Година и малко в чужбина, но не бих казала, че съм стигнала до някакви крайни умозаключения. Чета обаче с голям интерес отзивите на чужденци, които живеят в България или поне са имали повечко време, за да видят нещо от нея. Определено има неща, които приемаме за даденост и не оценяваме. В склонността си към драма и песимизъм, а най- вече към мрънкане, пропускаме онова, което има смисъл да пазим, развиваме и усъвършенстваме, онова, което би помогнало да се обединим. Защото индивидуализмът ни (умението да се справяме някак и най-вече поединично) е онова друго нещо, което толкова много впечатлява чужденците освен храната и природата.
Разбира се, пиша малко обобщено, приемете тази условност. Ясно е, че има и други примери.
И така:
1. Вкусната храна. Категорично и най-неугледните ни Плодове и зеленчуци имат аромат и вкус. За много хора е не само навик от онези години, но и въпрос на престиж да откъснат нещо от градината. (За издържането по този начин на хората от селата няма да коментирам). Всъщност реколтата ни страда основно от липса на "търговски вид". Обаче не съм чула някой да звънне на приятелите си на хиляди километри и да каже:" Няма какво да ям, тук всичко е пластмаса," както направи моя приятел Джордж от Америка в далечната 2002-ра. И не можете да ме разубедите, че в приготвянето на лютеница или друга зимнина, този така удачен за семейно сплотяване ритуал, няма чар. Защото лютеница като на баба вече няма кой да ми направи. И колкото и да е "селско" в нечии очи миризмата на печени чушки, докато вървя из уличките, е най-явният знак, че есента е дошла. И ми липсва. Тук.
А киселото мляко - вече не. Защото си го правя. Ама тук пък прясното мляко е "истинско". И не оставайте с впечатлението, че тук липсват разни неща, че няма национални специалитети, но при нас го има разнообразието. И "дрипавата циганка, която ходи на гости на царя"... Ще се разточа тези дни, защото тук кори няма (казват ми да ги търся в турските магазини, ама тук няма. Няма и български). Е, факт, кой с каквото е свикнал, но колкото и да харесвам индийско и китайско, няма как да ги ям всеки ден, да правя пици и спагети и колкото и пълномаслени да са тукашните сирена, друго си е узрялото бяло сирене с чаша плътно червено вино.
И покрай многото безумия на водопреносните дружества май изобщо не знаем какъв разкош и лукс е да пиеш хубава, вкусна вода от чешмата вкъщи. Тук след едно-две измивания всичко побелява, а световноизвестната Евиан на мен ми е блудкава.
Достъпността на храненето навън също е характерна у нас, макар че не това е причината за пълните ни кръчми. И тук ще отворя друга скоба - кафенетата. Извън добилият популярност напоследък "фабричен/индустриален" стил ( сигурно има и термин, вижте в уикипедия:)) най-вече у нас виждам различни стилове и много цветни варианти. Тук, по- на Запад, разчитат най-вече на солидността и уюта на дървените маси и земните цветове. Навън май повечето кафенета доста си приличат. И ми се струва, че освен всичко друго у нас пиенето на кафе е социален ритуал, докато другаде често е бързо, на крак, най-вече за re-fresh.
И стигаме до точка 2. Лекотата и свободата на общуване.
И нека не се втурваме веднага към "достъпните" жени. Фактът, че с едно обаждане събираш приятелите още тази вечер след работа (въпреки аеробиката, вземането на детето от училище и т.н) е лукс. А ако закъснееш, те ще те чакат и няма да ти се сърдят. И ще можете да си кажете всичко. Защото повечето приятелства не са повърхностни. Апропо, много ясно беше казано в урока ми по немски на тема мобилност - че за американците, които днес са тук, а утре - другаде, няма как приятелствата да са толкова дълбоки, те трудно се поддържат на голямо разстояние, но пък човек трябва да е готов и да може на всяко следващо място да създаде нов контакт. И бързо.
И тук нещо към мита за гостоприемството. Аз мисля, че го има у нас, най-малкото защото в България е много по-лесно да поканиш гости вкъщи (не е нужно да уведомявал предварително съседите), често го правим импровизирано и за след половин час. И не бих казала, че сме сервилни, но най-малкото любопитни към чужденците. Искаме да научим как е при тях...
3. Природата, признавам, малко е далеч от мен. Аз обичам онези големи домашни библиотеки на цялата стена, пълни с книги и екслибриси, но вече няколко пъти чувам "о, man, наистина ли имате планина на 1/2 час от града?! Е, да, вие си Имате море" (когато казах, че предпочитам почивка като турист в някой град)... Е, на мен по-често ми се стяга сърцето за дядовците и бабите домакини някъде из Родопите, но това е друга тема. Сега говорим за планини, пещери и водопади.
4. Хубавите жени. И преди да сте споменали за тоновете грим и късите поли, ще ви обърна внимание на нещо друго. В България все още има подчертан стремеж към делово, стилно и съчетано като цвят и материя облекло, докато извън строгото фирмено облекло в чужбина акцентът е върху удобството. Да, има поли, има женственост, но го има и разностилието, безумните цветови комбинации, плътни чорапи и елегантни обувки... Нещо като моето учудване на белите дрехи на дебелите чужденки на плажа в детските ми години. Ама на тях им беше леко и удобно, имали са самочувствие или не им е пукало...е, тук спортни дрехи ще видите на улицата само при тичане или колоездене...
И за финал за днес... Самотният бегач на дълги разстояния... Царе сме да намираме изход от системата, което в добрия случай ни прави с едни гърди напред в непредвидена ситуация и гарантира така търсеното от работодателя "мислене извън кутията". Справяме се, научени сме все някак да се справяме. Сами. Поразпитаме тук-там, попием някой слух, ходим, ръчкаме и се оправяме - често много добре. Но да се втурнем ей така, за принципа и общото благо. Категорично не. И липсата на точно този стремеж у мен много ясно я усещам. И мисля, че това е обяснението за сегашното ни дередже ( чужда дума, ама звучна). Скоро някой припомни приказката за Кубрат и неговите синове. Ама хората тук на общностна принадлежност ги учат от малки.
Обаче има и у нас промяна. Лекичко си пробива път, а и аз всеки път като се прибера я търся.
