На баща ми ...

Никулден е. Събрах няколко приятелки вкъщи по-скоро, защото е събота, а не за да отбележим празника. Нямаше риба, но сега ще си сипя чаша червено вино и ще си го изпия сама - няма на кого да кажа наздраве.

Не помня откъде тръгна темата за това на колко съм била, когато е починал баща ми. Заговорихме се, върнах се към неща и случки от живота си, към които не искам да се връщам.

Бях на 14. Малка и глупава. Случи се изключително бързо и крайно неочаквано. Тогава не го усетих, не го осмислих, не разбрах, че целият ми живот ще се промени. Помислих си само, че се е отървал - от света, суетата, от нервите, простотиите и досадата. Бях на 14. Бяхме преживели 14 години заедно, но не го познавах. Знаех, че е идеалист по-скоро от думите на други хора за него; знаех, че е избухлив и нервен от някои сцени вкъщи; знаех, че става рано сутрин и пие чай. Нищичко не знаех. Ту го обичах, ту не. Питала съм се какъв ли ще е животът ми, ако умре.

Сега, след 15 години, не знам какво да кажа и мисля. Със сигурност ми е липсвал. А понякога не, защото когато някой не е край теб, някак свикваш и приемаш липсата му. Рядко ходя на гроба му, но не съм го забравила. Нося го у себе си - като черти на лицето, нрав и привички. Помня го и така ще бъде, докато имам ясно съзнание.