неделя, 12 април 2009 г.

"Табу" в театър Възраждане

Преди време си мислех, че има смисъл да ходиш на театър, ако залата е малка и виждаш актьорите отблизо. Защото в противен случай най-важното остава недостъпно. Текстът може да е страхотен, но ако ти го поднесат монотонно, най-много да ти се приспи.
В театър Възраждане сцената е мъничка, всичко е на една ръка разстояние и трябва да си много смел актьор, за да играеш там пред публика. Защото тя вижда всичко, а когато не види нищо, си отива разгневена и недоволна и повече не се връща.
Пиесата е написана добре (макар за самото представление текстът да е посъкратен). Идеята за това как зачеването ин-витро може да улесни нещата за хората и да усложни взаимоотношенията им е представена добре - с чувство за хумор и абсурдна (но не невъзможна) история. Две кариеристки с дете от брата на едната, който си го гледа, докато втората не решава, че не се чувства достатъчно удовлетворена и също иска да роди. Братът на другата не може да има дете от жена си, заради което ин-витро се създават още две деца. Близнаци ли са или не са, кой на кого е вуйчо, вуйна, татко, леля, чичо...
Пиесата е хубава, но нито режисьорът, нито актьорите не са се справили успешно. През цялото време дебнех да видя бръчица по челата, усмивка на устните, емоцийка някаква да завладее играещите пред мен Даниел Цочев, Надя Конакчиева, Тодор Доцев, Валерия Кардашевска и Ивет Радулова. Ако не беше последната, вероятно нищо добро нямаше да кажа за представлението. Не беше убедително, не беше изиграно. Беше поставено - като празни стойки на витрината в очакване на новата колекция. Като си излязохме, не мислех за какво е ставало дума, какво е било табу-то, а се чудех харесала ли ми е постановката или не.

Отношенията между хората

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш ... че днес можеш да разчиташ на мен ...
Безусловно.

Кратко и ясно. Включва всичко онова, което ние, хората, рядко правим и прилагаме в отношенията си с родителите, приятелите, любимите.
Мислила съм си тези неща много пъти, не бях сядала да ги описвам. Казвах само, че за да твърдиш, че обичаш някого, трябва да знаеш и приемаш нещата, които не харесваш в него.

А горните е написал Хорхе Букай, аржентински писател и психотерапевт. Прочетох ги вчера в "Приказки за размисъл." Била най-продавана книга на издателство "Хермес" за миналата година или нещо подобно. Аз си я купих просто така - отворих я, хареса ми историята, която прочетох.

сряда, 1 април 2009 г.

Магазинна кражба

Вечерта ми беше немного приятна. Уморена, влязох в кварталния магазин, за да си купя нещо хубаво за душата (след като си купих от книжарницата 3 книги) :). Подредих на опашката пред касата и в този момент алармата започна да пищи. Някакъв циганин си беше пъхнал в джоба вакуумиран кашкавал. Стана скандал, дойде управителката, започнаха разправии (в магазина имаше най-вече жени). Циганинът взе да мрънка и да се оправдава (бил го забравил) и най-накрая си тръгна гузно, оставяйки платените покупки (на стойност колкото кашкавала) и кашкавала.
Аз бях някак апатична. Зачудих се какво може да направи магазинерът в такава ситуация - да вдигне скандал и да рискува тумба цигани да го причака в края на работния ден, за да го пребие; да викне полиция и да се надява полицаите да дойдат бързо, да реагират адекватно и да вземат страха на крадеца, за да не повтаря; просто да вдигне рамене и да гледа след избягалия крадец (щото тя алармата пищи, ама няма кой да те спре, ако тръгнеш да бягаш).
Една жена каза: "Ако е за хляб, всеки ще го разбере и ще си затвори очите..."
Не знам. Има кражби и кражби. На дребно. Или на едро. Вероятно като деца всички сме имали възможност да вземем нещо, което не е наше, без да ни забележат, усетят, скарат ... Но когато си голям, какво те оправдава?! Оправдава ли те нещо въобще?
А хората, от чийто джоб ще излязат парите за онова, което ти си откраднал...