна поради случка в детството си млада жена влиза в семейството като съпруга на сина, за да съблазни брата и бащата, а после да изгони майката от дома й. Склонността да се поддадеш на изкушението и да се оставиш на страстта, без дори да се замислиш, винаги са били добра основа за сюжет.

С най-хубавото заглавие, но по-неразбрана остана "Невидимите пътища на прошката." Много набързо я прочетох, без да се задълбоча. А и онзи процес със смяната на имената ми е много мътен.

Всъщност и "Любовници" много ми хареса. "Любовта не може да ограничава. Не може да изисква. Не може да се сърди. Не може да настоява. Не може да се самоубива. Тя може само да се усмихва и да прощава." - Ne me quitte pas -Жак Брел. Шансонът ми е непознат. Цитатът ми харесва. Историята също - често срещан триъгълник - мъж и две приятелки. Той обича едната, тя го свързва с другата, а после си го иска обратно... И всичко е така истинско. И тъжно.

В капан

не бях се чувствала от дете. До петък вечер. Когато изведнъж краят на работната седмица, идващите почивни дни и огорчението ми се стовариха върху ми. Сама, наникъде, непостигнала нищо особено, нямаща какво да остави след себе си...

Не ги обичам тези си настроения. Пазя се от тях.

Вървях пеша към къщи, слушайки радио и само си повтарях: "Утре сутрин ще е по-добре."

Нямам ритуал за такива ситуации. Спасителен пояс, с който да доплувам до брега. Но знам, че от самосъжаление полза няма. По-добре помисли как можеш да промениш нещата - дори и да не почнеш от следващия ден, ще се почувстваш по-добре. Надживей суетата си - какво от това, че не управляваш борд на директори или че малко хора знаят името ти. Нали ги има онези 5, за които мислиш и които също мислят за теб.