Една Коледа в Париж

Не, не прекарах Коледа в Париж. Бях си вкъщи, при мама.

Това е заглавието на роман на Съмърсет Моъм, за който не бях чувала, преди да го видя на рафта в книжарницата. Прочетох го на един дъх. Изумена съм от това в какъв унисон е с настроението ми напоследък. Докато ненатрапчиво се разказва историята на Чарли - младеж от сравнително заможно семейство, който отива в Париж за празниците, за да се повесели заедно с най-добрия си приятел Саймън, когото не е виждал отдавна, се вмъква и разширява темата за страстите и убежденията, които ни водят и определят избора ни както в ежедневните, така и в по-значимите житейски ситуации.

Поне мен често ме занимава онзи въпрос: "Ами след като умреш? Ще има ли значение дали си живял или не?" Саймън го задава на Чарли, докато се опитва да му обясни новата си философия.

Много съм си мислила за всички онези хорица (в чиято група влизам и аз), които ходят на работа, изкарват някакви пари, гледат семействата си и всеки следващ ден се отличава от предишния само по листа от календара. Дребни хорица, с дребни мисли в главата, дребни постъпки на благост и милосърдие - може би за тях ще има кой да каже: "беше добър човек." Но достатъчно ли е?!

Живуркаш кротко, спазваш правилата... Ако не си удовлетворен, какво ще се опиташ да промениш? Как?! Ще станеш будистки монах и ще заживееш в Тибет; ще започнеш да водиш уроци по йога, ще основеш фондация за благотворителност... Как би променил нещо, ако си простичък, скромен човечец?!