сряда, 30 декември 2015 г.

Кино по празниците

Със сериозните заглавия не ми се получи заради не съвсем удобните часове на прожекциите, но така или иначе отдадох дължимото на куп ефекти и безумия, за да потвърдя за пореден път факта, че всяка следваща серия е все по-безумна. Малкото изключения като Властелинът на пръстените потвърждават правилото. И така, без да съм фен на Star wars, гледах последния филм без особена нагласа и ...става за гледане е единственото, което мога да кажа. Лошият беше някакво глупаво, пъпчиво хлапе, пълна подигравка с верните почитатели. Чернокожият актьор и бялото момиче...wtf... На принцеса Лея възрастта й отива. Кухо, кухо, кухо...
Сойка присмехулка - защо съсипахте увлекателното зрелище от първите две серии и почнахте да търсите философия и промисъл, и се опитахте да вкарате социален елемент и драма?! Това към създателите на филма. Ние, зрителите, пак ще отидем в киносалона и пак ще дадем парите за билета, поне не ни разваляйте удоволствието. 
Still Alice - в последните години много харесвам Джулиан Мур и си мисля, че заради закачливия цвят на косата и бледата й красота не получава всички онези роли, които заслужава. Филмът е красива и спокойна история за блестящ ум, погубен от Алцхаймер. Семейството се справя, подкрепя я, дори тъжните сцени са някак приповдигнати. Всъщност вместо покъртителен, филмът е равен, гладък, без емоции. С него и без него. А можеше да се получи страхотна история. 
Stay (2005) е от онези филми, които са толкова безумни, че хората решават, че може и да има нещо в тях. Както когато критиците не разбират нещо и затова го обявяват за шедьовър. Райън Гослинг, чийто актьорски талант и леко арогантно присъствие на екрана ценя, Юън Макгрегър,  който продължава да не ми допада ( има нещо хлъзгаво у него, никога не изпълва образа докрай), и Наоми Уотс, за която все още се двуумя, са трите основни персонажа - момче, което иска да се самоубие заради чувство на вина, психиатър, който се чуди какво става, докато се опитва да го предотврати, и приятелката на психиатъра, спасена от него след опит за самоубийство. Добре подбрани актьори, има мистерия, обаче - нищо. С филма и без филма.
The Riot Club - куп момчета от "елитен Оксфорд" търсят граници, опиянени от младостта, богатството и интелекта си... Арогантни идиоти, на които всичко им е позволено, търсят две нови попълнения за "елитарното" си клубче. Здравият разум е в лицето на момичето от народа, приятелка на единия, а границата, която прекрачват, е пребиването почти до смърт на собственика на кръчмата, в която правят една от сбирките. Финалът е уж зловещ, тъй като арестуваният подбудител и злодей не само спасява кожата, но и бива приласкан от бившите и по-дискретни членове на клуба. Два-три пъти се зачудих защо го гледам този филм и дори симпатичните мигли на сина на Джереми Айрънс не ми дадоха отговора. Филмът е заснет добре, десетте момчета са ок, но посланието остава неизвестно, най- малкото -неясно. Не се трогваме, не се впечатляваме, дори си казваме :"да бе, да...". Тоест по-скоро екипът е прекалил и не му се е получило.
Fireflies in the Garden - адски гаден Уилям Дефо, малко бледа Джулия Робъртс и сладък Райън Рейнолдс. Кари-Ан Мос не може да играе, бе хора! Интелектуално семейство, основно проблем баща-син, надмогване на детските спомени с творчество и успешна книга. Малко хаотично гледаме сцени от преди и сега. История, от която можеше да излезе и по-добър филм.
И за да завърша все пак с нещо по-положително Once upon in the West - дори и сега, дори и да не си фен на уестърните и всичко да ти се струва така бавно и протяжно, жестоките очи на Хенри Фонда, апетитността на Клаудия Кардинале и хармониката ни показват защо киното е велико изкуство. 
Бъдете здрави и си пуснете нещо, което обичате. 


петък, 11 декември 2015 г.

И още за най-хубавите подаръци

Ако имате баба и дядо, обадете им се, отидете да ги видите, поговорете с тях, попитайте ги как са, изслушайте ги дори да говорят за хора, които не познавате, изведете ги на разходка - те имат нужда от внимание;
Гответе, пазарувайте, украсявайте заедно - времето и вниманието, споделеността - какво по-хубаво от това;
Излезте навън, разходете се и вижте света - може да има много луди или ужасни нередности, но сме тук и сега. А когато се приберете, вземете си цветно, топло одеало и си направете палатка :) за боеприпаси се допускат домашен кекс и бисквити, шоколад с панделка, чаша чай или вино.
И не бързайте, празниците със сигурност не са за това кой е по-, по-, най-, а за да отбележим любовта, вярата и надеждата, да споделим и да си пожелаем хубави неща, да се усмихнем и да зарадваме някого, да изпълним и да си обещаем още нещо, да дадем, без да ни искат.

четвъртък, 10 декември 2015 г.

Празнично настроение и подаръци

Все по-често се убеждавам, че настроението ни може да се промени с малко волево усилие. И на фона на случващото се около нас добре, че е така, защото иначе рискуваме да изпаднем в жестока апатия. Надеждата да се съберем с близките по празниците и този път, без да се караме, ни крепи, вярата, че предстои нещо хубаво ни помага да преодолеем неблагоприятната равносметка, отново правим планове... И колкото и да са ми омръзнали коледните филмчета и песни, колкото и да не съм възпитана и научена да познавам и спазвам религиозните обреди, има у мен стремеж към чисти помисли и добрина. И към списъците с желания, късмети и подаръци все си добавям представата за пълна къща с възрастни и деца, вкусни гозби, много смях, елха, чорапчета и много кутии с панделки под елхата. Идилично или блудкаво ...всеки решава за себе си, но аз отдавна не страдам от истерията с безумното пазаруване и се радвам най-вече на това, че успявам да намеря време да се видя с приятели, да посетя роднини и да пожелая с цяло сърце радост и здраве. В това да измисля и избера подарък, да напиша пожелание има чар, който не съм открила в други празници.  
И като отворих думата за подаръци... Изобщо не говорим за коли и яхти, вила на Ривиерата или  диамантено колие. Говорим за усмивка и мисъл за другия. Говорим за жест и близост, за настроение и надежда. Да, по-добре е да ни показват колко сме важни и държат на нас, отколкото да си измиват ръцете с някоя безумна вещ, но друго е да получиш нещичко. Имаме нужда и от това. 
Има много хора, отчаяни и самотни, и като знаем колко бързо можем да се озовем сред тях, нека споделим мига и се порадваме на онова, което имаме и сме днес. Нека не откупуваме съвестта си с 2-3 смс-а на кратък номер ... Да дариш и да помогнеш - има много начини и нека го правим по-често, като научим и децата си. Ако досега не сте го правили, дарете, а от другата година отворете сайтовете на доброволческите организации, вижте дали и къде наоколо има старчески дом или такъв за деца, заведете още някого и попитайте от какво имат нужда. А днес, днес започнете с по-простичкото - близките, а на непознатия от улицата можете да купите кафе, да му дадете завивка или дреха. 
И така - кого и как да зарадвате? Децата са лесни - те отдавна са казали какво точно искат, от вас е преценката за практичността и бюджета. Не купувайте всичко, даже напротив - нека има още нещо, което да искат, а и им разкажете, че има деца, които няма какво да ядат, или са сами... Но отделете време да украсите елхата и да напишете писмо или картичка с поздравления и/или благодарности. Да цениш вниманието и подаръците е урок, който се научава. Удовлетворението от това да създадеш нещо с ръцете си, да получиш нещо ръчно направено...според наложилата се реклама - "безценно".
И стигаме до възрастните - толкова е трудно понякога да улучиш вкуса, размера и цвета... На хора, които имат всичко, а на хора, които не се радват на подаръци...какво да е?!
Хич не обичам да подарявам пари и ваучери, но няма как, когато говорим за колеги, с които не сме толкова близки и не сме сигурни какво да изберем. Козметика - ако не ни е указана като вид и аромат, не и не, рискуваме по-скоро да не улучим. Подаръчните комплекти от сапуни и душ-гелове може би ще зарадват по-възрастни роднини и хора с по-нисък бюджет, защото точно от тези "глезотии" те гледат да пестят. Дрехите са нещо практично, но ако не паснат размерите и цветът, разочарованието е голямо. Но може би хубави и стилни, най-вече удобни чехли за вкъщи, винаги могат да се ползват и за гости. 
За мен най-хубавият и желан подарък са книгите, но напоследък малко се чете. И помня с добро разкошните си пъзели с много части, ако и да отнемат време да се подредят. Но и това е нещо, което можете да правите с децата си. Имам и страхотна пижама с жираф, раница и куфар, които са здрави въпреки многото надежди, въздишки и багажи, с които ги пълня...
За домошарите чаши, хавлиени кърпи и халати, спално бельо в жизнерадостни цветове... Малко цветен акцент и живец, нещо практично, но и за спомен. Внимавайте с възглавничките за дивани - по-специфично е :))). 
Плюшени животни, не и не. Луксозно бельо, не и не... Картини и рамки за снимки... по-скоро не. 
Разбира се, най-лесно е да попитате или да поискате списък, а по-креативният и нетрадиционен вариант - билет за събитие (с достатъчно време за планиране), буркан със саморъчно направени късметчета за всеки ден от годината (ако човекът обича да пие кафето си с гости и бисквити), разходка из града с туристически автобус и тумба приятели, покана за парти, резервация за хотел или ресторант, докато през това време фирма изчисти основно къщата и изпере килимите... Много жени не биха си признали гласно, че искат фотосесия. Цветарник и рядко цвете в саксия за любителите на цветя, посещение при майстор шивач или обущар за модела от онова списание, детегледачка за уикенда, докато вие пиете кафе, четете списания, отивате на кино или нищо правите...онзи скрин, за който тя не спира да говори, играчката, която той си е харесал... 
Мислете, без да бързате, с желание и любов. Сатирата и закачливостта оставете за друг път

събота, 7 ноември 2015 г.

Сикарио

Нали ви казах, че напоследък чета коментари за филми, след като ги гледам? Добро решение, след като снощи гледах "Сикарио". Някакси подочух, че филмът е събитие, нещо много брутално и реалистично... 
Харесвам много Бенисио дел Торо, за Емили Блънт имам известни колебания, но по-скоро я предпочитам пред куп други откровено безмозъчни фръцли, а и със сигурност има чар. Джош Бролин навлезе в зрителното ми поле напоследък, но не съм се възторгнала особено, нито пък отричам актьорските му имения, тоест графата е "не мога да преценя". 
Тя е ченге и иска да играе по правилата, Джон Бролин я избира усмихнато, небрежно и доста арогантно да му помогне с 2-3 неща на непривично за нея място. Дел Торо е тих и абсолютно ефективен; умопомрачително присъстващ и тежащ на мястото си с всеки килограм и бръчка. На мрачните земи, свързани с наркотиците, правила и вечност няма, бруталността е всичко. 
Не знам дали е, защото сме порасли, защото сме гледали много филми, защото и представа си нямаме от тези неща или просто сме цинични, но този филм не само не изненадва с нищо, не просто не показва нищо, пълна скука е! И, не, нямах очаквания, и, да, актьорите са подбрани добре и си пасват много. Но не ме заинтригуваха, не ме впечатлиха, докато тя беше с насинено око си мислех колко добре (за сцената/в сцената) изглежда... Докато бяхме на режим "нощно виждане" не виждах нищо... Щеше да е достоверно и реалистично, ако беше документален филм, в случая откровено ме подразни. 
Има филми, в които няма видимо насилие, но които ме тормозят дълго след това. Тук имаше насилие, но нямаше провокация. Не навежда на размисли, няма дилема...А не е от онези филми, за които е достатъчно актьорското присъствие (пак повтарям, те си пасват, наистина!). 
Според приятел не съм го разбрала... Възможно е, но доброто кино (извън екшъните, ефектите и развлечението) трябва да вълнува, да пресъздава нещата реалистично или напротив, да дава гледна точка или нетипичен ъгъл; трябва да човърка, да впечатлява, да те остави без думи или с отворена уста... "Сикарио" е ...филм с ефектно заглавие. 
И ако сте още на кинокритична вълна ето ви две гледни точки, лесно ще познаете аз за коя съм:
http://operationkino.net/2015/10/сикарио-sicario/
http://kultura.bg/web/драма-на-моралното-разположение/.

Ех, как ми липсва едновремешното списание Филмови новини... Четях рецензиите и ги препрочитах...

вторник, 20 октомври 2015 г.

Before we go

Напоследък доста трудно се доверявам на отзиви за филми и започнах да ги чета след това. Волно или не човек си изгражда някаква представа и започва да гледа през очите на другия човек. Обаче попаднах на тези думи на Боян:
http://boyan-ata.blogspot.ch/2015/09/before-we-go.html
И в случая се впечатлих от факта, че това го е написал мъж. И да, не съм права, но ... По същия начин ми беше трудно да повярвам, че мой приятел, когото "заклеймих" с думите, че няма никаква романтика у него, ми препоръча и специално намери "Преди изгрева". Филм, който издържах точно десет минути първия път (вече съм ги гледала и трите). 
По същество: той и тя напълно непознати се срещат на голяма щатска гара. Леко кисели и смутени, някак разбират, че това е един от онези моменти, в които срещаш интересен човек и си казваш: "защо не и без това нямам нищо по-интересно за правене". И двамата успяват да изяснят по нещо за себе си и в крайна сметка разочарованието не е толкова болезнено.

Сценарият е по- скоро тривиален, ценното във филма е неговата ненатрапчивост. Тази "сухота" и бързина на действието, която ме дразни иначе в съвременната литература, тук е на място. Липсата на залитания в търсене на драма, привидната лекота, с която актьорите играят (от типа "все едно сме себе си"), определено е освежаваща. 
Пуснете си го за отпускане и приспиване в късната неделна вечер.

понеделник, 12 октомври 2015 г.

Някъде между там и тук

Година и малко в чужбина, но не бих казала, че съм стигнала до някакви крайни умозаключения. Чета обаче с голям интерес отзивите на чужденци, които живеят в България или поне са имали повечко време, за да видят нещо от нея. Определено има неща, които приемаме за даденост и не оценяваме. В склонността си към драма и песимизъм, а най- вече към мрънкане, пропускаме онова, което има смисъл да пазим, развиваме и усъвършенстваме, онова, което би помогнало да се обединим. Защото индивидуализмът ни (умението да се справяме някак и най-вече поединично) е онова друго нещо, което толкова много впечатлява чужденците освен храната и природата. 
Разбира се, пиша малко обобщено, приемете тази условност. Ясно е, че има и други примери. 
И така:
1. Вкусната храна. Категорично и най-неугледните ни Плодове и зеленчуци имат аромат и вкус. За много хора е не само навик от онези години, но и въпрос на престиж да откъснат нещо от градината. (За издържането по този начин на хората от селата няма да коментирам). Всъщност реколтата ни страда основно от липса на "търговски вид". Обаче не съм чула някой да звънне на приятелите си на хиляди километри и да каже:" Няма какво да ям, тук всичко е пластмаса," както направи моя приятел Джордж от Америка в далечната 2002-ра. И не можете да ме разубедите, че в приготвянето на лютеница или друга зимнина, този така удачен за семейно сплотяване ритуал, няма чар. Защото лютеница като на баба вече няма кой да ми направи. И колкото и да е "селско" в нечии очи миризмата на печени чушки, докато вървя из уличките, е най-явният знак, че есента е дошла. И ми липсва. Тук. 
А киселото мляко - вече не. Защото си го правя. Ама тук пък прясното мляко е "истинско". И не оставайте с впечатлението, че тук липсват разни неща, че няма национални специалитети, но при нас го има разнообразието. И "дрипавата циганка, която ходи на гости на царя"... Ще се разточа тези дни, защото тук кори няма (казват ми да ги търся в турските магазини, ама тук няма. Няма и български). Е, факт, кой с каквото е свикнал, но колкото и да харесвам индийско и китайско, няма как да ги ям всеки ден, да правя пици и спагети и колкото и пълномаслени да са тукашните сирена, друго си е узрялото бяло сирене с чаша плътно червено вино.
И покрай многото безумия на водопреносните дружества май изобщо не знаем какъв разкош и лукс е да пиеш хубава, вкусна вода от чешмата вкъщи. Тук след едно-две измивания всичко побелява, а световноизвестната Евиан на мен ми е блудкава.
Достъпността на храненето навън също е характерна у нас, макар че не това е причината за пълните ни кръчми. И тук ще отворя друга скоба - кафенетата. Извън добилият популярност напоследък "фабричен/индустриален" стил ( сигурно има и термин, вижте в уикипедия:)) най-вече у нас виждам различни стилове и много цветни варианти. Тук, по- на Запад, разчитат най-вече на солидността и уюта на дървените маси и земните цветове. Навън май повечето кафенета доста си приличат. И ми се струва, че освен всичко друго у нас пиенето на кафе е социален ритуал, докато другаде често е бързо, на крак, най-вече за re-fresh. 
И стигаме до точка 2. Лекотата и свободата на общуване. 
И нека не се втурваме веднага към "достъпните" жени. Фактът, че с едно обаждане събираш приятелите още тази вечер след работа (въпреки аеробиката, вземането на детето от училище и т.н) е лукс. А ако закъснееш, те ще те чакат и няма да ти се сърдят. И ще можете да си кажете всичко. Защото повечето приятелства не са повърхностни. Апропо, много ясно беше казано в урока ми по немски на тема мобилност - че за американците, които днес са тук, а утре - другаде, няма как приятелствата да са толкова дълбоки, те трудно се поддържат на голямо разстояние, но пък човек трябва да е готов и да може на всяко следващо място да създаде нов контакт. И бързо. 
И тук нещо към мита за гостоприемството. Аз мисля, че го има у нас, най-малкото защото в България е много по-лесно да поканиш гости вкъщи (не е нужно да уведомявал предварително съседите), често го правим импровизирано и за след половин час. И не бих казала, че сме сервилни, но най-малкото любопитни към чужденците. Искаме да научим как е при тях...
3. Природата, признавам, малко е далеч от мен. Аз обичам онези големи домашни библиотеки на цялата стена, пълни с книги и екслибриси, но вече няколко пъти чувам "о, man, наистина ли имате планина на 1/2 час от града?! Е, да, вие си Имате море" (когато казах, че предпочитам почивка като турист в някой град)... Е, на мен по-често ми се стяга сърцето за дядовците и бабите домакини някъде из Родопите, но това е друга тема. Сега говорим за планини, пещери и водопади.
4. Хубавите жени. И преди да сте споменали за тоновете грим и късите поли, ще ви обърна внимание на нещо друго. В България все още има подчертан стремеж към делово, стилно и съчетано като цвят и материя облекло, докато извън строгото фирмено облекло в чужбина акцентът е върху удобството. Да, има поли, има женственост, но го има и разностилието, безумните цветови комбинации, плътни чорапи и елегантни обувки... Нещо като моето учудване на белите дрехи на дебелите чужденки на плажа в детските ми години. Ама на тях им беше леко и удобно, имали са самочувствие или не им е пукало...е, тук спортни дрехи ще видите на улицата само при тичане или колоездене...
И за финал за днес... Самотният бегач на дълги разстояния... Царе сме да намираме изход от системата, което в добрия случай ни прави с едни гърди напред в непредвидена ситуация и гарантира така търсеното от работодателя "мислене извън кутията". Справяме се, научени сме все някак да се справяме. Сами. Поразпитаме тук-там, попием някой слух, ходим, ръчкаме и се оправяме - често много добре. Но да се втурнем ей така, за принципа и общото благо. Категорично не. И липсата на точно този стремеж у мен много ясно я усещам. И мисля, че това е обяснението за сегашното ни дередже ( чужда дума, ама звучна). Скоро някой припомни приказката за Кубрат и неговите синове. Ама хората тук на общностна принадлежност ги учат от малки. 
Обаче има и у нас промяна. Лекичко си пробива път, а и аз всеки път като се прибера я търся. 

сряда, 30 септември 2015 г.

15-и септември

Покрай многото снимки на щастливи родители и леко притеснени ученици се канех да драсна два-три реда, после се отказах, защото темата за училището изисква да й посветиш много време и внимание, не е и няма как да се разглежда едностранно, уви, в България няма как и да е позитивна. Но се присетих отново за моите ученически дни - не е имало 15-и септември, на който да не съм била щастлива, че отново съм на училище. Ваканциите ми са били като цяло приятни, но винаги го е имало желанието и нетърпението да съм там, в училище, със съучениците. 
През годините съм имала страхотни учители, попадала съм на такива, които само повтарят написаното в учебника, трети, които не знаят как да въдворят ред и да ни заинтригуват. Имах учител по география, който (сега си давам ясна сметка за това) имаше проблем с алкохола, имах изключително фина учителка по математика, която ни заведе до дом за сираци, за да ги зарадваме и да си поговорим с тях, преподавателката по английски в пети клас беше страхотна дама, имаше една математичка, която тормозехме жестоко, защото беше ниска и пълна, пък и не обичахме да решаваме задачи. Помня как историкът ни посрещаше с надпис на дъската : "Власите се давят накрая на Дунава"... 
Спомням си доста случки и уроци. Давам си сметка какви зверчета сме били и колко е било трудно на човека от катедрата понякога. В главата ми има и куп фактология, неща, до която не съм прибягвала изобщо,  защото навремето се наблягаше много на добрата обща култура. Да си призная нескромно, става ми приятно, когато чуя от някого: "Откъде го знаеш това?!" От училище. Във всеки един час и ден съм научавала по нещо - от урока, за съучениците си, за мислите и чувствата, за себеизявата, за живота... Несъмнено училището и учителите са ми помогнали да се опозная, да се развия, да порастна. Както и трябва да бъде. 
И ми е много мъчно, когато чувам от приятели, че ентусиазмът на децата им не е същият. Като лична обида го приемам. Да, мразех физическото, защото съблекалнята бе малка, вместо да играем на нещо, покривахме някакви тъпи нормативи, да, имаше и големи, които тормозеха по-малките, да, за малко да ме набият, че съм поискала по-сложно класно по английски от това на "В" клас... Не съм се чувствала идеално, искало ми се е да напиша нещо по-интересно и разчупено от стриктните теми и сега, от дистанцията на времето, мога да кажа колко много неща са куцали и е можело да бъдат различни. 
И все пак в училище срещаш много и различни хора, усвояваш не само уроци от учебника, създаваш си клуб по интереси и предпочитания, а с хората от приятелския кръг продължавате да споделяте емоции и случки години след това. 
Няма да се получи, ако само се оплакваме и критикуваме. Трябва да участваме и помагаме с мисъл и грижа, не със заплахи или юмруци. Няма да се получи, ако казваме на децата: "Не знам защо го учиш това, скучно е, но трябва" или "Остави го тоя идиот." Защото преди да изгради собствено мнение, детето ще разчита на нашия поглед и ще усвои нашето поведение. Малко уважение, повече толерантност и да не забравяме, че го правим за учениците. Още повече че ако дадем и шанс на учителите, нещата сигурно ще се променят. 

петък, 11 септември 2015 г.

Sonstiges

От немски - т. Разни. Като онези последните в дневния ред. При мен по-скоро като от потока на  съзнанието, макар че творчеството на Вирджиния Улф е все още недостижим и непокорен от мен литературен връх. Вчера си вървим и говорим по улицата, подминава ни момче с онзи небрежно-нахакан вид на непукист-бездомник. Извръща се леко и на правилен английски пита на какъв език говорим. В първия момент не реагирах, защото помислих, че ще иска пари или цигари. И все пак после отвърнах: "На български". А то:" Защото никога не съм чувал този език." Продължава натам с бодър вик: "България"...
Спагетите се варят тържествено. Така и не се научих да ги готвя и сервирам "al dente". И сосът ми е твърде богат на лук, чесън, кайма и подправки. Имам и вино, но вече пиех уиски. Но не пия толкова, че да се впиша сред артистичните натури. И гений не съм, защото личността и чекмеджетата ми са твърде подредени, пък и пиша доста красиво. И настроението ми е едно...влияе се от много неща, но твърде често и от времето - мрачно, дъждовно и изведнъж пробива слънце; радост и усмивки, след което се смрачава. Пусти сравнения, не ти трябват и не ги търсиш, мотаят се упорито в краката ти, а когато искаш да блеснеш с проза или мерена реч, в главата ти - пустош. Спагетите са готови. Ще нахраня питомното, дивото може да се излъже и да дойде.

понеделник, 24 август 2015 г.

У дома

У дома за мен е там, където съм в момента. Без значение къде и за колко време. Някак бързо размивам границите и се озовавам "вкъщи." Свиквам с новата обстановка лесно и сякаш не ме гони носталгия. Единственото, което не може да се компенсира въпреки многото и развити технологии, са разговорите с приятелите. В имейл, по скайп, във фб, не е същото. Всъщност не е и нужно да бъде, нали трябва да имаме усещане за липса и нещо, към което да се стремим. Общуването очи в очи е способно да ни дари радост, от която твърде често и лесно сами се лишаваме. Бързаме да свършим това, да отметнем онова, да изживеем, преживеем и усвоим ... А както знаем, много малко можем да отнесем със себе си. Не ми се връща към младежките години, но ми се иска да мога да запазя онзи интерес към всичко и към всички, онази отвореност на очите и съзнанието, желанието да опознаеш. Сега сме видели това-онова, понатрупали сме цинизъм, знаем, че сме подвластни на някои ограничения и много бързо правим калкулацията и пресяваме ненужното, след което самодоволно и уверено скачаме в океана от посредственост или в най-добрия случай - в нашето си езерце.  

понеделник, 9 март 2015 г.

За полските ...

език - полският е много мелодичен и труден дори и за нас. Не толкова заради 7-те падежа и различните окончания в зависимост от основата на съществителното (мека или твърда), по-скоро заради някои струпвания на повечко ж-ш-ч-щ в една дума. В същото време имат много думи, които са почти или същите като нашите, в спреженията и времената на глаголите също има близост до българския. И досега рядко съм се натъквала на твърде дълги думи, каквито има много в немския. Имат например "роджина" - "семейство", "час" - "време," "място" - "град"... Мен ме затрудняват глаголите от свършен и несвършен вид, тъй като често разликата е в една буква. Що-годе можеш да се разбереш на английски с по-младите хора и с повечко вслушване и знаци и ръкомахане с останалите. Малко неприятно беше, когато чиновничката в общината, която беше на гишето за обслужване на граждани от ЕС, не говореше английски. Всъщност и тези на гишето за хора от страни извън ЕС също не говореха. Но пък формулярите ги има в интернет и имат обяснения на английски и френски, ако и да трябва да попълваш на полски. 
Храна. Не е ужасна. Някои неща са дори вкусни, но като цяло се оказва, че храната на Балканския полуостров е доста по-интригуваща. И, не, няма да влизам в спорове за това чия е мусаката, с печена или сурова чушка се прави шопската салата, кога се е появило ястието имамбаялдъ по българските земи, но със сигурност храната в България е доста по-разнообразна. Тук ги признавам с две ръце за супите (макар че за мой срам още не съм опитвала известната журек). Гъсти, подправени, вкусни. Несъмнено. Иначе - бигоса (кисело зеле с наденица), голомбките (има носовка при изписването - сърмички, гарнирани с доматен сос, но изобщо не приличащи на нашите)... не стават. Пирогите - тези с месо - са приятни за хората, които обичат тестени изделия и паста. Но колкото и опции да има за пълнежа (включително ягоди), няма как да ги ядеш всеки ден. Общо взето, храненето в ресторант е сравнително скъпо (особено ако има и алкохол), а не е кой знае какво в повечето случаи, затова пробвах мексикански, индийски, а вчера - и грузински. Доста приятни бяха всички. Категорично най-хубавото индийско досега съм яла в Цюрих. 
Иначе - в магазина можеш да си напазаруваш доста качествени неща на цени като българските (някои и по-ниски), при положение че минималната работна заплата тук е 1600 злоти (ако не са я вдигнали, имат такива стъпала ежегодно), за по-лесно обръщане в левове, делете на две. Алкохолът и кафето категорично са по-скъпи, вероятно и цигарите, но не пуша и не съм сравнявала. 
Сладкишите са малко странни. Не достатъчно сладки за мен, с твърде много сметана, а шоколадът, който използват за поливка и гарниране, е, меко казано, безвкусен. Хапваме чат-пат сирник (нещо като чийз кейк, ама не съвсем), полски шоколад (рядко, макар че има силни местни производители). Сладоледът обаче компенсира. Има го във всякакви варианти и наистина се яде по всяко време на годината. 
Хора ... не познавам отблизо местните. Възпитани са и търпеливи в някои отношения, но ще се блъснат в теб, вместо да се отместят, докато се разминавате по улицата. Ако ги попиташ или помолиш нещо, малко неохотно, но ще отвърнат и помогнат. Но да проявят инициатива и да подходят те към теб... По-скоро не. Наистина в това отношение в България е по-различно. Там сме много по-отворени към хората и по-дружелюбни. Гостоприемството в смисъла на това да те поканят вкъщи... по-скоро тук, както и в много други държави, е възприето (за по-лесно може би) хората да се срещат навън. Силно религиозни. И се женят млади... това последното не е моя реплика, но сякаш е вярна. За следващия път мога да потърся статистика.

Вроцлав по-отблизо

Време е да продължим разказа за града на джуджетата.
Красив е и уютен, много. Ако отидеш на най-популярното място тук, Rynek, ще помислиш, че някак извън законите на физиката си успял да попаднеш в красива пощенска картичка. Е, в момента пренареждат паветата от едната страна, но чарът на този квадратен площад не се губи. Особено като си дадеш сметка, че градът е бил жестоко разрушен по време на Втората световна война, след което се го изграждали наново. Името му през годините се е сменяло много пъти, бил е столица на Силезия, после преминава към Бохемия, след това - немско, а след Втората световна война е даден на Полша. Това обяснява и присъствието на много немски туристи тук - много от тях се връщат към корени и роднини. Личи си, че са били под немско, много си личи. Улици, транспорт, сгради, маниери. За маниерите е леко странно - поляците са доста самоуверени и напористи, държат се леко надменно, но бих казала, че няма на какво толкова отгоре. На пръв поглед картинката е страхотна, но като поостанеш, виждаш и някои не толкова лицеприятни неща - като пияниците и клошарите, многото добре облечени просещи момчета и момичета, изхвърлените опаковки и непочистените кучешки следи. Но хората продължават с усилията за подобряването на градската среда и условията на живот, заради което ги адмирирам. За времето, в което съм тук, видях поправки, ремонти, пускане в експлоатация на нови сгради. Всеки ден някъде някой нещо работи и оправя. С мисъл - да е красиво и да се впише.
Няма как да не вметна, че до момента климатът ни поднася приятна изненада - след всичко чуто за полските зими (факт, че Вроцлав е доста на юг) сняг тази зима имаше два пъти за по половин ден. Често има слънце, а лятото е по-скоро прохладно, отколкото горещо (да се има предвид и моята зиморничавост). Та, на фона на снежните Балкани уикендът тук беше слънчев и топъл - 15-20 градуса.
Също толкова приятна е и близостта на града до други европейски столици - Берлин, Виена, Прага. Добрата влакова система, както и летището на десетина километра създават условия да стигнете бързо и комфортно до доста държави в Европа. Изключая нашенските ... Макар че ако човек реши да си направи разходка из соц държавите и си предвиди време, може да си организира страхотно прибиране до България с кола, както правим ние - Чехия, Словакия, Унгария, Сърбия...
С една дума, на първи и втори прочит - градът ми допада. Има си свои местенца, лъкатушещи улички, река и пясъчен остров... Още не съм посетила нито един музей или театър (има доста и от двете), както и не успях да вляза в Зоологическата градина (идея си нямате колко хора имаше на касите един неделен следобед... около 150), но пък фонтанът с неговото музикално-светлинно шоу, Японската градина...Ще разказвам още по-нататък. Току виж съм стигнала и до спортно шоу на страхотния стадион. Ще има и снимки.