Някъде между там и тук

Година и малко в чужбина, но не бих казала, че съм стигнала до някакви крайни умозаключения. Чета обаче с голям интерес отзивите на чужденци, които живеят в България или поне са имали повечко време, за да видят нещо от нея. Определено има неща, които приемаме за даденост и не оценяваме. В склонността си към драма и песимизъм, а най- вече към мрънкане, пропускаме онова, което има смисъл да пазим, развиваме и усъвършенстваме, онова, което би помогнало да се обединим. Защото индивидуализмът ни (умението да се справяме някак и най-вече поединично) е онова друго нещо, което толкова много впечатлява чужденците освен храната и природата. 

Разбира се, пиша малко обобщено, приемете тази условност. Ясно е, че има и други примери. 

И така:

1. Вкусната храна. Категорично и най-неугледните ни Плодове и зеленчуци имат аромат и вкус. За много хора е не само навик от онези години, но и въпрос на престиж да откъснат нещо от градината. (За издържането по този начин на хората от селата няма да коментирам). Всъщност реколтата ни страда основно от липса на "търговски вид". Обаче не съм чула някой да звънне на приятелите си на хиляди километри и да каже:" Няма какво да ям, тук всичко е пластмаса," както направи моя приятел Джордж от Америка в далечната 2002-ра. И не можете да ме разубедите, че в приготвянето на лютеница или друга зимнина, този така удачен за семейно сплотяване ритуал, няма чар. Защото лютеница като на баба вече няма кой да ми направи. И колкото и да е "селско" в нечии очи миризмата на печени чушки, докато вървя из уличките, е най-явният знак, че есента е дошла. И ми липсва. Тук. 

А киселото мляко - вече не. Защото си го правя. Ама тук пък прясното мляко е "истинско". И не оставайте с впечатлението, че тук липсват разни неща, че няма национални специалитети, но при нас го има разнообразието. И "дрипавата циганка, която ходи на гости на царя"... Ще се разточа тези дни, защото тук кори няма (казват ми да ги търся в турските магазини, ама тук няма. Няма и български). Е, факт, кой с каквото е свикнал, но колкото и да харесвам индийско и китайско, няма как да ги ям всеки ден, да правя пици и спагети и колкото и пълномаслени да са тукашните сирена, друго си е узрялото бяло сирене с чаша плътно червено вино.

И покрай многото безумия на водопреносните дружества май изобщо не знаем какъв разкош и лукс е да пиеш хубава, вкусна вода от чешмата вкъщи. Тук след едно-две измивания всичко побелява, а световноизвестната Евиан на мен ми е блудкава.

Достъпността на храненето навън също е характерна у нас, макар че не това е причината за пълните ни кръчми. И тук ще отворя друга скоба - кафенетата. Извън добилият популярност напоследък "фабричен/индустриален" стил ( сигурно има и термин, вижте в уикипедия:)) най-вече у нас виждам различни стилове и много цветни варианти. Тук, по- на Запад, разчитат най-вече на солидността и уюта на дървените маси и земните цветове. Навън май повечето кафенета доста си приличат. И ми се струва, че освен всичко друго у нас пиенето на кафе е социален ритуал, докато другаде често е бързо, на крак, най-вече за re-fresh. 

И стигаме до точка 2. Лекотата и свободата на общуване. 

И нека не се втурваме веднага към "достъпните" жени. Фактът, че с едно обаждане събираш приятелите още тази вечер след работа (въпреки аеробиката, вземането на детето от училище и т.н) е лукс. А ако закъснееш, те ще те чакат и няма да ти се сърдят. И ще можете да си кажете всичко. Защото повечето приятелства не са повърхностни. Апропо, много ясно беше казано в урока ми по немски на тема мобилност - че за американците, които днес са тук, а утре - другаде, няма как приятелствата да са толкова дълбоки, те трудно се поддържат на голямо разстояние, но пък човек трябва да е готов и да може на всяко следващо място да създаде нов контакт. И бързо. 

И тук нещо към мита за гостоприемството. Аз мисля, че го има у нас, най-малкото защото в България е много по-лесно да поканиш гости вкъщи (не е нужно да уведомявал предварително съседите), често го правим импровизирано и за след половин час. И не бих казала, че сме сервилни, но най-малкото любопитни към чужденците. Искаме да научим как е при тях...

3. Природата, признавам, малко е далеч от мен. Аз обичам онези големи домашни библиотеки на цялата стена, пълни с книги и екслибриси, но вече няколко пъти чувам "о, man, наистина ли имате планина на 1/2 час от града?! Е, да, вие си Имате море" (когато казах, че предпочитам почивка като турист в някой град)... Е, на мен по-често ми се стяга сърцето за дядовците и бабите домакини някъде из Родопите, но това е друга тема. Сега говорим за планини, пещери и водопади.

4. Хубавите жени. И преди да сте споменали за тоновете грим и късите поли, ще ви обърна внимание на нещо друго. В България все още има подчертан стремеж към делово, стилно и съчетано като цвят и материя облекло, докато извън строгото фирмено облекло в чужбина акцентът е върху удобството. Да, има поли, има женственост, но го има и разностилието, безумните цветови комбинации, плътни чорапи и елегантни обувки... Нещо като моето учудване на белите дрехи на дебелите чужденки на плажа в детските ми години. Ама на тях им беше леко и удобно, имали са самочувствие или не им е пукало...е, тук спортни дрехи ще видите на улицата само при тичане или колоездене...

И за финал за днес... Самотният бегач на дълги разстояния... Царе сме да намираме изход от системата, което в добрия случай ни прави с едни гърди напред в непредвидена ситуация и гарантира така търсеното от работодателя "мислене извън кутията". Справяме се, научени сме все някак да се справяме. Сами. Поразпитаме тук-там, попием някой слух, ходим, ръчкаме и се оправяме - често много добре. Но да се втурнем ей така, за принципа и общото благо. Категорично не. И липсата на точно този стремеж у мен много ясно я усещам. И мисля, че това е обяснението за сегашното ни дередже ( чужда дума, ама звучна). Скоро някой припомни приказката за Кубрат и неговите синове. Ама хората тук на общностна принадлежност ги учат от малки. 

Обаче има и у нас промяна. Лекичко си пробива път, а и аз всеки път като се прибера я търся. 

15-и септември

Покрай многото снимки на щастливи родители и леко притеснени ученици се канех да драсна два-три реда, после се отказах, защото темата за училището изисква да й посветиш много време и внимание, не е и няма как да се разглежда едностранно, уви, в България няма как и да е позитивна. Но се присетих отново за моите ученически дни - не е имало 15-и септември, на който да не съм била щастлива, че отново съм на училище. Ваканциите ми са били като цяло приятни, но винаги го е имало желанието и нетърпението да съм там, в училище, със съучениците. 

През годините съм имала страхотни учители, попадала съм на такива, които само повтарят написаното в учебника, трети, които не знаят как да въдворят ред и да ни заинтригуват. Имах учител по география, който (сега си давам ясна сметка за това) имаше проблем с алкохола, имах изключително фина учителка по математика, която ни заведе до дом за сираци, за да ги зарадваме и да си поговорим с тях, преподавателката по английски в пети клас беше страхотна дама, имаше една математичка, която тормозехме жестоко, защото беше ниска и пълна, пък и не обичахме да решаваме задачи. Помня как историкът ни посрещаше с надпис на дъската : "Власите се давят накрая на Дунава"... 

Спомням си доста случки и уроци. Давам си сметка какви зверчета сме били и колко е било трудно на човека от катедрата понякога. В главата ми има и куп фактология, неща, до която не съм прибягвала изобщо,  защото навремето се наблягаше много на добрата обща култура. Да си призная нескромно, става ми приятно, когато чуя от някого: "Откъде го знаеш това?!" От училище. Във всеки един час и ден съм научавала по нещо - от урока, за съучениците си, за мислите и чувствата, за себеизявата, за живота... Несъмнено училището и учителите са ми помогнали да се опозная, да се развия, да порастна. Както и трябва да бъде. 

И ми е много мъчно, когато чувам от приятели, че ентусиазмът на децата им не е същият. Като лична обида го приемам. Да, мразех физическото, защото съблекалнята бе малка, вместо да играем на нещо, покривахме някакви тъпи нормативи, да, имаше и големи, които тормозеха по-малките, да, за малко да ме набият, че съм поискала по-сложно класно по английски от това на "В" клас... Не съм се чувствала идеално, искало ми се е да напиша нещо по-интересно и разчупено от стриктните теми и сега, от дистанцията на времето, мога да кажа колко много неща са куцали и е можело да бъдат различни. 

И все пак в училище срещаш много и различни хора, усвояваш не само уроци от учебника, създаваш си клуб по интереси и предпочитания, а с хората от приятелския кръг продължавате да споделяте емоции и случки години след това. 

Няма да се получи, ако само се оплакваме и критикуваме. Трябва да участваме и помагаме с мисъл и грижа, не със заплахи или юмруци. Няма да се получи, ако казваме на децата: "Не знам защо го учиш това, скучно е, но трябва" или "Остави го тоя идиот." Защото преди да изгради собствено мнение, детето ще разчита на нашия поглед и ще усвои нашето поведение. Малко уважение, повече толерантност и да не забравяме, че го правим за учениците. Още повече че ако дадем и шанс на учителите, нещата сигурно ще се променят. 

Sonstiges

От немски - т. Разни. Като онези последните в дневния ред. При мен по-скоро като от потока на  съзнанието, макар че творчеството на Вирджиния Улф е все още недостижим и непокорен от мен литературен връх. Вчера си вървим и говорим по улицата, подминава ни момче с онзи небрежно-нахакан вид на непукист-бездомник. Извръща се леко и на правилен английски пита на какъв език говорим. В първия момент не реагирах, защото помислих, че ще иска пари или цигари. И все пак после отвърнах: "На български". А то:" Защото никога не съм чувал този език." Продължава натам с бодър вик: "България"...
Спагетите се варят тържествено. Така и не се научих да ги готвя и сервирам "al dente". И сосът ми е твърде богат на лук, чесън, кайма и подправки. Имам и вино, но вече пиех уиски. Но не пия толкова, че да се впиша сред артистичните натури. И гений не съм, защото личността и чекмеджетата ми са твърде подредени, пък и пиша доста красиво. И настроението ми е едно...влияе се от много неща, но твърде често и от времето - мрачно, дъждовно и изведнъж пробива слънце; радост и усмивки, след което се смрачава. Пусти сравнения, не ти трябват и не ги търсиш, мотаят се упорито в краката ти, а когато искаш да блеснеш с проза или мерена реч, в главата ти - пустош. Спагетите са готови. Ще нахраня питомното, дивото може да се излъже и да дойде.

У дома

У дома за мен е там, където съм в момента. Без значение къде и за колко време. Някак бързо размивам границите и се озовавам "вкъщи." Свиквам с новата обстановка лесно и сякаш не ме гони носталгия. Единственото, което не може да се компенсира въпреки многото и развити технологии, са разговорите с приятелите. В имейл, по скайп, във фб, не е същото. Всъщност не е и нужно да бъде, нали трябва да имаме усещане за липса и нещо, към което да се стремим. Общуването очи в очи е способно да ни дари радост, от която твърде често и лесно сами се лишаваме. Бързаме да свършим това, да отметнем онова, да изживеем, преживеем и усвоим ... А както знаем, много малко можем да отнесем със себе си. Не ми се връща към младежките години, но ми се иска да мога да запазя онзи интерес към всичко и към всички, онази отвореност на очите и съзнанието, желанието да опознаеш. Сега сме видели това-онова, понатрупали сме цинизъм, знаем, че сме подвластни на някои ограничения и много бързо правим калкулацията и пресяваме ненужното, след което самодоволно и уверено скачаме в океана от посредственост или в най-добрия случай - в нашето си езерце.  

За полските ...

език - полският е много мелодичен и труден дори и за нас. Не толкова заради 7-те падежа и различните окончания в зависимост от основата на съществителното (мека или твърда), по-скоро заради някои струпвания на повечко ж-ш-ч-щ в една дума. В същото време имат много думи, които са почти или същите като нашите, в спреженията и времената на глаголите също има близост до българския. И досега рядко съм се натъквала на твърде дълги думи, каквито има много в немския. Имат например "роджина" - "семейство", "час" - "време," "място" - "град"... Мен ме затрудняват глаголите от свършен и несвършен вид, тъй като често разликата е в една буква. Що-годе можеш да се разбереш на английски с по-младите хора и с повечко вслушване и знаци и ръкомахане с останалите. Малко неприятно беше, когато чиновничката в общината, която беше на гишето за обслужване на граждани от ЕС, не говореше английски. Всъщност и тези на гишето за хора от страни извън ЕС също не говореха. Но пък формулярите ги има в интернет и имат обяснения на английски и френски, ако и да трябва да попълваш на полски. 

Храна. Не е ужасна. Някои неща са дори вкусни, но като цяло се оказва, че храната на Балканския полуостров е доста по-интригуваща. И, не, няма да влизам в спорове за това чия е мусаката, с печена или сурова чушка се прави шопската салата, кога се е появило ястието имамбаялдъ по българските земи, но със сигурност храната в България е доста по-разнообразна. Тук ги признавам с две ръце за супите (макар че за мой срам още не съм опитвала известната журек). Гъсти, подправени, вкусни. Несъмнено. Иначе - бигоса (кисело зеле с наденица), голомбките (има носовка при изписването - сърмички, гарнирани с доматен сос, но изобщо не приличащи на нашите)... не стават. Пирогите - тези с месо - са приятни за хората, които обичат тестени изделия и паста. Но колкото и опции да има за пълнежа (включително ягоди), няма как да ги ядеш всеки ден. Общо взето, храненето в ресторант е сравнително скъпо (особено ако има и алкохол), а не е кой знае какво в повечето случаи, затова пробвах мексикански, индийски, а вчера - и грузински. Доста приятни бяха всички. Категорично най-хубавото индийско досега съм яла в Цюрих. 

Иначе - в магазина можеш да си напазаруваш доста качествени неща на цени като българските (някои и по-ниски), при положение че минималната работна заплата тук е 1600 злоти (ако не са я вдигнали, имат такива стъпала ежегодно), за по-лесно обръщане в левове, делете на две. Алкохолът и кафето категорично са по-скъпи, вероятно и цигарите, но не пуша и не съм сравнявала. 

Сладкишите са малко странни. Не достатъчно сладки за мен, с твърде много сметана, а шоколадът, който използват за поливка и гарниране, е, меко казано, безвкусен. Хапваме чат-пат сирник (нещо като чийз кейк, ама не съвсем), полски шоколад (рядко, макар че има силни местни производители). Сладоледът обаче компенсира. Има го във всякакви варианти и наистина се яде по всяко време на годината. 

Хора ... не познавам отблизо местните. Възпитани са и търпеливи в някои отношения, но ще се блъснат в теб, вместо да се отместят, докато се разминавате по улицата. Ако ги попиташ или помолиш нещо, малко неохотно, но ще отвърнат и помогнат. Но да проявят инициатива и да подходят те към теб... По-скоро не. Наистина в това отношение в България е по-различно. Там сме много по-отворени към хората и по-дружелюбни. Гостоприемството в смисъла на това да те поканят вкъщи... по-скоро тук, както и в много други държави, е възприето (за по-лесно може би) хората да се срещат навън. Силно религиозни. И се женят млади... това последното не е моя реплика, но сякаш е вярна. За следващия път мога да потърся статистика.

Вроцлав по-отблизо

Време е да продължим разказа за града на джуджетата.
Красив е и уютен, много. Ако отидеш на най-популярното място тук, Rynek, ще помислиш, че някак извън законите на физиката си успял да попаднеш в красива пощенска картичка. Е, в момента пренареждат паветата от едната страна, но чарът на този квадратен площад не се губи. Особено като си дадеш сметка, че градът е бил жестоко разрушен по време на Втората световна война, след което се го изграждали наново. Името му през годините се е сменяло много пъти, бил е столица на Силезия, после преминава към Бохемия, след това - немско, а след Втората световна война е даден на Полша. Това обяснява и присъствието на много немски туристи тук - много от тях се връщат към корени и роднини. Личи си, че са били под немско, много си личи. Улици, транспорт, сгради, маниери. За маниерите е леко странно - поляците са доста самоуверени и напористи, държат се леко надменно, но бих казала, че няма на какво толкова отгоре. На пръв поглед картинката е страхотна, но като поостанеш, виждаш и някои не толкова лицеприятни неща - като пияниците и клошарите, многото добре облечени просещи момчета и момичета, изхвърлените опаковки и непочистените кучешки следи. Но хората продължават с усилията за подобряването на градската среда и условията на живот, заради което ги адмирирам. За времето, в което съм тук, видях поправки, ремонти, пускане в експлоатация на нови сгради. Всеки ден някъде някой нещо работи и оправя. С мисъл - да е красиво и да се впише.
Няма как да не вметна, че до момента климатът ни поднася приятна изненада - след всичко чуто за полските зими (факт, че Вроцлав е доста на юг) сняг тази зима имаше два пъти за по половин ден. Често има слънце, а лятото е по-скоро прохладно, отколкото горещо (да се има предвид и моята зиморничавост). Та, на фона на снежните Балкани уикендът тук беше слънчев и топъл - 15-20 градуса.
Също толкова приятна е и близостта на града до други европейски столици - Берлин, Виена, Прага. Добрата влакова система, както и летището на десетина километра създават условия да стигнете бързо и комфортно до доста държави в Европа. Изключая нашенските ... Макар че ако човек реши да си направи разходка из соц държавите и си предвиди време, може да си организира страхотно прибиране до България с кола, както правим ние - Чехия, Словакия, Унгария, Сърбия...
С една дума, на първи и втори прочит - градът ми допада. Има си свои местенца, лъкатушещи улички, река и пясъчен остров... Още не съм посетила нито един музей или театър (има доста и от двете), както и не успях да вляза в Зоологическата градина (идея си нямате колко хора имаше на касите един неделен следобед... около 150), но пък фонтанът с неговото музикално-светлинно шоу, Японската градина...Ще разказвам още по-нататък. Току виж съм стигнала и до спортно шоу на страхотния стадион. Ще има и снимки. 

Вроцлав, Полша - първи впечатления

На детайлите от пътуването с кола от София до Вроцлав и преминаването на няколко граници ще се спра в пътепис специално за Стойчо и неговия сайт. Затова директно започвам от града  - най-топлият полски град, четвърти по големина в Полша, с около 700 000 жители и още известно количесто в околността, категорично не най-туристическият, единият от двата града, които ще бъдат столица на културата през 2016-та. Представете си София такава, каквото би била, ако половината население на България не бе принудено да търси там препитание. Сравнението със София няма как да бъде избегнато, а и първият ми, леко недоверчив поглед към града откри точно това - прилика. Усещане за соц, което имах може би в Букурещ, но не и в Прага, Будапеща или Братислава. Павета, тук там сиви или недовършени сгради, хора с тъмни дрехи... И дотук. След това забелязваш ясната маркировка по улиците, знаците, работещите светофари, светлините и спокойствието - движение и интензивност има, клаксони и крясъци - не. После виждаш, че дори и сивите сгради са в добро състояние, цветовете са съобразени, дограмите са сходни, драсканиците не са кой знае колко, има красиви графити. На някои улици има обособени участъци за паркиране на коли, тротоарите са свободни от коли и достъпни за пешеходци, има велоалеи. И тук някои улици леко криволичат :)

Бързо намираме това, което търсим - апартамент в широкия център. Сравнително тиха улица, голям блок, входът - чист. Вътрешен двор с детско кътче. Беше зима и с влизането ми направи впечатление, че е топло. В апартамента също беше така, ако и да не бяха пускали парното известно време. 

Организацията за изхвърлянето на боклука ме впечатлява навсякъде, където отида. Има контейнери за бяло и цветно стъкло, за хартия, за пластмаса и за други боклуци, които не се рециклират. Повечето кооперации имат обособено за контейнери помещение, което се заключва, или нещо като къщичка без врата отстрани на блока. Не е мръсно, няма разхвърляни боклуци,  събира се редовно. Няма улични кучета, които да обръщат кофите и да изсипват всичко насред улицата.  За малките спретнати околоблокови пространства е по-добре да не отварям дума - има ги, поддържат се дори и да не са засадени цветя, а просто трева. Чисто е - не че няма паднали листа, тук таме фасове, но като цяло впечатлението е добро.

Няколко дни бяха достатъчни за ориентация и аклиматизация - градският транспорт се състои от трамваи и автобуси, редовни, повечето - сравнително нови. Спирките са ясно обозначени, повечето имат електронни табла (и работят), има пълно описание на маршрутите по трасето, както и разписание. Билети се купуват или от автомат на спирката - с монети, банкноти или карта, или от превозното средство - само с карта. Валидираш билета вътре, има електронни устройства. Можеш да си вземеш билет за едно пътуване или билет за определено време (с него можеш да сменяш няколко превозни средства) срещу 3 злоти - за по-лесно превръщане в български пари делите на две. Имената на спирките се съобщават и изписват на табла. Изписва се и подсещане, че трябва да си валидираш билета, както и коя дата и какъв ден е, кои празнуват имен ден... Да, тук повече честват именните си дни отколкото рождените. Може би заради това, че са доста религиозни, много хора се кръщават с име от католическия календар.

Градът е красив и подреден, има табелки навсякъде, включително и за обектите от пътеводителите. Историята му е интересна, но сега ще отбележа само, че е бил доста разрушен след втората световна война, след което го възстановяват... И тук е било комунизъм, ама .... малко по-друг. 

Магазините са като в София - има големи хипермаркети като Карфур, Теско и Кауфланд, много магазини на Лидл и местната верига от този тип - Бедронка (калинка), както и квартални магазинчета и магазинчета в блока. Ние тук имаме два по-големи и две по-малки магазинчета, малка пицарийка и дюнерджийница, както и "плод и зеленчук". 

Отделно четири мола, доста големи, с кина, няколко театъра, опера, филхармония, доста книжарници, макар и не съвсем от типа - влез, пийни кафе и почети, докато си избереш нещо (има и такива, но за тях другия път).

Има университет, най-различни школи и много, много студенти.  

Местният футболен отбор се казва Шльонск, има разкошен стадион в единия край на града. По улиците доста хора бягат за здраве - с екип или без, сутрин или вечер. Аквапаркът е голям - със саунариум, масажи, рекреационен и басейн за плуване, външни и вътрешни пързалки, фитнес, пясък, шезлонги и игрище за волейбол за през лятото...  Измислено, направено, подредено, пази се, хората спазват правилата... Е, в сауната мъжете са най-вече голи, но аз без очила не виждам особено добре :)

Хората ... са доста целеустремени. Не бързат особено, но категорично знаят накъде са тръгнали и вървят. Няма да те блъснат, докато се разминавате, но няма и отстъпят настрани. 

Градът сякаш не е голям, но е активен. Усеща се, че хората са ангажирани с него, стараят се. Не е идеално, но и тук, както на много други места, няма как да не се запиташ: Как го правят? Защо в България не е така?

И преди да ви оставя за тази вечер, ще спомена за светофарите. Държат червено поне 3-4 пъти по-дълго отколкото където и да е другаде. Особено за несвикналите е доста дразнещо. Явно се дава предимство на колите, за да не стават задръствания. Хората си го знаят. И рядко се случва някой да не издържи и да пресече нерегламентирано.