Не съм

хубава, а притежавам интелект над средния. Това често води до проблеми в общуването ми с хората. Казвам истини, които трудно се понасят.

Но кой друг, ако не приятелят ще ти каже как изглеждат нещата отстрани?! Кой друг ще ти каже да направиш компромис или да спреш да се правиш на тъпак?! Кой друг, ако не приятелят ще ти представи другата гледна точка?! Той далеч не цели да те уязви или да ти забие нож в гърба. О, да, по-лесно е да си го изкараш на него, когато нещата не вървят. Винаги трябва да има виновен. Някой друг, а не ти.

Трудно ми е да се чувствам черна и да попивам чуждите разочарования. Тежи ми да понасям болката на околните. Тежи ми, че не ме харесват и се страхуват от мен. Цял живот търся човек с по-силен характер, който да се грижи за мен. Тежи ми да го напиша, защото рядко правя признания. Но признанията правиш, за да те разберат. И когато това не стане, си обречен на самота.

Самотата призвание ли е или избор?! Вероятно и двете. Когато не се страхуваш и споделиш, си готов и със защитната реакция. Защото хората са жестоки. И егоисти. Суетни, много повече от необходимото. Трудно признават, когато грешат. Още по-малко обективират, когато е въпрос на чувства. От страх, от срам, от глупост.

Понякога ... ми се иска да крещя.

За да ме чуят. И разберат...