напоследък е най-ужасното време на деня, седмицата... за мен. времето тече бавно, влудяващо бавно, настроението ми е избягало някъде надалеч, а мислите ми ме нападат и атаката е толкова брутална, че успява да ме завари неподготвена и ме събаря. не може да се сравнява дори с онези пусти, безмълвни и мъчителни часове, когато внезапно се събудиш в 2 или 3 посреднощ и започваш да се въртиш в леглото - ту ставаш да пиеш вода, ту се завиваш през глава, за да се сгушиш по-уютно и да ти е топличко, ту светваш лампата и четеш, макар че клепачите ти натежават.
обикновено си намирам работа за тези вечерни часове или гледам някакъв филм. сега съм си пуснала Шаде - за да се меланхолизирам още повече. напоследък меланхолията е чувството, което ме владее най-много. за да се потисна. още и още. защото когато съм тъжна, съм способна да мисля, да пиша, да си задавам въпроси, да се провокирам. защото напоследък имам чувството, че губя себе си, губя силите и вдъхновението си, ставам безлична.
ходя на работа, уплътнявам изцяло работното си време, вземам решения, давам съвети на колегите и вечер съм толкова уморена, че се прибирам вкъщи, хапвам набързо - маслини от торбичката например, и малко след това съм заспала на дивана пред телевизора. страдам, че нямам сериал за гледане - той поне би ме държал будна до 9 или 10 часа. няма доктор Хаус, няма Изгубени... Обаче гледам новините - не бях го правила от години, но това е единственият начин да разбера какво се случва извън мен и работата ми. сякаш съм в безтегловност някъде, неизвестно къде и нещата се случват, но аз не съм дори пасивен наблюдател. с приятелите ми не си говорим за независимостта на Косово или кой кандидат ни харесва повече - Хилари или Обама, не водим философски разговори, а само правим дисекция на чувствата си (ако изобщо са ни останали такива). съсредоточени сме върху (не)съществуващите си връзки - ако си семеен, разбира ли те съпругът, има ли я тръпката; ако не си - къде и как да го/я срещнем, защо все още не сме, как трябва да изглежда (аз ако знаех, вероятно нямаше да съм сама)... анализираме формите на самотата и на несподелеността. всеки се е затворил в себе си и не иска да обременява другите с мислите си, не смее да разкрие желанията и стремежите си.
не помня кога за последно се чувствах наистина въодушевена и устремена нанякъде. добре, че преди време имаше слънце и беше топло - разходката из Южния парк и улиците на София със слушалки в ушите не може да се сравни с нищо. вървя и се усмихвам, чувствам се добре, оглеждам се наоколо и съчинявам историйки за хората, с които се разминавам, слушам разговорите им.
хм, Шаде като че ли помогна :)
2 коментара:
Често за достигането до нещата които търсим трябва да извървим път и да измине време / което обикновено не съвпада с нашата представа /.В този път сме съпроводени от нашите мисли , преживявания, състояния...Когато ни "атакуват" мислите ни, тогава гледаме само на това, което виждаме в момента. Тогава отстъпваме назад в пътя. А когато виждаме съществуване в невидимото ,тогава сме "въодушевени", "устремени"...и тогава напредваме в пътя. Състоянието на човека зависи ли от неговия поглед? Кога мислите ни атакуват и кога ни окриляват?
Анелия
мислите ни тежат, когато сме се загубили и не можем да се намерим; когато вървим по една и съща пътека и не усещаме, че обикаляме в кръг; когато мечтаем и правим планове, тогава ... драпаме бързо и смело напред. и спим спокойно.
Публикуване на коментар