Майка ми

ми е на гости. От няколко дни. Не се бяхме виждали от няколко месеца. Чувам я два-три пъти в седмицата. Не мога по-често. Защото не сме толкова близки. Никога не сме били. Нямам какво да й кажа. Защото мисля, че дори и да й разкажа как живея, как се чувствам, няма да ме разбере. Защото сме различни. Много различни.

Никога не съм й казвала, че я обичам. И тя много-много не ми го казва. Няма нужда. А и е нетипично за членовете на нашето семейство да сме гальовни и обичливи. Преживяваме драмите си почти безшумно, леко подсмърчайки, с гръб към света и поглед, впит в стената.

Майка ми е човекът, когото много пъти критикувам и упреквам - затова че съм наследила някаква част от характера й, затова, че първото нещо, което казва, като ме види е нещо от рода: "Деси, косата ти нещо ... При нея няма поощрение и насърчение, а напротив - "за каква се мислиш, накъде си тръгнала"... - истината трябвало да се казва в очите. Е, и аз я казвам. На глас. Почти грубо. Безапелационно. Затова е трудно човек да е край мен.

Което не значи, че тя не ме обича. Че не ме е гледала така, както е смятала, че е най-добре за мен. Че не ми е опитвала храната - дали не е твърде гореща, преди да ми я даде, че не ме е завивала нощем, за да не ми е студено и да не изстина. Че не ме е прегръщала, за да не се чувствам самотна - когато съм била малка, защото сега не давам.

Трудно свикнах с мисълта, че майка ми не е като онези майки на съучениците и приятелките ми - онези, които окуражават децата си и са приятели с тях, че не е жизнерадостна по дух, а по-скоро меланхолична, че не е с търговски нюх, а чувствителна и честна. Трудно ми беше да я приема такава, каквато е. Обаче - успях. Сега съм малко по-спокойна, а тя - тя гледа поредната глупост "Сървайвър..."