понеделник, 21 декември 2009 г.

Нямам

планове за 31-и. За пръв път от много време насам. И дори не съм се притеснила заради това. Каквото дойде, а ако ли не - какъвто си го направя ще е празникът. Нямам резервация за лъскав и претенциозен клуб, не съм организирала приятелките - този път всеки се спасява сам. Хрумвало ли ви е, че може да си прекарате отлично, като редите красив пъзел от онези, с много парчета?! Ще си приготвите любими лакомства, ще си пускате музика или филми по свой избор, всички късмети от баницата ще са за вас ...
Трябва ли му на човек тълпа, за да посрещне добре идващата година? Кое отличава 31-и от която и да е друга дата в текущата година - ясно е, че нито един от дните няма да се повтори. Само на един ден ли в годината правим равносметките, възлагаме надеждите и кроим плановете?!
Както би казал Карлсон: "Суета, това е суета."

неделя, 13 декември 2009 г.

Дни на самота

Интересна книга. Внесе глътка свежест или по-скоро груба нотка вулгарност в изморителното ми ежедневие. Авторката Елена Феранте разказва с много добър усет за чувствата и усещанията на съпруга, изоставена от мъжа си заради по-млада жена, и описва правдиво неразбирането, гнева и отчаянието й. Историята завършва добре, но някак ненатрапчиво и леко, не и захаросано. Има момент на прекаляване с неумението на героинята да се справи с ежедневните задачи и да запомни как е минал денят й, но в художествената литература са позволени много неща. Историята върви по-скоро гладко.
Най-впечатляващ е езикът. Когато говорят за отношенията и поведението в леглото, жените обикновено са уклончиви и търсят евфемизми, докато в тази книга всичко е казано откровено, понякога и доста натуралистично.

Law Abiding Citizen

Неделният следобед е идеалното време за гледане на тъпи филми. Но не и толкова тъпи, колкото този. На български е преведен като "Смъртоносен противник." Само не разбрах Джейми Фокс какво прави там - закъсал е за джобни вероятно.
Филмът нито развлича, нито навежда на размисли; не е скоростен екшън, няма ефекти. Чудя се защо въобще са си направили труда да снимат подобен филм.

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Im Winter ein Jahr

Или "Преди година през зимата." Европейско кино, макар че всъщност филмът е немски. Не, не бъркам географските понятия. Но обикновено имам предвид италиански или френски филми. Малко е странно, че се сещам за "Хотел Рай," "Комисар Рекс" или за т. нар. романтики по Розамунд Пилхер, но не и за хубава немска драма. Всъщност драма не е най-точното определение, но в момента не се сещам за по-добро. Защото не филмът, а историята бива драматична или не. Филмът или е направен и изигран както трябва, или не е. Този филм е добър. Кадрите са изключително изчистени, актьорите - убедителни, диалогът - впечатляващ. Имаше само една излишна сцена за всичките 129 минути. И тъй като сюжет няма да разказвам, гледайте го. Не защото филмът ще остане незабравим. Не. Той простичко ще ви разкаже за това, че не бива да пренебрегвате едното си дете за сметка на другото, че когато се случи нещо лошо, трябва да намерите начин да излеете болката си и да продължите напред, че хората на изкуството са много чаровни, но трудно непоносими при по-дълго съжителство. Традиционно ястие, поднесено с изящество и вкус.

сряда, 18 ноември 2009 г.

Седем билярдни маси

Марибел Верду е сред малкото имена на испански актьори, които знам. Харесвам я - има непринудено излъчване, играе добре и филмите й като цяло са приятни.
"Седем билярдни маси" е свеж полъх сред навалицата американизми. Филм за бащата, който не е на мястото си, когато ти трябва, нехае и не те подготвя за живота, подлага ти крак, за да не го засенчиш, за дъщерята, която успява да загърби миналото, за приятелите, които са наоколо - в добри и лоши времена. Няма бурни драми и експресивност, не се задават въпроси за живота, вселената и всичко останало - просто животът си върви и човек се справя както може. Испанският език е мелодичен, а скорострелното говорене е много забавно.
Какво повече му трябва на човек след изтощителен работен ден ...

Последен шанс, Харви

С този филм открих Киномания-та тази година. Не знам за вас, но аз съм от онези хора, за които ходенето на кино не може да се сравнява с гледането на филми вкъщи, на плазмата. Усещането да седнеш в някой стар салон (Дом на киното, Одеон, Люмиер ...) е съвсем различно. (Все още не мога да свикна с пуканките в мултиплексите). А и много рядко ми се случва да отида да гледам филм, който да не ми хареса. Някак като видя заглавието (по-рядко чета рецензии и отзиви), знам дали това е мой тип филм или не. Е, вярно е, че напоследък залитам най-вече по кротки, човешки филми - с реалистични истории, добра актьорска игра и някакъв романтичен елемент. Затова няма да ви изненадам, като кажа, че "Последен шанс, Харви" е много мой тип филм :) Защото нямаше нито минутка натруфеност, претенциозност или неискреност. Плавно действие, чувство за хумор и умела "непрестореност" у героите - Ема Томпсън пасва идеално за ролята на леко недодяланата Кейт, а Дъстин Хофман успява да ни убеди, че не ръстът и физиката са определящото у мъжа.
Много приятен филм.

неделя, 8 ноември 2009 г.

Фрагменти

Вече не пазя хартиените писма, поздравителните картички и тематичните смс-и. Откакто пиша в блога, не водя и дневник. Ако някой някога се заинтересува от мен, как ли ще разбере каква съм била?
---
Не мога да спра да харесвам и гледам романтични филми. Дават ми нещо, което липсва в живота ми.
---
Обичам топлите съботни следобеди, прекарани в разходки и разговори с приятелка.
---
Трудно забравям едва кретащите баби и дядовци от автобуса. И мисълта, че няма кой да се погрижи за тях. А кой знае аз как ще се чувствам на тяхната възраст...
---
Адски се дразня от хората, които пресмятат сметката си в заведение на глас и оставят парите точно до стотинка.
---
Иска ми се и при мен някой да влезе в съня ми - като чакан и желан гостенин...
---
Има твърде много неща, които не мога да напиша дори тук, където не ме познават. Защо хората не могат да понесат истината, казана направо?!
---

неделя, 1 ноември 2009 г.

На юг от Брод стрийт

Любим автор - Пат Конрой. Изящен стил - с образни сравнения и подходящи епитети. Обичайни теми - семейства, в които (не) всичко е наред, деца, израсли и (не) успели да преодолеят комплексите си, приятелство надмогнало годините и истините, казани на глас, нотка католицизъм.
Точно довърших книгата днес и попаднах на доста критично мнение за нея в сайта "Аз чета ... за вас и с вас."
Ако си чел предишните книги на Конрой, няма да се изненадаш от тази. Историята, макар и с нови действащи лица, е същата - раждаш се в семейство, в което не се чувстваш съвсем добре, нямаш приятели, докато един ден някаква зловеща случка не те сближи с други аутсайдери, израствате и имате своите бляскави мигове и затруднения, след което се налага да съберете още няколко парченца, за да завършите историята. Е, да, няма ги ярките образи и драматизмът от "Принцът на приливите," няма ги финесът и романтиката на "Блус в лятна нощ," но в днешното време на бърза литература това ми се струва нормално. Романът отговаря на новите тенденции - пише се по-накъсано, по-задъхано, по-набързо. Затова е толкова трудно да отличиш някоя книга сред многото. И се радваш, когато откриеш автор като Конрой.

Източни пиеси

Удачно избрано заглавие - атрактивно. До момента прочетох 2 мнения за филма. Първото беше, че най-голямото достойнство на филма е, "че не дразни." Второто - че бил адски реалистичен и поради това - изключително добър.
Старая се да гледам българските филми, излизащи на голям екран. От любопитство, с надежда, а и защото смятам, че е важно да подкрепяме усилията да се прави българско кино. Напоследък пропуснах само "Прогноза," но прочитайки многото негативни критики за него, май не съжалявам.
"Източни пиеси" определено ми хареса. Историята е простичка, актьорите - нешколувани, музиката - добре подбрана. И толкова. Няма начин на чуждите фестивали да не го харесат - макар и не комерсиален, филмът според мен не е направен за българи. Филмът е констатация и като такъв е разкошен - показва София днес, мръсните улици, нерадостните физиономии, панелките и мизерията, еснафщината, агресията. И толкова. Болни сме отвътре. И?!... Никакви размисли, никакви изводи, нищо. А киното като изкуство освен за развлечение трябва да проповядва идеи, да предизвиква дискусии.
Гледайте го - ако нямате големи очаквания, определено ще ви хареса.

вторник, 13 октомври 2009 г.

Пътят

Всички вървим. Напред, назад, с посока или без, стремим се към нещо или тичаме към някого ...
"Пътят" на Кормак Маккарти е увенчан с Пулицър за 2007-а. Докъм 60-та страница не бях сигурна защо. Просто книгата е различна. Студена, безлична, неумолимо върви към последната страница. Трудно следваме героите, защото ситуацията, в която се намират - парцаливи бродяги, от малкото останали живи сред опустошения свят - ни е чужда, не ни се иска да мислим, че нещо такова ще ни се случи, не можем да си го представим дори... Баща и син. Сами сред нищото. Водени единствено от надеждата. Онази отчаяната, необяснимата, непобедимата...
Важна е не посоката, а онова, което ни води.

събота, 3 октомври 2009 г.

Пътуване към себе си

Да, за романа на Блага Димитрова става въпрос, макар че кой ли в днешно време я чете. Аз не се броя - чета много, често безразборно. Но още с "Лавина" харесах стила и думите на тази жена, ако и на моменти да си казвам, че леко прекалява с философските отклонения.
Героинята е 20-годишна, избягва от къщи и става върхолазка на строеж в Родопите. Влюбва се, търси и намира себе си. Простичко и ясно. Може би книгата е женска (първи коментар в Гугъл, като изпишеш името на романа). Защото на такава прецизна самодисекция мъж трудно би се решил и трудно би я понесъл.
Книгата е започната през 1959-а и е писана няколко години. Няма как да не се говори за колективи, планове и норми, но те само допълват мотива за себепознанието. В стремежа да се обезличават масите това волево усилие на отделния човек не се е толерирало, затова и при издаването на романа през 1965-а критиката е мълчала.
Онова, което най-много ми допада, е, че и през 2009-а аз или повечето ми приятелки бихме казали:
...Добре че веднъж стана рано, за да усетиш сърцето си ранобудно. Впрочем не е ли късно за сърцето ти да се събужда? Ти си на 30 години. А още нямаш собствен живот. Ти си наблюдател в професията си. Стоиш крачка встрани от хората и ги гледаш как работят. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите движения и мислено да си ги присвояваш. Понякога ненавиждаш своята работа, своите скръстени ръце, самата себе си. Другите край теб се трудят и виждат резултата от своя труд. А ти си оставаш крачка встрани от тях. И личният ти живот е крачка встрани от живота. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите сърца и да си го присвояваш. Но ти си наблюдател. Само наблюдател във всичко. Изглеждаш по-млада от годините си. Никой не ти дава повече от 23-24. Това е, защото времето протича вън от тебе, без да те докосне. Нямаш любов, нямаш дете, нямаш лична болка, които да правят всеки твой миг осезаем. Годините се броят по това, което човек им дава от себе си. А ти никому нищо не даваш. Ти си извън времето. Като камък край буйна река. Водата тече покрай тебе, шуми, клокочи, без да те досегне. Трябва да се разрази някаква буря, ураган, та реката да прехвърли своето корито и да те залее, да те разкърти, да те повлече надолу по годините...
... Досегашните ти приятели те обичаха. Още не могат да те забравят. Ти имаш сила върху тях. Но те нямат сила върху тебе. Почти всички бяха от твоята среда. С култура, със стил на живот и с кариера. Някои дори с блестящо бъдеще. Но ни един с истински мъжки характер. Ти ги опозна в общата работа. Насаме с тебе биваха откровени, самостоятелни, смели, остроумни. Но навън си слагаха съвсем друго лице. Говореха тъкмо обратното на онова, което споделяха в интимните мигове с тебе. В най-добрите случаи мълчаха с наведени очи, не поемаха риск. Кариерата си постигаха с гъвкав гръбнак, а бляскавото бъдеще - с всекидневни компромиси. Ти откри едно странно явление: мъжествеността става рядко качество. Почти е на изчезване... И ти съзна, че няма в кого да се влюбиш. Няма в кого да се влюбиш! Това е страшна присъда за времето или за тебе... (цитатът е от изданието на "Тих-Ивел" - събрани творби на Блага Димитрова, том 3, 2003 г.)

петък, 25 септември 2009 г.

Отдавнашно ...

Исках да бъда красива. Не в собствените си очи, а в нечии. За да бъда видяна, разбрана, обичана. Рядко търсех красотата край себе си - в повечето случаи исках присъствие, чаках докосване. Нямам дефиниция за красотата или любовта. Не ги и търся. Понякога виждам красиви неща, друг път някой казва, че ме обича. Но май не искам да го чувам.
Студено ми е. Много.

неделя, 13 септември 2009 г.

Тя е тук - Елена Алексиева

Обикновено не чета втора книга от автор, който не ми е допаднал при първия прочит. Но исках да дам шанс на Елена Алексиева или поне ми беше любопитно защо книгите й печелят някакви награди. Е, с "Рицарят, Дяволът и Смъртта" не можах да се преборя, но пък "Тя е тук" е приятна за четене. И толкова. Увлекателна история и нищо повече - за удоволствието от четенето, ще кажете вие. Да, ама не. Не е въпросът само в чистата наслада. Чета за удоволствие, но с идеята, че нещо ще ме провокира и ще ми остане в главата. След време някой като ме попита за какво иде реч, може и да не мога да си спомня.
Може би в това е се корени проблемът с новата българска художествена литература - книгите лесно се четат, бързо вървят, по-скоро са кратки наброски оттук-оттам, но рядко оставят трайна следа.
Не мога да отрека, че Елена Алексиева умее да описва добре човешките преживявания. Явно може и да измисля истории и вероятно това е книгата, която ще се впише по-добре от всичко издадено от нея досега. Защото в "Читателска група 31" имаше някои неразбираеми за мен неща, далечни, чужди.
От друга страна, защо книгите трябва да оставят следи у нас? Повечето хора ги използват за приятно убиване на времето. Не целят да обогатят общата си култура, стила или речниковия си запас. Затова най-търсени си остават трилърите и криминалетата.
Аз все пак ще продължа да търся новото си литературно вдъхновение.

понеделник, 24 август 2009 г.

Свеж полъх от новата седмица

http://http//www.youtube.com/watch?v=tzepgThB9TE

Тази песничка всъщност я чух за първи път, когато бях трети или четвърти курс в Университета. И макар да не съм вече дете, се усмихвам и настроението ми се подобрява, когато я чуя.

сряда, 19 август 2009 г.

И скучно, и грустно,

и никому руку подать
В минуту душевной невзгоды...

И скучно, и тъжно - кому да протегнеш ръка, когато те мъка задавя...

Лермонтов

неделя, 16 август 2009 г.

На сутринта

всичко е различно. Денят започва, кафето в чашата дими. И, разбира се, книгите са там, на столчето до леглото. "Изкуплението" на Иън Макюън върви мудно, отчасти защото съм гледала филма и не ми е интересно. Обаче пиесите на Теодора Димова - "Кучката", "Змийско мляко", "Любовници", "Невидимите пътища на прошката"... Тази жена пише страхотно. А през следващия театрален сезон се надявам да играят поне някоя от пиесите, за да я гледам.
Не мога да кажа коя ми хареса най-много. "Кучката" е абсолютна класика. Мотивът за мъжа-мутра и жена му, задушаваща се край него, се повтаря и в "Емине." Майката, принудена да изостави децата си като малки и невъзможността да поправи стореното, любовникът, който те чувства толкова близка и сякаш те е познавал цял живот, а всъщност ти е брат ... Светът е малък наистина и за всичко онова, което правим, отговаряме.
В "Змийско мляко" историята е значително по-нереална от останалите. Или поне в живота не би била толкова драматично-красива, а по-скоро тъпа и жалка. Порочна поради случка в детството си млада жена влиза в семейството като съпруга на сина, за да съблазни брата и бащата, а после да изгони майката от дома й. Склонността да се поддадеш на изкушението и да се оставиш на страстта, без дори да се замислиш, винаги са били добра основа за сюжет.
С най-хубавото заглавие, но по-неразбрана остана "Невидимите пътища на прошката." Много набързо я прочетох, без да се задълбоча. А и онзи процес със смяната на имената ми е много мътен.
Всъщност и "Любовници" много ми хареса. "Любовта не може да ограничава. Не може да изисква. Не може да се сърди. Не може да настоява. Не може да се самоубива. Тя може само да се усмихва и да прощава." - Ne me quitte pas -Жак Брел. Шансонът ми е непознат. Цитатът ми харесва. Историята също - често срещан триъгълник - мъж и две приятелки. Той обича едната, тя го свързва с другата, а после си го иска обратно... И всичко е така истинско. И тъжно.

В капан

не бях се чувствала от дете. До петък вечер. Когато изведнъж краят на работната седмица, идващите почивни дни и огорчението ми се стовариха върху ми. Сама, наникъде, непостигнала нищо особено, нямаща какво да остави след себе си...
Не ги обичам тези си настроения. Пазя се от тях.
Вървях пеша към къщи, слушайки радио и само си повтарях: "Утре сутрин ще е по-добре."
Нямам ритуал за такива ситуации. Спасителен пояс, с който да доплувам до брега. Но знам, че от самосъжаление полза няма. По-добре помисли как можеш да промениш нещата - дори и да не почнеш от следващия ден, ще се почувстваш по-добре. Надживей суетата си - какво от това, че не управляваш борд на директори или че малко хора знаят името ти. Нали ги има онези 5, за които мислиш и които също мислят за теб.

събота, 25 юли 2009 г.

За важните неща

"ВИНАГИ важните неща са очевидните неща, които никой никога не казва" - цитат от "Factotum" на Буковски. Не съм го чела, едва ли ще го зачета, макар че може и да ми хареса. По отношение на него явно имам твърде много предразсъдъци. Но с горното съм абсолютно съгласна. Дали се получава парадокс - очевидното няма нужда от коментар, но често сме го пропускаме точно, защото е пред очите ни. Не назоваваме нещата, защото ни е страх, че няма да кажем нищо ново - а непременно трябва да открием нещо и да покорим всички с мъдростта си. Не казваме, защото ни е страх от присмех. Не правим признания, защото ставаме уязвими.

Не казваме на някого, че държим на него, защото той би трябвало да го знае - от отношението ни. Не му казваме, щото не сме в тъп американски филм, в който всеки казва на другия по сто пъти: "Обичам те" - някак изкуствено е. Не казваме, щото са важни делата, ама като се разминем в живота и някой си отиде, ни е мъчно. И си мислим за пропуснатите мигове. И думи.

сряда, 15 юли 2009 г.

Обществени врагове

Новият филм на Майкъл Ман. Биографичен. За Джон Дилинджър - банков обирджия от времето на Голямата депресия. Не бях го чувала преди да гледам филма. Не бих казала, че ще се заинтересувам от него сега, след като разбрах за него. Човекът си живял живота така, както намирал за добре, без да се церемони. Накрая го убили пред очите на всички. Щото ФБР бди, за да могат мирните граждани да спят спокойно. "С мирни средства и без насилствени похвати." Е, ако не беше Джони Деп, филмът щях да го пиша тъп, досаден и безинтересен. Не че Крисчън Бейл не прави добра роля, просто не ми е симпатичен. Най-хубавото нещо във филма беше любовната история. Имах известни резерви към девойката в "Добра година," но тук е невероятна.
Ако имате време за губене, моля.

Глас народен, глас божи

Гласувах. За първи път през живота си. Отне ми около 2-3 минути, нямаше пречки или нередности. Доволна съм от резултатите. Очаквах ги. И не ме изненадаха за разлика от повечето социолози, които развиха бурни теории какво се е случило и какво не е. Малко се поуморих от коментари "ама защо така стана" и от няколко дни пак не гледам новини.

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Из нет-а

попаднах на думи на Уейн Дайър. По принцип не чета книги от типа на "Вашите слаби места," но нея прочетох. Силно ме впечатли навремето. Препоръчвам я с две ръце. Обръща внимание на неща, които сме склонни да пренебрегваме, да не осмисляме и съответно - да си тровим нервите.
Цитатът на деня е:
Осъзнай го. Другите хора ще си останат точно такива, каквито са.Независимо от твоето мнение за тях.

неделя, 28 юни 2009 г.

Лятото преди мрака

Е, не. Тази седмица наистина беше посветена на културата - две театрални постановки, прочит на "сериозна книга..." Отдавна жадувам за книга, която да ме впечатли, не просто да ми хареса.
"Лятото преди мрака" на Дорис Лесинг отлежаваше поне няколко месеца на ъгловата етажерка, преди да посегна към нея и да не я оставя, докато не я прочета цялата.
Сюжетът не е много близък до мен на пръв поглед, но въпросите как минава животът ти, открил ли си радостта от живота, е добре да си ги задаваш своевременно, а не когато знаеш, че остава малко. Докато се обърнеш, вече е юни, кратко лято и е дошла Нова година, и така за мен вече 30 години.
С две думи, жена на възраст, отгледала четири деца, посветила се на мъжа, семейството, градината и къщата, изведнъж започва работа в международна организация. Връща си усещането за жена, проявява позабравеното умение да предизвика страст, възхита и желание в мъжките очи, тръгва на неорганизирано пътешествие с младеж, когото не познава, не устоява на испански вирус, среща момиче, неодобряващо живота й, и след известен размисъл се връща вкъщи.
Изданието е хубаво, с твърди корици, на "Летера," книгата върви леко, стилът е изчистен от досадни описания, думите са си на мястото, няма нищо излишно. За да илюстрирам, ще цитирам част от втория абзац, който всъщност ме заинтригува и накара да си купя книгата:
Размишляваше ли? Не, не бих казала. По-скоро се мъчеше да улови нещо, което се мяркаше в подсъзнанието й, да го извади наяве, за да може да го огледа и да го определи; напоследък все по-често "изпробваше" мисли и идеи, сякаш бяха конфекционни дрехи. Оставяше да се въртят на езика й думи и фрази, изтъркани като детски стихчета: защото за повратните мигове в човешкия живот обичаят е наложил съвсем стереотипни изрази. Е, да, първа любов! ... Трудно юношество ... Първородното ми дете ... Но аз бях влюбена! ... Бракът е компромис... Не съм вече тъй млада, както едно време ...

Тестостерон

Пиеса за отношенията между мъже и жени, обобщени в репликата: "Жените са курви." Лайтмотив - жените могат да изберат някого по социални критерии (пари, обществено положение и тем подобни) и лесно да си разтворят краката, докато на мъжете това им било чуждо. За тях всичко е любов.
Историята - несъстояла се сватба, на която булката заявява обичта си към друг, хвърля се в нечии прегръдки и за да бъде честта на младоженеца защитена, става грозен бой, от който в ресторанта отиват бащата, брата, младоженецът, кумът, разцелуваният непознат и пребилият го мъж. Сервитьорът е младеж с афинитет към бързите свалки, включително с алкохола. Истината, разбира се, е някъде там. Изплува сред разказаните житейски истории.
Не помня на кого е постановката, актьорите са изцяло мъжки състав.
Не помня и откога не съм се смяла толкова. С глас. До сълзи. Сякаш се върнах в училище, във времето, в което ни тресеше пубертетът и слушах задявките на съучениците си. Имаше откровени, но смешни простотии и някои истини, подхвърлени полугласно.
Отдавна не съм търсила виновника за разминаването между мъже и жени, не съм и склонна да обобщавам. Мислим себе си за различни, но като цяло реагираме еднакво. Добре е да си дадем сметка, че двата пола просто мислят по различен начин. Разминаването тръгва оттук - единият казал, а другият - не чул. Единият направил, но другият - не разбрал.
Да пием за онези, които си казват всичко направо.

Три дъждовни дни

Не, не е коментар за крайно не-лятното атмосферно време в София, а името на постановката на Театър 199, която гледах в понеделник. Пиесата е на Ричард Грийнбърг, режисурата на Владимир Люцканов, актьорите са - Малин Кръстев, Койна Русева и Захари Бахаров.
Някъде в анонс прочетох, че става въпрос за загадка от стар дневник, за приятелство, измяна, изневяра и страст. И да, и не. Да, и за това става въпрос, но по-скоро за начина, по който възприемаш света и хората около себе си, каква роля си избрал за себе си - вечен страдалец или ведър оптимист, обичащ или обичан.
Смърт в семейството, в което само братът и сестрата са си близки. Голямо наследство, сред което къщата - символ на красота, удобство и уют, завещанието, което изненадва всички, животът на бащата, описан с кратки изречения, които не дават мира на неудовлетворения син. Жената, която предпочита сигурността пред страстта. Това е накратко сюжетната линия - две истории, за две поколения, в които сякаш всичко се повтаря.
Страхотна игра на Малин Кръстев, ролята на Захари Бахаров много му отива, само леката истерия и неумението да изрази поне някаква емоция на Койна Русева бяха крайно не на място. Спектакълът бе с половин час по-дълъг от необходимото. Но определено ми хареса.

петък, 12 юни 2009 г.

Depeche

няма да идват в България. Вече много ме е яд, че не отидох на състоялия се концерт.

понеделник, 25 май 2009 г.

Обичате ли Брамс?

Не знам. Дори не мога да се сетя за някое от произведенията му, които сто процента сме учили в часовете по музика. Най-вероятно не обичам Брамс. Но колко изящно пише Франсоаз Саган - с каква лекота вървят редовете й, с какво познаване говори за света и хората. Била много луда и страшно привличала мъжете. А на снимката на корицата изглежда толкова невзрачна.
Завидях й. На 18 години и да пише така ... добър вечер, завист! Не си добре дошла...

Искам да мога поне веднъж да опиша така страховете, мечтите, себе си, деня, света. За да ме види, прочете и усети някой. Който мисли като мен, който чувства като мен. Защото е тъжно да си сам. Особено в свят, в който всичко лично е на показ. Провокира, шокира, моли за внимание, крещи.
Много сме лични, а всъщност - неискрени. Не смеем да се доверим, за да не ни наранят. Днес не е модерно да сме слаби.

Горкият ми блог ...

Напоследък не ми остава време за него. Някак уморена и нажалена съм. И все пиша за филми и книги. Явно само това ми е останало. Всичко друго е умора. От работа, от емоции, от хора, от приятели.
Дните минават бързо и са толкова еднакви, че с някаква злоба искаш да ги заличиш. Обръщаш се назад, към минали моменти и забравени фрази, търсиш повторение. А няма такова. Дишаш, движиш се, мислиш и гледаш сега. Днес. Тук. Сам със себе си или самотен в тълпата.
И всяка сутрин се събуждаш с мисълта, че днес ще е различно. Че денят ще е хубав, по-хубав от вчера. Работиш много, но се чувстваш непълноценен. И да ти хрумне някоя щуротия, не я правиш. Щото вече си голям и зрял човек, много неща са минали през главата ти.
Откакто станах на 30, загубих спонтанността си. Крия си я в ръкавче на любима рокля и не давам да я види никой. Може да ми се присмее. Само от разни безумни тестове личи, че съм "безнадежден романтик." А на вид го раздавам сериозна - със скъп костюм и обувки, гледаща строго, преценяваща сурово.
Бих се полюляла на люлка, но не съм виждала в квартала ...

неделя, 12 април 2009 г.

"Табу" в театър Възраждане

Преди време си мислех, че има смисъл да ходиш на театър, ако залата е малка и виждаш актьорите отблизо. Защото в противен случай най-важното остава недостъпно. Текстът може да е страхотен, но ако ти го поднесат монотонно, най-много да ти се приспи.
В театър Възраждане сцената е мъничка, всичко е на една ръка разстояние и трябва да си много смел актьор, за да играеш там пред публика. Защото тя вижда всичко, а когато не види нищо, си отива разгневена и недоволна и повече не се връща.
Пиесата е написана добре (макар за самото представление текстът да е посъкратен). Идеята за това как зачеването ин-витро може да улесни нещата за хората и да усложни взаимоотношенията им е представена добре - с чувство за хумор и абсурдна (но не невъзможна) история. Две кариеристки с дете от брата на едната, който си го гледа, докато втората не решава, че не се чувства достатъчно удовлетворена и също иска да роди. Братът на другата не може да има дете от жена си, заради което ин-витро се създават още две деца. Близнаци ли са или не са, кой на кого е вуйчо, вуйна, татко, леля, чичо...
Пиесата е хубава, но нито режисьорът, нито актьорите не са се справили успешно. През цялото време дебнех да видя бръчица по челата, усмивка на устните, емоцийка някаква да завладее играещите пред мен Даниел Цочев, Надя Конакчиева, Тодор Доцев, Валерия Кардашевска и Ивет Радулова. Ако не беше последната, вероятно нищо добро нямаше да кажа за представлението. Не беше убедително, не беше изиграно. Беше поставено - като празни стойки на витрината в очакване на новата колекция. Като си излязохме, не мислех за какво е ставало дума, какво е било табу-то, а се чудех харесала ли ми е постановката или не.

Отношенията между хората

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш ... че днес можеш да разчиташ на мен ...
Безусловно.

Кратко и ясно. Включва всичко онова, което ние, хората, рядко правим и прилагаме в отношенията си с родителите, приятелите, любимите.
Мислила съм си тези неща много пъти, не бях сядала да ги описвам. Казвах само, че за да твърдиш, че обичаш някого, трябва да знаеш и приемаш нещата, които не харесваш в него.

А горните е написал Хорхе Букай, аржентински писател и психотерапевт. Прочетох ги вчера в "Приказки за размисъл." Била най-продавана книга на издателство "Хермес" за миналата година или нещо подобно. Аз си я купих просто така - отворих я, хареса ми историята, която прочетох.

сряда, 1 април 2009 г.

Магазинна кражба

Вечерта ми беше немного приятна. Уморена, влязох в кварталния магазин, за да си купя нещо хубаво за душата (след като си купих от книжарницата 3 книги) :). Подредих на опашката пред касата и в този момент алармата започна да пищи. Някакъв циганин си беше пъхнал в джоба вакуумиран кашкавал. Стана скандал, дойде управителката, започнаха разправии (в магазина имаше най-вече жени). Циганинът взе да мрънка и да се оправдава (бил го забравил) и най-накрая си тръгна гузно, оставяйки платените покупки (на стойност колкото кашкавала) и кашкавала.
Аз бях някак апатична. Зачудих се какво може да направи магазинерът в такава ситуация - да вдигне скандал и да рискува тумба цигани да го причака в края на работния ден, за да го пребие; да викне полиция и да се надява полицаите да дойдат бързо, да реагират адекватно и да вземат страха на крадеца, за да не повтаря; просто да вдигне рамене и да гледа след избягалия крадец (щото тя алармата пищи, ама няма кой да те спре, ако тръгнеш да бягаш).
Една жена каза: "Ако е за хляб, всеки ще го разбере и ще си затвори очите..."
Не знам. Има кражби и кражби. На дребно. Или на едро. Вероятно като деца всички сме имали възможност да вземем нещо, което не е наше, без да ни забележат, усетят, скарат ... Но когато си голям, какво те оправдава?! Оправдава ли те нещо въобще?
А хората, от чийто джоб ще излязат парите за онова, което ти си откраднал...

неделя, 29 март 2009 г.

Two lovers

Все по-често ми се гледат съвременни любовни истории. Може би защото връзката такава, каквато си я представям, не ми се е случвала. Често някой обича повече, а другият се оставя да бъде обичан. Или пък - някой те обича, ти го харесваш, но не достатъчно, защото обичаш другиго, който нехае. Такава е историята и във въпросния филм. Главният герой е неудачник, когото обиква дъщерята на добри семейни приятели, докато той попада на съседката от горния етаж, в чиито проблеми се забърква и в която се влюбва. Предлага й да избягат от всичко и всички, но тя го отблъсва.
Малко тъжен, малко бавен, много спокоен. С Хоакин Финикс (с изключение на Гладиатор и Walk the line все играе странни роли в странни филми), Гуинет Полтроу и Винеса (не знам дали не е Ванеса) Шоу. Той както винаги е много убедителен в ролята си на странник, Гуинет открай време не я харесвам, но ролята й подхожда. Доброто момиче във филма вероятно е такова и в живота - кротко, усмихнато, не особено забележително и запомнящо се. Добър избор на режисьора.
За себе си оставих ироничния финал отворен. Смятам, че съдбата по-често ни дава онова, от което имаме нужда, а не това, което си мислим, че искаме.

неделя, 22 март 2009 г.

Няколко прости неща

Не съм еко-активист. Отдавна не съм била борец за кауза.
Обаче не държа лампите светнати, когато ме няма.
Водата не тече, докато си мия зъбите.
Изключвам повечето уреди, когато не ги ползвам.
Склонна съм да си купувам и книги от рециклирана хартия.
Не си изхвърлям боклуците на места, които не се предназначени за това. Бих изхвърляла отпадъците разделно, ако сложат съответните контейнери.
Не карам кола и се движа с обществен транспорт.
Не е никак много, нали?
И все пак това го мога и го правя. Ако повечето от нас, направят поне това...

Онзи ден попаднах на някаква реклама - обади се да ти приберат стария уред и иди в магазина да си купиш нов. А в Япония хората имали такъв бизнес - да прибират старите уреди. Не като тук - да се чудиш къде да ги денеш старите неща и най-накрая да ги оставиш до контейнерите, за да ги вдигнат циганите.
Не знам дали съществуват все още отпадъчните пунктове за хартия, но всяка седмица изхвърлям солидно количество брошури, вестници, изписани тетрадки.
Не знам защо е толкова сложно? И толкова ли не можем да проумеем, че и с тези разхищения, с тази мръсна (лишена от еко-стандарти) промишленост и незачитане на елементарни природни закони няма да стигнем далеч?!

Беднякът милионер

Културната вълна явно ме е заляла и не мога да се отърся цял месец март и пиша само за книги и филми. Трудно ми е да кажа, че харесвам филмите на Дани Бойл. Но този ми допадна. Не като за чак толкова много Оскар-и, но там е ясно, че като нарочат някой филм... На фона на "Четецът" и "Пътят на промените" филмът определено си заслужава, нищо, че въпросът за 20-те милиона беше крайно тъп.
Историята е ясна - индийски бедняк случайно попада в състезанието "Who wants to be a millionaire," но малко преди да го спечели, го пращат в полицията - да изясни как така някакъв си прошляк знае отговорите. И той разказва своята история. Младежът е добре избран - абсолютен мухльо (само девойката е твърде хубава), брат му има подходящо "улично" излъчване, а водещият на състезанието е адски добро попадение - мазен, гаден, гнусен тип (Ники Кънчев да го гледа непременно). Момченцата бяха страхотни, а сцената със скачането в нужника с фекалии - уникална. (Явно такива "дълбинни" скокове му допадат на Бойл).
Малко ми е странно, че не се възторгнах от happy end-a, но какво пък - следващия път.

Дзифт

Не знаех какво значи "дзифт," преди да гледам филма. Хубава, звучна дума.
Не вярвах, че филмът ще ми хареса. Черен български филм...
Обаче да, много ми хареса. Сюжетът простичък - младеж загубва правия път, попада невинен в затвора, не става човек, но мисълта за Нея го крепи. Излиза на свобода, измъчват го зверски, за да издаде тайната, но той успява да избяга, да я намери, да преспят с нея като за последно и да се окаже, че тя го е лъгала през цялото време. Кратичка и простичка история. Има някаква заигравка с богомолка и молец.
Обаче да - няма преиграване, нито тонове сложна интелектуална мисъл. Само черно-бял екран, близки планове, доста бой - всичко както си му е редът.
Много добре направен филм.

четвъртък, 12 март 2009 г.

18% сиво

Явно тази вечер ще е вечерта, в която критикувам. Много и настървено.
Препоръчаха ми книгата - при това приятелка, която има доста строг подход към литературните четива. Е, и това не е моята книга. О, да. Лесно се чете. Набързо, между другото, както се казва. Аз аналог с "По пътя" на Керуак не направих по простата причина, че Керуак изобщо не е мой тип автор и философията му ми е изключително чужда.
Вярно е, че обичам нещата да се казват просто и ясничко, но не и съвсем без стил и изразни средства. Все пак това е художествена литература. Авторът може и да има въображение, но не може да пише.
Можете да прочетете, докато пътувате нанякъде, защото за идващите дни метеорологичната прогноза е неблагоприятна и докато дъждът вали, няма да има какво да гледате през прозореца.

Revolutionary Road

Пак за филм ще пиша. Завръщане след кратко отсъствие. Но без фанфари. Кротичко, леко, почти заспало. Какъвто е и филмът - Пътят на промените. С Кейт и Лео. Същите, които накараха много народ да се разчувства, разплаче ... Сега са успели, известни и ... пълна скръб. Който каквото ще да казва. Не ми хареса филмът. О, да, много точно е показано как живеят средностатистическите семейства, но тя беше студена, отегчена и дръпната, а той го раздаваше твърде момчешки. И ако това е знаменитата им игра, то тя не струваше. Не ме затрогнаха, не ме направиха съпричастна. Нищо.
Може да се гледа - от любопитство. Но в никакъв случай, ако сте уморени и ви се спи.

неделя, 22 февруари 2009 г.

The Reader

Много исках да го гледам този филм и когато най-накрая го гледах, по-скоро не ми хареса.
Вкратце - той е малък, тя - голяма. Обичат се, спят заедно, докато един ден тя изчезва от живота му без бележка или "сбогом," за да се появи внезапно като обвиняема в убийството на много евреи в концлагер. Осъдена на много години затвор, тя се научава да чете с помощта на записите, в които той й чете книгите, изучавани в училище.
Бавен е, а и Ралф Файнс освен да гледа уж тъжно, май с друго не може да впечатли. За разлика от Кейт Уинслет и младежа, чието име ме мързи да търся в момента.
В днешно време всички знаем как да постъпваме, кое е правилно, кое не е и сме много сигурни в чувствата и изборите си. И някак отгоре гледаме на онова време, в което хора са участвали, работили за СС и са правили неща, от които ни настръхват косите. Само че отстрани е много лесно да съдиш. С което не искам да оправдая или реабилитирам някого, а само да отбележа, че рядко има само добри, или само лоши хора, и често комбинацията може да ни изненада. Отплеснах се.
Мисълта ми беше, че за героинята на Кейт нещата бяха ясни - тя живя кротко, спокойно, равномерно, но за героя на Файнс ми е мъчно. Цял живот съсипан, заради една жена, за която не знаеш какво да мислиш. И която продължаваш да обичаш. Гадно. И боли.

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

Body of lies

Симпатичен филм. Добър актьорски тандем... Обикновено така пишат в рецензиите. Трудно ще добавя нещо. Освен ако не искате да четета за това колко е хубав Леонардо ди Каприо... Много е хубав :) А филмът става за гледане.

сряда, 4 февруари 2009 г.

Heaven

Oh, thinkin' about our younger years
There was only you and me
We were young and wild and free
Now nothing can take you away from me
We've been down that road before
That's over now You keep me comin' back for more
Baby you're all that I want When you're lying here in my arms
I'm finding it hard to believe We're in heaven
And lovin' is all that I need And I'm finally there in your heart It isn't too hard to see,
We're in heaven

Oh, once in your life you find someone
Who will turn you all around
Bring you up when you're feeling down
Now nothing can change what you mean to me
There's a lot that I could say But just hold me now
Cause our love will light the way

Baby you're all that I want When you're lying here in my arms
I'm finding it hard to believe We're in heaven
And lovin' is all that I need And I'm finally there in your heart It isn't too hard to see,
We're in heaven

I've been waiting for so long
For something to arrive For love to come around
Now our dreams are comin' true Through the good times and the bad
I'll be standing there by you

Baby you're all that I want When you're lying here in my arms
I'm finding it hard to believe We're in heaven And lovin' is all that I need
And I'm finally there in your heart It isn't too hard to see,
We're in heaven

Обичам те

- Какво се казва на някого, когото обичаш?
- Еми...обичам те - каза той.
- Ами ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш - каза той.
- И какво се прави тогава? -
Изчакваш го - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов- каза той.
- Ами ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко - каза той. - А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш - каза той.
- А какво се прави когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят какво е да обичаш - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш - каза той.
- А какво правиш когато някой ти каже "обичам те"?
- Вярваш му - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- А какво правиш когато някой те попита "обичаш ли ме"?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото ако го обичаш той ще знае...и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия "обичам те"?
- Защото не са сигурни - каза той.
- В какво?
- В любовта си - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да - каза той.
- Обичам те.
- Знам - свърши той.
... Не знам чий е този текст. Прати ми го една приятелка. Хареса ми как звучи.

На онези, които обичаме, най-малко умеем да го покажем. Искаме от тях да ни разбират, да ни прощават, защото ни обичат. И те го правят. Докато не се уморят или не ги нараним непоправимо и си кажат, че щом ги нараняваме, не ги заслужаваме. И не трябва да са с нас.

Искам някой да ме обича. Да е с мен, край мен, до мен. Да присъствам в сънищата му. И в плановете. За бъдещето или поне за вечерта. Да се смее с мен, когато съм щастлива, да ме прегръща често и без повод, да ме завива, когато се отвия. Да ме харесва такава, каквато съм. И да не очаква от мен невъзможни неща, защото и аз няма да ги очаквам от него.

събота, 31 януари 2009 г.

Страхотни момчета

Бях на постановката снощи, в Младежкия театър. За първи път бях там. Много хубаво е направен. Сигурно ще отида пак.
Постановката я избра моя приятелка, аз не бях убедена, че ще ми хареса. И, да, в публиката преобладаваха жените :)
С две думи, макар че не догледах постановката (стана ми лошо и през антракта си тръгнах), по-скоро ми хареса. Забавна е и добре направена. Мюзикъл, но на мен пеенето ми дойде малко в повече. Обаче акустиката е добра.
Да се гледа, когато човек има нужда от забавление и не бърза заникъде - около 3 часа е.
Въпросът за това какво ще правя, ако и аз като героите остана без работа, е достатъчно експлоатиран. Няма да добавям мнение по него.

понеделник, 19 януари 2009 г.

Програмните схеми и Милен Цветков

Гледам доста телевизия напоследък. Най-вече филми и криминални сериали. Защото така си почивам най-лесно и сравнително приятно, мозъкът ми изключва и няма необходимост да разсъждавам. Но през почивните дни често си мисля, че би било добре, ако се загледам в някое смислено предаване, което би ме провокирало или пък от което бих научила нещо.
Преди време това бяха "Минута е много" и "На 4 очи." Към първото имам слабост от малка, така че макар и не редовно, го гледам. Второто се открои на фона на липсата на други такива предавания. Но взе да ми писва адски много. И най-вече Цветанка Ризова (не че нещо някога ми е направила жената, изобщо не я познавам). Но ме дразни. Страшно. Заради черните й дрехи (макар напоследък да допуска редки изключения), очилата и ярко червения маникюр... Омръзнало ми е да я гледам и слушам. Предаването се наложи, има кръг зрители, но отдавна не е показвало нищо ново. Време му е за промяна. Както Ники Кънчев ни втръсна със "Стани богат." Все още не мога да гледам цяло предаване от новия сезон.
Зарадвах се, когато видях, че Милен Цветков се връща в сутрешния блок. Макар днес да бях леко изненадана от твърде свободното му поведение в ефир. По-късно реших, че все пак е осъзнато и целенасочено. Образно го описах на колегите на работа, но те бяха по-скоро възмутени от държанието му. Тази вечер в нет-а забелязах и други коментари в този стил.
Аз го харесвам този водещ. Понякога агресивността му в "Часът на Милен Цветков" ми идва в повече, но като цяло ценя умението му да провокира и да поднася нещата по нестандартен начин. Смятам, че има нужда от повече такива водещи. Не крайно арогантни, все пак никой не обича да го обиждат, особено публично, но провокативни. Които те карат да чувстваш, мислиш, подскачаш от възмущение, яд, възхищение. Писнало ми е от лустросани идиоти, които две думи не могат да кажат самостоятелно, объркват се, оплитат се или преимуществено се кикотят.
С една дума, нова година - нови програмни схеми. Дано.

Changeling

На български - "Подмяната." Филм на Клинт Истууд, с Анжелина Джоли в главната роля. Не знам дали се бори за някакви награди. За Истууд мога само да отбележа, че като режисьор е дори по-добър отколкото като актьор. Мисис Пит игра добре.
Историята ме потресе. Много.
Да се гледа, но не в неделен следобед.

петък, 2 януари 2009 г.

Цветният воал

Обожавам Моъм заради начина, по който пише - стегнато, без излишни сравнения, отклонения и епитети, проникновено, с познаване на хората. Макар че на много хора им се струва скучен, бих искала да мога да пиша така.
Някъде в разказите му имаше нещо от типа, че ако да си познавач на човешката природа, да приемаш хората такива, каквито са, те прави циник, то той е точно такъв. Цитирам крайно неточно, но идеята е ясна.
Като малка бях попаднала на "Цветният воал," но явно любовната история се бе сторила на малкото момиче не особено интересна. Не помнех нищо от книгата, затова преди време без колебание си я купих. И я прочетох така, както отдавна не съм чела книга - на един дъх, без да ме вълнува или разсейва нещо друго. И след като я свърших, у мен остана някакво леко и приятно усещане.
Така и не гледах филмовата версия с Едуард Нортън и Наоми Уотс. Не знам и дали си заслужава, макар да казват, че и двамата са се справили с ролите си добре.
Историята на съпруг и съпруга, от които единият обича, а другият неуспешно се оставя да бъде обичан, докато любовта не бъде заменена от омраза и презрение. Холера, страдание, смърт и ... намиране на пътя и на душевното спокойствие, приемането на себе си и вярата в бъдещето.
Определено имах нужда да прочета нещо хубаво.

Баници, късметчета, пожелания

Прегледах блогосферата - повечето теми са свързани с новата година, равносметките и благопожеланията. И аз обикновено правя равносметка, още повече сега имам и няколко дни на разположение за това. Но няма да правя такава. Защото макар и подреден и добре организиран човек, не правя дългосрочни планове, не изготвям стратегии и не обмислям твърде много следващите си стъпки в живота. Може би трябва, а може би - не. Времето ще покаже. Засега по-скоро живея добре и се чувствам почти добре в кожата си.
Чудех се дали наистина желанията ни се сбъдват, ако искрено го вярваме. Някой някъде бе писал, че ако пожеланията се сбъдвали, то всички сме щели да бъдем отлични ученици, големи късметлии, щастливо обвързани и т. н. Но не сме. Но повечето хора имат някакво съкровено желание. Друг е въпросът, че понякога реалността го изтиква на много заден план. Случва се дори да забравим, че сме го искали.
Аз някога исках да ида на околосветско пътешествие с кораб, да облекла червена рокля с гол гръб на някой прием, да стана главен прокурор на републиката...
Малко съм се променила и определено ми е трудно да отговоря на въпроса какво искам. О, да, сигурно мога да посоча 2-3 материални неща, но не е там работата. Избягвам да мисля за себе си и света около мен, каква съм, къде съм, вписвам ли се. Може би е така, защото съм зациклила. Стоя на едно място, на което ми е горе-долу добре и не смея да мръдна (викали му здрав разум на това).
Е, няма да правя грандиозни планове, нито списък с новогодишни желания. От късметчетата в баницата ми се падна пътуване в чужбина. Живот и здраве, към 31-и декември 2009-а ще споделя дали се е сбъднало. Същевременно ще се опитам да постигна промяната, от която очевидно се нуждая. Поне веднъж в месеца ще пускам тема за новото нещо, което съм направила, опитала, преживяла и т. н. Защото времето минава, не ставаме по-млади, само по-огорчени, уморени и зли. В повечето случаи.
Няма да честитя новата година на малкото, които ме четат, няма да им пожелавам разни неща. Само ще кажа, че от малка вярвам, че положените усилия се възнаграждават. Все още смятам така - затова и през 2009-а усилено ще правя разни неща.