Невинни години

Само Скорсезе може да направи такъв филм - фин, с ненатрапчиви детайли и изключителна актьорска игра. Съмнявам се, че някой друг би успял да превърне трудночетящия се в днешно време и за повечето хора вероятно скучен роман на Едит Уортън в красива и убедителна история - за онова време, за любовта и за невинните...

Знаете ли какво значи невинност - извън обсега на вината и престъпленията?! Били ли сте някога невинни в мислите си, невинни в преследването на стремежите си, невинни в държанието си към околните? А сега?! Има ли я там някъде мисълта, че не можеш да градиш щастието си върху нещастието на другите? Или в борбата да постигнете нещо или да задържите някого, нямате скрупули и смятате, че вашето ви се полага.

Преди много неща са били немислими, недопустими, осъдителни и мнозина са се съобразявали с това. Днес сме неприкрити и излагаме на показ всичко - от голотата на телата си до цинизма на душите си. И сякаш силно парадираме и крайно прекаляваме, а всъщност дали като всяко следващо поколение не сме се усъвършенствали и станали твърде добри в това да скриваме чувствата си. Ако въобще ги имаме. Дали липсата на условности не направи всичко условно?!

Друг един Уортън - Уилям - пише за невинността като за способност да виждаш "ясно" и "чисто," без преструвки, но и като за доверие, търпимост и стремеж да не нараняваш чувствата на другите.

Историите са коренно различни, втората почти нереална и все пак асоциацията е налице - и тогава, и сега има твърде малко невинност.

Ритни камбаната с финес

Хубав филм. Или както пише в повечето филмови резенции - трябва да се гледа. Не защото те кара да се замислиш, не защото Джак Никълсън и Морган Фрийман са актьори, чиито изпълнения си заслужават винаги, не защото филмът завършва красиво. А защото това е простичко разказана история за хора, с които вероятно се разминаваме почти всеки ден, за неща, които биха могли да ни се случат - подправена с нужната нотка ирония, поднесена без грам преиграване.

Няма да го преразказвам - щом четете това, можете да прочетете и рецензията.

Само ще споделя някои неща - хареса ми историята за въпросите, които задавали на древните египтяни, преди да се възнесат:

- Намери ли радост в живота си?

- Внесе ли радост в живота на другите?

Въпросите ми допадат, защото смятам, че е наистина важно да оставиш нещо след себе си или поне някой, който да те помни с добро.

И, да, в момента съм от онези 4 %, които смятат, че е добре да знаят кога ще умрат.

И, да, бих искала да ме кремират, но да разпръснат праха ми над някоя розова градина - не споделям идеята на гроба ми да идват хора, да садят цветя на него и да плачат. Искам да ме носят в сърцата си и понякога да се сещат за мен - просто така.

Само че не мисля, че трябва да чакаш до последно, за да живееш истински - да се радваш на всеки слънчев ден или пък на дъжда, който кротко вали точно в неделята, в която си планувал да ходиш на пикник (защото точно тогава можеш да прочетеш онази книга, за която все не ти остава време), да се сдобриш с хората, с които си се скарал, но които значат много за теб, да отидеш на пътешествие, за което досега не си могъл да отделиш пари, да скочиш с бънджи и тн. - всякакви екстремни ексцесии и т. нар. романтики.

И най-вече - изобщо не ти трябва цял живот, за да осъзнаеш, че нещата, които си постигнал, имат значение тогава, когато има с кого да ги споделиш.

Време за поезия

Не съм поет. Не съм и искала да бъда. Разбира се, навремето написах първите си стихове за баткото от 12-и клас, който едва ли някога би могъл да разбере какъв смут предизвика в моята душа - благодарение на него разбрах какво значи сърцебиене и да ти треперят краката. Умея и обичам да си играя с думите, да ги подреждам в стройни редички, но поезията за мен си остава изкуство на нежните и деликатните, чувствителни хора, докато аз съм пряма и логична. Което не значи, че мога да забравя ...

НОКТЮРНО-то на Стефан Цанев

Залезът падна...
Спиш ли? Или ме чакаш...
Обичам те.
Дълго ли ме нямаше?
Не се сърди, че ме нямаше. Обичам те.
Често ще ме няма. Ще бъда до теб- и ще ме няма.
Обичам те.
Трябва да свикнеш с това.
Не те ревнувам от тревите. Повече не ми изменяй.
Ето галя косите ти... Спиш ли?
Вече иде времето, когато преставаме да вярваме в безсмъртието.
Обичам те.

или пък Богомилско-то стихотворение на Камелия Кондова - в него има неща, които засядат някъде дълбоков гърлото ми и понякога ме карат да плача, понякога да се усмихвам...
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошият от всички, да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника. Да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото. Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска - прокълнато ялова - да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката. Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките, когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали най-лошият човек... и не заплаче.
Веднъж сълза отронил, е обречен добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

...