Пътуване към себе си

Да, за романа на Блага Димитрова става въпрос, макар че кой ли в днешно време я чете. Аз не се броя - чета много, често безразборно. Но още с "Лавина" харесах стила и думите на тази жена, ако и на моменти да си казвам, че леко прекалява с философските отклонения.

Героинята е 20-годишна, избягва от къщи и става върхолазка на строеж в Родопите. Влюбва се, търси и намира себе си. Простичко и ясно. Може би книгата е женска (първи коментар в Гугъл, като изпишеш името на романа). Защото на такава прецизна самодисекция мъж трудно би се решил и трудно би я понесъл.

Книгата е започната през 1959-а и е писана няколко години. Няма как да не се говори за колективи, планове и норми, но те само допълват мотива за себепознанието. В стремежа да се обезличават масите това волево усилие на отделния човек не се е толерирало, затова и при издаването на романа през 1965-а критиката е мълчала.

Онова, което най-много ми допада, е, че и през 2009-а аз или повечето ми приятелки бихме казали:

...Добре че веднъж стана рано, за да усетиш сърцето си ранобудно. Впрочем не е ли късно за сърцето ти да се събужда? Ти си на 30 години. А още нямаш собствен живот. Ти си наблюдател в професията си. Стоиш крачка встрани от хората и ги гледаш как работят. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите движения и мислено да си ги присвояваш. Понякога ненавиждаш своята работа, своите скръстени ръце, самата себе си. Другите край теб се трудят и виждат резултата от своя труд. А ти си оставаш крачка встрани от тях. И личният ти живот е крачка встрани от живота. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите сърца и да си го присвояваш. Но ти си наблюдател. Само наблюдател във всичко. Изглеждаш по-млада от годините си. Никой не ти дава повече от 23-24. Това е, защото времето протича вън от тебе, без да те докосне. Нямаш любов, нямаш дете, нямаш лична болка, които да правят всеки твой миг осезаем. Годините се броят по това, което човек им дава от себе си. А ти никому нищо не даваш. Ти си извън времето. Като камък край буйна река. Водата тече покрай тебе, шуми, клокочи, без да те досегне. Трябва да се разрази някаква буря, ураган, та реката да прехвърли своето корито и да те залее, да те разкърти, да те повлече надолу по годините...

... Досегашните ти приятели те обичаха. Още не могат да те забравят. Ти имаш сила върху тях. Но те нямат сила върху тебе. Почти всички бяха от твоята среда. С култура, със стил на живот и с кариера. Някои дори с блестящо бъдеще. Но ни един с истински мъжки характер. Ти ги опозна в общата работа. Насаме с тебе биваха откровени, самостоятелни, смели, остроумни. Но навън си слагаха съвсем друго лице. Говореха тъкмо обратното на онова, което споделяха в интимните мигове с тебе. В най-добрите случаи мълчаха с наведени очи, не поемаха риск. Кариерата си постигаха с гъвкав гръбнак, а бляскавото бъдеще - с всекидневни компромиси. Ти откри едно странно явление: мъжествеността става рядко качество. Почти е на изчезване... И ти съзна, че няма в кого да се влюбиш. Няма в кого да се влюбиш! Това е страшна присъда за времето или за тебе... (цитатът е от изданието на "Тих-Ивел" - събрани творби на Блага Димитрова, том 3, 2003 г.)