Хубав филм. Или както пише в повечето филмови резенции - трябва да се гледа. Не защото те кара да се замислиш, не защото Джак Никълсън и Морган Фрийман са актьори, чиито изпълнения си заслужават винаги, не защото филмът завършва красиво. А защото това е простичко разказана история за хора, с които вероятно се разминаваме почти всеки ден, за неща, които биха могли да ни се случат - подправена с нужната нотка ирония, поднесена без грам преиграване.
Няма да го преразказвам - щом четете това, можете да прочетете и рецензията.
Само ще споделя някои неща - хареса ми историята за въпросите, които задавали на древните египтяни, преди да се възнесат:
- Намери ли радост в живота си?
- Внесе ли радост в живота на другите?
Въпросите ми допадат, защото смятам, че е наистина важно да оставиш нещо след себе си или поне някой, който да те помни с добро.
И, да, в момента съм от онези 4 %, които смятат, че е добре да знаят кога ще умрат.
И, да, бих искала да ме кремират, но да разпръснат праха ми над някоя розова градина - не споделям идеята на гроба ми да идват хора, да садят цветя на него и да плачат. Искам да ме носят в сърцата си и понякога да се сещат за мен - просто така.
Само че не мисля, че трябва да чакаш до последно, за да живееш истински - да се радваш на всеки слънчев ден или пък на дъжда, който кротко вали точно в неделята, в която си планувал да ходиш на пикник (защото точно тогава можеш да прочетеш онази книга, за която все не ти остава време), да се сдобриш с хората, с които си се скарал, но които значат много за теб, да отидеш на пътешествие, за което досега не си могъл да отделиш пари, да скочиш с бънджи и тн. - всякакви екстремни ексцесии и т. нар. романтики.
И най-вече - изобщо не ти трябва цял живот, за да осъзнаеш, че нещата, които си постигнал, имат значение тогава, когато има с кого да ги споделиш.
8 коментара:
последното ти изречение ми прозвуча като финала на "Into the wild", гледа ли го този филм, с музиката на Еди Ведър?
..а всъщност исках да кажа здрасти :))) ... случайно се зачетох в романтичните и видях, че вече имаш блог, ще го чета с интерес, поздрави!
Типично романтично виждане е онова със споделянето, проблема е че насреща трябва да разполагаш с точно толкова нуждаещи се от даване хора, които и да имат умение за получаване, в противен случай равновесието се нарушава и си оставаме просто неудовлетворено-търсещи, романтици –самотници. Не, че и аз не споделям същата крехка душевност, но напоследък имам теория, че трябва да опитаме да бъдем егоисти и да живеем заради себе си, а постигнем ли го, ще се получи едно силно и себедостатъчно творение, което с лекота ще може да разпръсква щастие и за околните.
не мога да бъда егоист, както и не мога да спра да вярвам, че винаги ще има хора, с които да си заслужава да общуваш. Въпросът е в това, че понякога ние се крием, за да не ни наранят, разкрият или пък просто така... имаме предразсъдъци и не умеем да бъдем търпеливи и да оставим човека отсреща също да го разкрие...
А успяваш ли да живееш всеки ден като за последен?
Защото аз не успявам.
Пърпъл
Здравей, Ясмина - аз пък не знаех, че четеш в романтичните :)
филмът, който споменаваш, ми е непознат, но пък мога да го потърся :)
дали успявам ... има дни, в които нищо не ми пречи да мисля, че животът е прекрасен; има дни, в които си мисля, че не правя нещата, както трябва, че никой не ме обича, и ми е адски криво. но знам, че всяко настроение трябва да се изживее - защото след дъжд винаги изгрява слънце :)
Пробвай "Irina Palm".
Филмът е доста кух откъм съдържание.Болните от рак никога не се забавляват по този начин.
Добре ,че са Джак и Морган за да спасят филма.
Публикуване на коментар