Както и преди много други празници стоя си вкъщи и си мисля - за деня, за дъжда, за мен, за майка ми, за приятелите, за семействата... въобще - за твърде много неща, за които иначе не остава време за мислене. В делника ставаш, пиеш кафе, отиваш на работа, действаш... и сякаш спираш да мислиш. Нямаш време, нямаш желание, уморен си. Не ти се иска да останеш насаме със себе си. Трудно е, пречи ти да заспиш. В същото време знаеш, че има решения, които трябва да вземеш и няма за кога да отлагаш. Но телефонът ще звънне, сериалът ще почне, вечерята трябва да се направи. Поне за мен празниците са времето, в което и да искам, не мога да спра мислите. И спомените. Странно - празниците ме връщат назад във времето, вместо да ме стимулират да гледам напред към бъдещето. Е, освен когато след празника се прибирам. Докато пътувам и гледам през прозореца, мислите блуждаят и точките от плана се избистрят. После... пристигам.
И пак се почва отначало.
