Не искам

да бъда малка бурмичка в големия механизъм на лишени от въображение чичковци.
да се будя с мисълта, че днес ще е поредният безсмислен ден.
да се дразня от съседите, които пробиват нещо си в осем сутринта.
да блъскам с глава стената.
да се чудя какво да вечерям.
да се питам: "Заслужаваше ли си?"...

Искам ...

да пипна дъгата и най-вече жълтия цвят.
да чуя как се прозява щурец.
да видя как се смеят делфините.
да уловя еднорог и да препусна с него...

Искам ...
да вечерям с Бърнард Шоу и Оскар Уайлд.
да заспя, без да мисля за утрешния ден.
да се събудя с усещане за живот.
да прекарам деня, без да съжаля нито за казана дума, нито за хвърлен камък.
да се запозная с трима души, които си заслужават.
да срещна сродната си душа.
да опозная себе си...

Моите боровинкови нощи

Вероятно е излишно да споделям мнението си за филма - всеки преценява за себе си. И все пак - красив филм, ту нежен, ту малко груб, с онзи особен ефект на снимане - първо леко размазано - намек, подсказка, задявка, след това всичко вече е на фокус. С една дума - разкошен.

За Джъд Лоу няма да говоря. Харесах го още, когато беше шантав фотограф, улавящ последното дихание на човек в онзи филм с Том Ханкс - Път към отмъщение или нещо такова. Не му обърнах много внимание в Изкуствен интелект при първото гледане на филма. Влюбвах се в него всеки път, когато гледах Ваканцията. Заради него гледах Взлом. Няма да говоря за Джъд Лоу - страхотен е.

А боровинки не харесвам особено, да не кажа хич. И паят не е от любимите ми сладкиши.

Обаче филмът е хубав - защото разказва история, която е малко невероятна, но все пак може да се случи. Кара ни да се замислим от какво имаме нужда и за какво се борим - от въздух и пространство край себе си, от приятел, на когото да се довериш, от мечти, които да преследваме, или от връзка, която да ни стопли в студената вечер...

Приятно гледане.

Една твоя дума

Елвира Линдо - името на авторката не ми говореше нищо, но корицата ме впечатли. За първи път си избирам книга така. Е, заглавието също помогна.

История, която може да бъде истинска, разкана с лекота и подходящи думи - за две чистачки, намерили мястото си под слънцето - без оплаквания, без самосъжаление; страннички или самотнички - каквото предпочетете. Хареса ми.

За разлика от "Обжалването" на Гришъм, което прочетох бързо, след няколко дни сигурно ще забравя... Повече ми харесваше, когато пишеше само за делата и нещата в съда, без да намесва политиката. Сега се опитва да ни обясни как е устроен светът и колко е несправедлив животът - по-комерсиален е станал, но не и по-интересен.

Остана да добавя само, че две вечери се приспивах с Мери Попинз...:)

Трамвай "Желание"

От три години искам да гледам тази постановка. И все нещо ставаше или пък ме домързяваше да отида да си купя билет.

Снощи я гледах. В Театъра на Армията. Залата беше пълна, макар че постановката е стара. Не се отегчих, но и не почувствах нищо. Никаква мисъл не премина през главата ми, никакъв извод не направих. Малко се смях, доста ръкоплясках - нямаше как, на другите явно им хареса. Всъщност имаше 2-3 сцени - най-вече тези с героя на Георги Къркеланов. Той си беше точно на мястото, което не мога да кажа за Бойка Велкова. Разбирам защо са я избрали, но според мен бе по-скоро красива и креслива, отколкото нежна, нещастна и трагична.

Не знам защо не се получи снощи. Няколко дни преди това гледах моноспектакъла на Мариус Донкин в Народния театър - Г-н Ибрахим и цветята на Корана. Съвсем различно преживяване, а и съвсем правилно се играе на Камерна сцена. Другаде не би било същото.

Разбира се, не бива да се сравняват двете постановки - коренно различни са.

Трамваят "Желание" не ме закара никъде...

искам да бъда добра...

ей така - искам да бъда добра. просто добра. като човек. и не става дума за религия, пророчески сън, който съм имала, тухла, която да ме е ударила по главата. просто добра. мила, нормална, спокойна. добра - да не злобея, да не завиждам, да не се заяждам, да не злорадствам. добра, но не безлична.

Помните ли онзи филм - Предай нататък? На мен много ми хареса. И филмът, и идеята. И макар да не вярвам, че в днешно време човек просто така ще подари на някого скъпата си спортна кола, мисля, че не е непостижимо поне с хората, които познаваме, да се държим добре. лесно е да нараниш и обидиш някого, лесно е да се развикаш, да се нацупиш, да пренебрегнеш. Много по-приятно е обаче да разсмееш някого, да помогнеш на някого - просто така...

Нямаше ме

в нет-а за известно време. Имах културно-масова седмица, седмица на родитело-роднинско гостуване, седмица на мир, тишина, умора и леко отчаяние, седмица на дългите размишления - не точно в този ред, но това е без значение. От дълго време толкова мисли не се бяха събирали, надбягвали и изчезвали в/от главата ми. Чудя се какво да започна да споделям по-напред.

Не знам на кой свят съм - не че съм влюбена. Не съм. Дори в себе си - това пък най-малко. Макар че и аз като небезизвестната Кари Брадшоу си задавам въпроса: "Трябва ли да обичаш себе си, за да създадеш връзка и тя да оцелее или напротив?" Трябва ли да поставяме себе си над другите или напротив - когато обичаш и/или държиш на някого, му отдаваш предпочитание и категорично преставаш да чуваш кроткото гласче в главата ти, което казва - не трябва да става така. Кога се обичаме прекалено и кога не се обичаме изобщо?! Да обичаш себе си и да уважаваш себе си едно и също ли е?!

Всъщност с околните ние уж се съобразяваме, но в същото време си казваме, че и те трябва да ни отвърнат със същото. А пък нали който ни познава, ни възприема такива, каквито сме - не очаква да надмогнем себе си. Може би отговорът е простичък - с точните и подходящи хора не стигаш до подобни размисли.