Свеж полъх от новата седмица

http://http//www.youtube.com/watch?v=tzepgThB9TE

Тази песничка всъщност я чух за първи път, когато бях трети или четвърти курс в Университета. И макар да не съм вече дете, се усмихвам и настроението ми се подобрява, когато я чуя.

И скучно, и грустно,

и никому руку подать
В минуту душевной невзгоды...

И скучно, и тъжно - кому да протегнеш ръка, когато те мъка задавя...

Лермонтов

На сутринта

всичко е различно. Денят започва, кафето в чашата дими. И, разбира се, книгите са там, на столчето до леглото. "Изкуплението" на Иън Макюън върви мудно, отчасти защото съм гледала филма и не ми е интересно. Обаче пиесите на Теодора Димова - "Кучката", "Змийско мляко", "Любовници", "Невидимите пътища на прошката"... Тази жена пише страхотно. А през следващия театрален сезон се надявам да играят поне някоя от пиесите, за да я гледам.

Не мога да кажа коя ми хареса най-много. "Кучката" е абсолютна класика. Мотивът за мъжа-мутра и жена му, задушаваща се край него, се повтаря и в "Емине." Майката, принудена да изостави децата си като малки и невъзможността да поправи стореното, любовникът, който те чувства толкова близка и сякаш те е познавал цял живот, а всъщност ти е брат ... Светът е малък наистина и за всичко онова, което правим, отговаряме.

В "Змийско мляко" историята е значително по-нереална от останалите. Или поне в живота не би била толкова драматично-красива, а по-скоро тъпа и жалка. Порочна поради случка в детството си млада жена влиза в семейството като съпруга на сина, за да съблазни брата и бащата, а после да изгони майката от дома й. Склонността да се поддадеш на изкушението и да се оставиш на страстта, без дори да се замислиш, винаги са били добра основа за сюжет.

С най-хубавото заглавие, но по-неразбрана остана "Невидимите пътища на прошката." Много набързо я прочетох, без да се задълбоча. А и онзи процес със смяната на имената ми е много мътен.

Всъщност и "Любовници" много ми хареса. "Любовта не може да ограничава. Не може да изисква. Не може да се сърди. Не може да настоява. Не може да се самоубива. Тя може само да се усмихва и да прощава." - Ne me quitte pas -Жак Брел. Шансонът ми е непознат. Цитатът ми харесва. Историята също - често срещан триъгълник - мъж и две приятелки. Той обича едната, тя го свързва с другата, а после си го иска обратно... И всичко е така истинско. И тъжно.

В капан

не бях се чувствала от дете. До петък вечер. Когато изведнъж краят на работната седмица, идващите почивни дни и огорчението ми се стовариха върху ми. Сама, наникъде, непостигнала нищо особено, нямаща какво да остави след себе си...

Не ги обичам тези си настроения. Пазя се от тях.

Вървях пеша към къщи, слушайки радио и само си повтарях: "Утре сутрин ще е по-добре."

Нямам ритуал за такива ситуации. Спасителен пояс, с който да доплувам до брега. Но знам, че от самосъжаление полза няма. По-добре помисли как можеш да промениш нещата - дори и да не почнеш от следващия ден, ще се почувстваш по-добре. Надживей суетата си - какво от това, че не управляваш борд на директори или че малко хора знаят името ти. Нали ги има онези 5, за които мислиш и които също мислят за теб.