У дома за мен е там, където съм в момента. Без значение къде и за колко време. Някак бързо размивам границите и се озовавам "вкъщи." Свиквам с новата обстановка лесно и сякаш не ме гони носталгия. Единственото, което не може да се компенсира въпреки многото и развити технологии, са разговорите с приятелите. В имейл, по скайп, във фб, не е същото. Всъщност не е и нужно да бъде, нали трябва да имаме усещане за липса и нещо, към което да се стремим. Общуването очи в очи е способно да ни дари радост, от която твърде често и лесно сами се лишаваме. Бързаме да свършим това, да отметнем онова, да изживеем, преживеем и усвоим ... А както знаем, много малко можем да отнесем със себе си. Не ми се връща към младежките години, но ми се иска да мога да запазя онзи интерес към всичко и към всички, онази отвореност на очите и съзнанието, желанието да опознаеш. Сега сме видели това-онова, понатрупали сме цинизъм, знаем, че сме подвластни на някои ограничения и много бързо правим калкулацията и пресяваме ненужното, след което самодоволно и уверено скачаме в океана от посредственост или в най-добрия случай - в нашето си езерце.
