Да, ама друг път. Няма да пиша за последния филм на Уди Алън (който много ми допадна), само използвам заглавието.
Често, когато дълго чакаме нещо да ни се случи, си изграждаме представа за начина, по който това ще стане. Използваме представата, за да се приспим след дълго въртене и наместване в леглото. Добавяме нови елементи или махаме досадни подробности, напасваме, нагласяме, за да изглежда достоверно. И чакаме. Отново. Дълго. Обнадеждено. Примирено. Или отчаяно. И в момента, в който може би нещо различно ще се случи, възлагаме всичките си надежди. И се самонавиваме и самонадъхваме, но не се престрашаваме да направим първата крачка. Чакаме да се сбъдне представата ни. Тя, разбира се, не се сбъдва, не и така, както сме мечтали, и ние сме толкова разочаровани, че изобщо не си даваме сметка, че всъщност промяна и развитие има. И така, омотани в представи и илюзии, не живеем, а чакаме. И животът си минава. Ама кой да се усети. Губим си времето в търсене на оправдания. Горките измамени камилчета.
Освен ако не се намери някой, който да ни потупа по рамото и да ни изтръгне от плазмодийната фаза. Ама този някой трябва да е много смел и много да държи на нас. Защото също трябва да се престраши.
2 коментара:
Отдавна се канех да ти напиша нещо в този дух, Деси. Радвам се, че ме изпревари и сама прозря как стоят нещата. Искрено се надявам да не изпаднеш отново в унес и да започнеш да "хващаш моментите". Защото not enough time.
Здравей, Деси!
Започнах да чета блога ти от днес рано сутринта - след работа продължих.
Без никаква връзка с прочетеното реших, че трябва да ти препоръчам един роман: Моят замък - Доди Смит.
Поздрави,
Ани
Публикуване на коментар