По vh 1 попаднах на клипове на Нирвана. ако щете, вярвайте, от ученическите си години не ги бях слушала. не че не ги харесвах, но все пак любимата ми музика е друга. и се сетих за тогава - ходехме на Лайното (русенския аналог на Попа), пиехме бира на кея, правехме първите си стъпки и протести...обувахме кубинки, носехме скъсани джинси, някои момичета се обличаха от горе до долу в черно, гримът им бе зловещ и биеше на очи, смеехме се не повече отколкото сега, но някак по-емоционални бяхме. ядосвахме се, когато някой носи на пиене повече от нас, не се разбирахме с родителите си или поне не можехме да споделяме с тях...
сега повечето от тези хора бутат колички и се чувстват еснафи. сигурно се и питат как стигнах дотук... струва ми се толкова далеч това време. нямам спомени почти. сякаш не съм била аз. а и тогава, и сега не съм се чувствала зле в кожата си. вярно, че сега го показвам повече. но пък тогава май бях по-уверена, знам ли. помъчих се да си спомня някой свой странен навик...освен бъркането на ледчета и подмятането на ключове...
Писала съм това преди известно време в друго интернет пространство.
Днес, след поредния ден на нищоправене (каквото и да пишат в нет-а - човек има нужда от няколко събрани накуп почивни дни) се запитах - има ли следа от някогашното момиче - къде отидоха въодушевлението, ентусиазма, готовността да се бориш и отстояваш убежденията си, възторгът и опиянението от красиви гледки, неочаквани срещи и лични открития ...
Вече съм станала по-сдържана, по-уязвима, по-благоразумна. Преценявам, обмислям, действам. Пак правя нещата, които искам и обичам, но не е същото. Пак постигам това или онова и все пак. Спонтанността се е скрила някъде много дълбоко и явно чака нещо или някой да я провокира. Успокоението е, че и тогава, и сега съм искрена и наричам нещата с истинските им имена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар