Това се случи тогава, когато. Имам предвид тогава, когато. Сигурно помниш. Мисля, че беше вдругиден, значи съвсем скоро. Теб те наричаха Дейзи, а него – Дари. Всъщност вие сами се наричахте така, защото други там нямаше. Живеехте в голямата гора. Той понякога й казваше рошавата гора, но ти твърдеше, че рошав може да бъде само той и така спорът ви приключваше.Ти живееше в единия край на гората, а той – на другия. Понякога си пращахте писма по вашия приятел – дебелия гълъб, но това не ставаше по-често от много рядко Затова пък Дари отваряше много внимателно твоите писма и когато те откриеше в тях, се радваше особено странно. Не, нямаше нищо странно. Просто вие може би се обичахте, но никой от вас не знаеше това поотделно.А заедно бяхте много рядко, така че един ден той реши да ти го каже. Просто така. Дойде и ти се усмихна. Ти го изслуша и също се усмихна, но Дари не видя това. Той видя как ти се прибираш в твоята къщичка, за да оставиш сухите листа, които беше събрала. И когато ти излезе отново, той си беше тръгнал. Добре, че носът му беше чип и никой не забеляза колко го е увесил. Когато се прибра в своята къщичка, в своята част на гората, той седна пред своя огън и каза на себе си: „Ако ме обича и тя ще ми го каже някой ден.” И една сълза се отрони незабелязано по бузата му. В същото време пред своя огън ти седеше и си мислеше колко е хубаво, че някой те обича и дали този някой ще дойде пак. Двамата седяхте и се надявахте. Просто чакахте. Големи сладури сте! Ще почакам и аз с вас. Ами ако приказката свърши?!
===
Тази приказка ми изпратиха преди време чрез електронната поща. Като я прочетох, реших, че е писана за мен.
Идеята е ясна. Аз чакам и се надявам тук, той си мечтае за мен някъде там... и накрая така и не се намираме. Изпадали ли сте в подобна ситуация?
Няма коментари:
Публикуване на коментар