КРАП

Снощи гледах въпросната постановка на Народния театър - моноспектакъл на Наум Шопов по творба на Самуел Бекет. Хареса ми, но не бих я препоръчала на повечето си приятели. Защото напоследък повечето хора отиват на театър, за да се позабавляват - безсилна алтернатива на киното (обичам да ходя и на кино, и на театър), а не някой да им пълни главата с размисли и мрачни мисли.

Оказа се, че за постановката е изписано доста, така че няма да пиша в стил театрален критик. Макар че то решиш ли, можеш да анализираш с часове и да подхвърляш брилянтни податки, които повечето хора няма да разберат. Но няма начин да не спомена, че Наум Шопов е ... уникално достолепен, крайно убедителен, магнетичен, излъчващ изключително благородство артист. В първите няколко дълги минути мълчание и застиналост (героят е доста възрастен мъж, който ту се вмъква за кратко в реалния свят, сепнат от внезапен шум, ту се отнася надалеч неясно къде) реших, че няма да ми хареса. И си го мислих почти през цялото време (кой ме е бил по главата, като не съм чела Бекет, да ходя на постановки по негови пиеси) - абстрактност, фрагменти, неяснота или пък напротив - казано в прав текст, но финалното изречение ме разтърси - куп хищни за завоевания и крайни изводи мисли се запреплитаха в ума ми, защото Наум Шопов си тежи на мястото - излъчва, убеждава и внушава с всяко потреперване на остарелите си ръце.

Не знам как ще се чувствам, когато остарея - ако остарея. Какво ще съм постигнала, какво няма; дали ще съм сама или заобиколена от любящи внуци и досадни изкуфели съседки; дали ще съм удовлетворена или няма да помня коя съм...

От онова писмо на Мери Карсън до отец Ралф (Птиците умират сами), че старостта е най-тежкото наказание, което Бог е отредил на жените, като противопоставя буден дух на старческа немощ, през свиването на сърцето ми, когато видя как някой дядко едва смогва да се качи в автобуса ... до милия спомен за дядо Сандьо, който до последните си деветдесет и няколко години искаше да му грейне слънчице, пишеше стихове и излизаше на ежедневна разходка.

От друга страна, дали ще се позная в момичето от спомените си - на 20, на 30 ... Има неща, които някоя друга, скрита в тялото и ума ми, е вършила, но има и неща, с които сякаш се гордея (има ли?!)

Друга литературна героиня - на Дафни дьо Мурие от "Мандърлей" - искаше да има шишенце с парфюм от спомени, което да може да отваря отвреме-навреме. Топлят ли спомените? Защото на мен все ми е студено, студено, студено...