Преди Великден

Както и преди много други празници стоя си вкъщи и си мисля - за деня, за дъжда, за мен, за майка ми, за приятелите, за семействата... въобще - за твърде много неща, за които иначе не остава време за мислене. В делника ставаш, пиеш кафе, отиваш на работа, действаш... и сякаш спираш да мислиш. Нямаш време, нямаш желание, уморен си. Не ти се иска да останеш насаме със себе си. Трудно е, пречи ти да заспиш. В същото време знаеш, че има решения, които трябва да вземеш и няма за кога да отлагаш. Но телефонът ще звънне, сериалът ще почне, вечерята трябва да се направи. Поне за мен празниците са времето, в което и да искам, не мога да спра мислите. И спомените. Странно - празниците ме връщат назад във времето, вместо да ме стимулират да гледам напред към бъдещето. Е, освен когато след празника се прибирам. Докато пътувам и гледам през прозореца, мислите блуждаят и точките от плана се избистрят. После... пристигам. 

И пак се почва отначало.

All you need is love

Не става дума за Бийтълс, каквато и революция да са предизвикали в музиката, не ги харесвам чак толкова. Пиша за едноименния филм с Пиърс Броснан, който гледах току що. Идеален за кроткия неделен следобед, ако си сама или с приятелки. Нямам илюзии, че голям брой мъже ще го изгледат докрай и ще го харесат. Не е и нужно. Хората са различни, всеки може да гледа и харесва каквото си иска. Но е неизбежно покрай стресиращото ежедневие да не търсим кратко бягство в красотата на живописна и крайно лежерна Италия, например...Поканени на сватбата на децата си, Ида и Патрик се откриват внезапно. Тя е болна от рак, неговата жена е загинала нелепо преди години... Тривиален сюжет, вероятно възможен или пък не. По-скоро не. Но и той, и тя са красиви въпреки бръчиците около очите и посребрените коси. Разбира се, на фона на красивото имение се случват и абсурдни драми, но това всъщност внася нужната нотка, за да не е твърде блудкав филмът. Няма подтекст и свръхинтелектуални внушения, няма изключителност и реплики, които да се запомнят, само простичката истина, че "всичко от което се нуждаеш, е любов."

Непременно го запишете за майка си :)

Любовта си отива... понякога, без да можеш да я спреш

Напълно в унисон с есенното ми настроение е киномаратонът, който си спретнах през почивните дни - смях в залата и умиление при сцените, снимани в България - Непобедимите 2. Остарелите супер герои на нашето детство, които са се събрали да пийнат по едно и да се забавляват, без да се срамуват от многото си бръчки. 

И "Blue Valentine" в силнодъждовния неделен следобед с много доброто представяне на Райън Гослинг. За това на Мишел Уилямс не съм съвсем сигурна, макар че тя сякаш съзнателно си избира роли на нещастна съпруга.

Филмът е прекрасно и убедително разказана история за момичето и момчето, които се смеят заедно и всичко е интересно, тяхно и прекрасно - женят се, защото вярват, че това усещане ще го има вечно. Животът тече без сътресения, мъжът, който не е искал да бъде съпруг и баща, изведнъж си дава сметка, че това е, което го прави истински и щастлив. Тя се развива и драпа нагоре, в един миг спира да й е смешно. Задушава се, уморява се, става й безразлично. Любовта й изтлява до последната искрица. Той я поглежда, но не може да я омилостиви. 

Тривиално, а...Но е разказано искрено, без претенции, без преувеличения, без излишен драматизъм. Двама души, които вече не са заедно. Защото понякога любовта си отива. И толкова. Без сълзи, без раздели и сдобряване, просто така - бавно и полека. 

Така се получава понякога, но невинаги. Любовта все пак я има. Някъде там. Близостта на тялото и духа, на копнежите и стремежите. Любовта, която се променя заедно с вас. 

Всеки се страхува - от това да е сам; от това да не е сам. Трябва да се рискува понякога, не само да се правят компромиси.

Сред толкова много тела наоколо нямаме близост. Имаме нужда от близост. Като тази на Франки и Джони - красива и също толкова достоверна история. В която твърдо вярвам :).

Closed note

е красив, малко бавен и много тъжен филм. Тя обича него, той обича друга... As simple as that ...or maybe not ... it's complicated.

Човекът, който при предходна публикация ми беше написал, че е подходящ за сряда вечер, е бил абсолютно прав, защото аз го гледах в четвъртък и адски се натъжих. Не мога да си кривя душата - обичам да гледам романтични филми, макар да знам, че никой няма да се сети да ми сложи тайнствена бележчица със знака за прегръдки и целувки в купчинката бельо. Само че киното и за това е кино - да ни пренесе някъде другаде, да ни даде онова, което нямаме, да ни накара да забравим и да се успокоим.

Знам, че в живота винаги е сложно. Или ако не е, ние усложняваме. Затова си искам шепата карамелизирани пуканки - любопитен поглед, плаха усмивка, леко докосване, силно привличане. Искам си ги. Днес, утре, вдругиден... просто си ги искам. 

Батман срещу Черния рицар

Наскоро говорих с приятелка за впечатленията си от Dark Knight Rises. Тя се изненада, че филмът ми е харесал дотолкова, че да го гледам два пъти в разстояние на 2-3 дни, защото според нея Батман не бил Батман и Готъм сити не бил Ню Йорк. С което аз всъщност съм съгласна, но това не ми пречи да харесвам образа на Черния рицар, изграден от Кристофър Нолън и Крисчън Бейл. Най-малкото защото те леко развенчават ореола на героя и ни приближават до човека под маската. Посланието "всеки може да бъде Батман" определено ми допада. Защото черни и бели са героите само в приказките, не и в реалността. Е, да, но Батман е комикс, измислица, ще кажете. Да, затова първият Батман си остава класика, за сметка на следващите 2-3, в които чувството за хумор отстъпва на пародията и гротеската, а Готъм става твърде мрачен. 

В същото време и на мен ми беше странно, че Готъм изведнъж се превръща в Ню Йорк, но усещането не беше толкова дразнещо. 

В това, че злодеят всъщност бил добър, също не виждам конфликт - човек носи и двете у себе си, като впоследствие прави избор кое да възприеме. Гласът на озвучителя наистина не беше добре подбран, но хриптенето си беше съвсем а ла Дарт Вейдър.

Хареса ми и това, че филмът събира пак някои от участвалите в "Генезис" - справят се много добре. 

А дали Батман има право на лично щастие ... А защо не - дете, чиито родители са убити пред очите му, мъж, погребал любимата си... защо да не може да обикне отново, след като има на кого да предаде грижата за хората?!

Без съмнение след време ще го гледам пак :)

Риболов в пустинята

е изключително приятен филм. Подобно на "Love actually" и "Notting Hill" романтичната история се съчетава със свежи и непринудени реплики. Емили Блънт и Юън Макгрегър си партнират много добре. Кристин Скот Томас е на мястото си, както винаги, в ролята на шеф на пресслужбата на британския премиер. 

Подходящ за съботен или неделен следобед или за първа среща :)

Лора от сутрин до вечер...

Филмът се оказа пълно безумие. Миленита е с изключително свежо излъчване, но очите и зъбите й бляскат твърде много. Беше си на мястото в "Под прикритие," но в този филм изобщо не играе. Но по-скоро вината е на режисьора.