понеделник, 25 май 2009 г.

Обичате ли Брамс?

Не знам. Дори не мога да се сетя за някое от произведенията му, които сто процента сме учили в часовете по музика. Най-вероятно не обичам Брамс. Но колко изящно пише Франсоаз Саган - с каква лекота вървят редовете й, с какво познаване говори за света и хората. Била много луда и страшно привличала мъжете. А на снимката на корицата изглежда толкова невзрачна.
Завидях й. На 18 години и да пише така ... добър вечер, завист! Не си добре дошла...

Искам да мога поне веднъж да опиша така страховете, мечтите, себе си, деня, света. За да ме види, прочете и усети някой. Който мисли като мен, който чувства като мен. Защото е тъжно да си сам. Особено в свят, в който всичко лично е на показ. Провокира, шокира, моли за внимание, крещи.
Много сме лични, а всъщност - неискрени. Не смеем да се доверим, за да не ни наранят. Днес не е модерно да сме слаби.

Горкият ми блог ...

Напоследък не ми остава време за него. Някак уморена и нажалена съм. И все пиша за филми и книги. Явно само това ми е останало. Всичко друго е умора. От работа, от емоции, от хора, от приятели.
Дните минават бързо и са толкова еднакви, че с някаква злоба искаш да ги заличиш. Обръщаш се назад, към минали моменти и забравени фрази, търсиш повторение. А няма такова. Дишаш, движиш се, мислиш и гледаш сега. Днес. Тук. Сам със себе си или самотен в тълпата.
И всяка сутрин се събуждаш с мисълта, че днес ще е различно. Че денят ще е хубав, по-хубав от вчера. Работиш много, но се чувстваш непълноценен. И да ти хрумне някоя щуротия, не я правиш. Щото вече си голям и зрял човек, много неща са минали през главата ти.
Откакто станах на 30, загубих спонтанността си. Крия си я в ръкавче на любима рокля и не давам да я види никой. Може да ми се присмее. Само от разни безумни тестове личи, че съм "безнадежден романтик." А на вид го раздавам сериозна - със скъп костюм и обувки, гледаща строго, преценяваща сурово.
Бих се полюляла на люлка, но не съм виждала в квартала ...