неделя, 28 ноември 2010 г.

Ще срещнеш висок тъмнокос непознат

Да, ама друг път. Няма да пиша за последния филм на Уди Алън (който много ми допадна), само използвам заглавието.
Често, когато дълго чакаме нещо да ни се случи, си изграждаме представа за начина, по който това ще стане. Използваме представата, за да се приспим след дълго въртене и наместване в леглото. Добавяме нови елементи или махаме досадни подробности, напасваме, нагласяме, за да изглежда достоверно. И чакаме. Отново. Дълго. Обнадеждено. Примирено. Или отчаяно. И в момента, в който може би нещо различно ще се случи, възлагаме всичките си надежди. И се самонавиваме и самонадъхваме, но не се престрашаваме да направим първата крачка. Чакаме да се сбъдне представата ни. Тя, разбира се, не се сбъдва, не и така, както сме мечтали, и ние сме толкова разочаровани, че изобщо не си даваме сметка, че всъщност промяна и развитие има. И така, омотани в представи и илюзии, не живеем, а чакаме. И животът си минава. Ама кой да се усети. Губим си времето в търсене на оправдания. Горките измамени камилчета.
Освен ако не се намери някой, който да ни потупа по рамото и да ни изтръгне от плазмодийната фаза. Ама този някой трябва да е много смел и много да държи на нас. Защото също трябва да се престраши.

петък, 26 ноември 2010 г.

Not Enough Time

And I was lost for words in your arms
attempting to make sense
of my aching heart
if I could just be everything and everyone to you
this life would be just so easy.
Not enough time for all that i want for you
Not enough time for every kiss and every touch
and all the nights
i wanna be inside you ...

Тази вечер писах и трих, защото нито едно изречение не ми се стори достатъчно добро, докато тази песен често ми помага да мечтая. Иска ми се телефонът да иззвъни и вместо глас отсреща да я чуя. Без думи и пояснения. Защото всичко ще е ясно.

събота, 20 ноември 2010 г.

Yo, tambien - Аз също

Испанският филм, който гледах от започналата "Киномания." Социална драма, представена без наситен драматизъм и с чувство за хумор. Мъж със синдрома на Даун, на 34, започва работа и се влюбва в една от многото жени, с които работи, докато тя не спира да спи с различни мъже за по една нощ. В ролите - Лола Дуеняс и Пабло Пинеда - много добри.
Филмът като че ли е по-оптимистичен, отколкото се предполага, а в същото време въпросите, които повдига, не са с лесен и приемлив отговор - познаваме ли хора със синдрома на Даун и можем ли да общуваме с тях, кога ще станем толерантни към различните и кога ще си дадем сметка, че имаме един живот и не е хубаво да го живеем на принципа "ден да мине, друг да дойде."
Трудно ми е да определя защо филмът по-скоро не ми хареса - може би защото беше ту весел, ту тъжен - сякаш бе твърде премерен. Вероятно ако беше постигнал някоя от двете крайности, щеше да се хареса повече.

A Single Man

Името на Том Форд свързвам с работата му за марката "Гучи," а Колин Фърт харесвам откакто гледах "Гордост и предразсъдъци." Затова след известно колебание (поради късния час на прожекцията - 21) отидох да гледам "Самотен мъж," който разказва за университетски професор, който трудно понася самотата, след като любимият му умира в пътна катастрофа и едва не се самоубива.
Историята е заснета изключително естетски, всеки кадър отдава дължимото на детайла, а изпълнението на Колин Фърт е безупречно. И все пак останах леко безучастна и дистанцирана, сякаш акцентът върху красотата на мъжкото тяло ми дойде в повече и ме отдалечи от меланхолията и празнотата на самотника.
Може да гледате от любопитство.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Side

Well, I believe there's someone watching you
They're watching every single thing you say
And when you die
They'll set you down and take you through
You'll realise one day
That the grass is always greener on the other side
The neighbour's got a new car that you wanna drive
And when the time is running out you wanna stay alive
We all live under the same sky
We all will live, we all will die...

Ако за миг престанем да се сравняваме с другите, ще ни остане време да живеем.

петък, 5 ноември 2010 г.

Крещях,

но нямаше кой да ме чуе. С времето "страстта" ми към този вид общуване е успешно сведена до минимум. От опустошителен гняв като на Ахила Пелеев ( ако и да ми е любим герой от древногръцкия епос) полза няма. Вероятността да те чуят и най- вече запомнят казаното е доста по-голяма, ако говориш спокойно и ясно, една идея по-тихо. Тогава нещата са сериозни.

Не съм

хубава, а притежавам интелект над средния. Това често води до проблеми в общуването ми с хората. Казвам истини, които трудно се понасят.
Но кой друг, ако не приятелят ще ти каже как изглеждат нещата отстрани?! Кой друг ще ти каже да направиш компромис или да спреш да се правиш на тъпак?! Кой друг, ако не приятелят ще ти представи другата гледна точка?! Той далеч не цели да те уязви или да ти забие нож в гърба. О, да, по-лесно е да си го изкараш на него, когато нещата не вървят. Винаги трябва да има виновен. Някой друг, а не ти.
Трудно ми е да се чувствам черна и да попивам чуждите разочарования. Тежи ми да понасям болката на околните. Тежи ми, че не ме харесват и се страхуват от мен. Цял живот търся човек с по-силен характер, който да се грижи за мен. Тежи ми да го напиша, защото рядко правя признания. Но признанията правиш, за да те разберат. И когато това не стане, си обречен на самота.
Самотата призвание ли е или избор?! Вероятно и двете. Когато не се страхуваш и споделиш, си готов и със защитната реакция. Защото хората са жестоки. И егоисти. Суетни, много повече от необходимото. Трудно признават, когато грешат. Още по-малко обективират, когато е въпрос на чувства. От страх, от срам, от глупост.
Понякога ... ми се иска да крещя.
За да ме чуят. И разберат...