Започнах да изневерявам на листа хартия с таблет. Мислите ми хвърчат и отскачат, често твърде клиширани, все по-объркани, без връзка една с друга. От старческия дом на мечтите ми (като малка вярвах, че за възрастните там ще е по-хубаво, защото няма да са самотни) до пространството за общуване, което искам да открия. От безмълвния упрек, че съм пройдоха без нищо зад гърба си, до простичкото задоволство, че днес денят е хубав и може да се излезе навън.
Хареса ми призивът на Георги Господинов да подарим книга за празника. За мен това беше и си остава най-хубавият подарък. Разбира се, малко е тъпо, ако книгата не улучи получателя си.
Писах дълъг имейл на приятелките си. И те ми отвърнаха. Това е другото хубаво нещо, което неизменно ме крепи. Свободата да общуваш с някого, да споделиш, без някой да те съди или репликира, да се сравниш и съпоставиш, без да те гризе неспокойствието на съревнованието. Просто защото е ясно - ние сме различни.
Правя списък наум за нещата, които искам да направя, докато сме в София. И много, и малко са. Уж не е кой знае какво, но все се оказва, че моето време го няма. Явно не го отстоявам достатъчно. Може би това трябва да е темата на първото ми писмо до Дядо Коледа. Както каза някой, по мое време не беше модерно да сес пишат такива писма.
А хората тук и там се променят, напредват, израстват. Отричат да са себе си. Не били вече това момче, онова момиче. Пооблъскал ги е животът, о, да, така става с всички ни, но променяме ли се? А къде е ядката, онова, което ни определя?! По-скоро с възрастта идва най-вече осъзнаването, че не сме толкова наивни и устремени към доброто както някога. Разбираме, че напук на позитивизма има едно нещо, наречено пари, което под една или друга форма направлява стъпките ни сутрин и вече не оставяме диря и стъпки встрани. С възрастта равносметките идват много по-често, а не само в края на годината. Резултатът все повече не е в наша полза. Но какво пък толкова, краят на света е далеч. Или поне няма да е днес :)
