Ти можеш ...

- да засадиш цвете, дърво или храст у вас, у нас, в градинката пред блока;
- да позвъниш на съседната врата и най-накрая да се запознаеш със съседите;
- да вземеш телефона и да се обадиш на петима души извън списъка с последно набрани номера и да кажеш: "Здравей, как си, приятелю?";
- да вземеш стол, да стъпиш върху него и да отвориш онзи шкаф най-горе, да извадиш всички онези натрупани там нещица, да ги почистиш и свалиш, и да ги дадеш на някой, който ще им се зарадва;
- да направиш или купиш къщичка за птици и да я закачиш на най-красивото дърво наоколо;
- да измиеш няколко ябълки и да ги оставиш на някоя пейка с бележка "измити са, почерпи се";
- да провериш има ли дом за деца или стари хора наоколо и да видиш имат ли нужда от нещо;
- да напишеш на малко квадратно листче "обичам те" и да го сложиш на място, на което някой ще го види. Ако живееш сам, залепи го на огледалото, така на другия ден самотните хора ще са с един по-малко.
Ти можеш.
И аз мога.
Още много и истински неща.

Извън БГ

Различно е, когато отидеш да живееш в друга държава и не говориш езика. Други хора, непознати, различни, които няма как интуитивно да усетиш. С друг манталитет и поведение. А когато и не работиш, трудно ще завържеш социален контакт, ако и да сме в глобализирания свят. Е, може би ще имаш шанс твоят град да е голям и да има различни приятелски групи на чужденците като теб, но все пак. Друго е. 

По-лесно, когато не си сам. В противен случай мислиш само за едно - работа, пари, сметки. И се губиш в гурбетчийския океан от бленувания и мечти, който бързо те лишава от досегашната индивидуалност.

И още в началото разбираш, че въпреки всичко градът, който си напуснал, не е бил чак толкова лош. Не че на новото място ти е автоматично зле - неизследвано, любопитно, обещаващо ... В моя случай - красиво, зелено и по-уредено. 

Няма носталгия - много малко време е минало, за да се появи. Засега събирам впечатления и информация, търся, разглеждам, чета. Сякаш съм в отдавна отлагана ваканция и използвам свободното време дори и само за да чета разни хитроумни блогове. Понякога имаме нужда точно от това - време за нищоправене, след което - идеи, планове, осъществяване.

Преди Великден

Както и преди много други празници стоя си вкъщи и си мисля - за деня, за дъжда, за мен, за майка ми, за приятелите, за семействата... въобще - за твърде много неща, за които иначе не остава време за мислене. В делника ставаш, пиеш кафе, отиваш на работа, действаш... и сякаш спираш да мислиш. Нямаш време, нямаш желание, уморен си. Не ти се иска да останеш насаме със себе си. Трудно е, пречи ти да заспиш. В същото време знаеш, че има решения, които трябва да вземеш и няма за кога да отлагаш. Но телефонът ще звънне, сериалът ще почне, вечерята трябва да се направи. Поне за мен празниците са времето, в което и да искам, не мога да спра мислите. И спомените. Странно - празниците ме връщат назад във времето, вместо да ме стимулират да гледам напред към бъдещето. Е, освен когато след празника се прибирам. Докато пътувам и гледам през прозореца, мислите блуждаят и точките от плана се избистрят. После... пристигам. 

И пак се почва отначало.

All you need is love

Не става дума за Бийтълс, каквато и революция да са предизвикали в музиката, не ги харесвам чак толкова. Пиша за едноименния филм с Пиърс Броснан, който гледах току що. Идеален за кроткия неделен следобед, ако си сама или с приятелки. Нямам илюзии, че голям брой мъже ще го изгледат докрай и ще го харесат. Не е и нужно. Хората са различни, всеки може да гледа и харесва каквото си иска. Но е неизбежно покрай стресиращото ежедневие да не търсим кратко бягство в красотата на живописна и крайно лежерна Италия, например...Поканени на сватбата на децата си, Ида и Патрик се откриват внезапно. Тя е болна от рак, неговата жена е загинала нелепо преди години... Тривиален сюжет, вероятно възможен или пък не. По-скоро не. Но и той, и тя са красиви въпреки бръчиците около очите и посребрените коси. Разбира се, на фона на красивото имение се случват и абсурдни драми, но това всъщност внася нужната нотка, за да не е твърде блудкав филмът. Няма подтекст и свръхинтелектуални внушения, няма изключителност и реплики, които да се запомнят, само простичката истина, че "всичко от което се нуждаеш, е любов."

Непременно го запишете за майка си :)

Любовта си отива... понякога, без да можеш да я спреш

Напълно в унисон с есенното ми настроение е киномаратонът, който си спретнах през почивните дни - смях в залата и умиление при сцените, снимани в България - Непобедимите 2. Остарелите супер герои на нашето детство, които са се събрали да пийнат по едно и да се забавляват, без да се срамуват от многото си бръчки. 

И "Blue Valentine" в силнодъждовния неделен следобед с много доброто представяне на Райън Гослинг. За това на Мишел Уилямс не съм съвсем сигурна, макар че тя сякаш съзнателно си избира роли на нещастна съпруга.

Филмът е прекрасно и убедително разказана история за момичето и момчето, които се смеят заедно и всичко е интересно, тяхно и прекрасно - женят се, защото вярват, че това усещане ще го има вечно. Животът тече без сътресения, мъжът, който не е искал да бъде съпруг и баща, изведнъж си дава сметка, че това е, което го прави истински и щастлив. Тя се развива и драпа нагоре, в един миг спира да й е смешно. Задушава се, уморява се, става й безразлично. Любовта й изтлява до последната искрица. Той я поглежда, но не може да я омилостиви. 

Тривиално, а...Но е разказано искрено, без претенции, без преувеличения, без излишен драматизъм. Двама души, които вече не са заедно. Защото понякога любовта си отива. И толкова. Без сълзи, без раздели и сдобряване, просто така - бавно и полека. 

Така се получава понякога, но невинаги. Любовта все пак я има. Някъде там. Близостта на тялото и духа, на копнежите и стремежите. Любовта, която се променя заедно с вас. 

Всеки се страхува - от това да е сам; от това да не е сам. Трябва да се рискува понякога, не само да се правят компромиси.

Сред толкова много тела наоколо нямаме близост. Имаме нужда от близост. Като тази на Франки и Джони - красива и също толкова достоверна история. В която твърдо вярвам :).

Closed note

е красив, малко бавен и много тъжен филм. Тя обича него, той обича друга... As simple as that ...or maybe not ... it's complicated.

Човекът, който при предходна публикация ми беше написал, че е подходящ за сряда вечер, е бил абсолютно прав, защото аз го гледах в четвъртък и адски се натъжих. Не мога да си кривя душата - обичам да гледам романтични филми, макар да знам, че никой няма да се сети да ми сложи тайнствена бележчица със знака за прегръдки и целувки в купчинката бельо. Само че киното и за това е кино - да ни пренесе някъде другаде, да ни даде онова, което нямаме, да ни накара да забравим и да се успокоим.

Знам, че в живота винаги е сложно. Или ако не е, ние усложняваме. Затова си искам шепата карамелизирани пуканки - любопитен поглед, плаха усмивка, леко докосване, силно привличане. Искам си ги. Днес, утре, вдругиден... просто си ги искам. 

Батман срещу Черния рицар

Наскоро говорих с приятелка за впечатленията си от Dark Knight Rises. Тя се изненада, че филмът ми е харесал дотолкова, че да го гледам два пъти в разстояние на 2-3 дни, защото според нея Батман не бил Батман и Готъм сити не бил Ню Йорк. С което аз всъщност съм съгласна, но това не ми пречи да харесвам образа на Черния рицар, изграден от Кристофър Нолън и Крисчън Бейл. Най-малкото защото те леко развенчават ореола на героя и ни приближават до човека под маската. Посланието "всеки може да бъде Батман" определено ми допада. Защото черни и бели са героите само в приказките, не и в реалността. Е, да, но Батман е комикс, измислица, ще кажете. Да, затова първият Батман си остава класика, за сметка на следващите 2-3, в които чувството за хумор отстъпва на пародията и гротеската, а Готъм става твърде мрачен. 

В същото време и на мен ми беше странно, че Готъм изведнъж се превръща в Ню Йорк, но усещането не беше толкова дразнещо. 

В това, че злодеят всъщност бил добър, също не виждам конфликт - човек носи и двете у себе си, като впоследствие прави избор кое да възприеме. Гласът на озвучителя наистина не беше добре подбран, но хриптенето си беше съвсем а ла Дарт Вейдър.

Хареса ми и това, че филмът събира пак някои от участвалите в "Генезис" - справят се много добре. 

А дали Батман има право на лично щастие ... А защо не - дете, чиито родители са убити пред очите му, мъж, погребал любимата си... защо да не може да обикне отново, след като има на кого да предаде грижата за хората?!

Без съмнение след време ще го гледам пак :)