Морето пред мен

го няма. Вече. При сблъсъка ни преди време за момент извръщах глава от силно нахлулата и леко неприятна миризма. :)

Обичам слънцето и доброто настроение, което ни донася, чакам емоциите, които в повечето случаи не преживявам наистина. Е, мразя това, че пясъкът е навсякъде по мен, пък и трудно ще ме накарат да стана, за да посрещна изгрева или да съм някъде там, за да изпратя залеза и деня. От всички тъй наречени "романтики" най- се дразня на разходките по плажа.

Морето е огромно и неизмеримо с поглед. Привлича те и можеш да се взираш с часове - да мислиш или пък не. Да мечтаеш или пък не.

А има и дни, в които вълните са разбиват с такава бруталност в скалите, че те хваща страх, радваш се, че има къде да се приютиш и чакаш бурята да отмине. Надяваш се на нещо отвъд хоризонта. И така се появяват историите - твоите, на приятелите ти, на непознатите, седнали до теб на бара, на хазяите, на разпоредителите в лятното кино или на артистичните типове от магазините за автентични вехтории. Историите, в които търсиш и откриваш себе си. Историите, които преживяваш и премисляш. Историите, в които не искаш да повярваш и отричаш. Но които, подобно на морето и вълните, се разпростират, преливат една в друга, закачат се дружелюбно или се хапят бясно. Историите с начало и без край ...