губя идентичност

6-ти септември. Национален празник. За някои. Може би за онези, които по неволя трябва да присъстват на вечерната проверка, зарята или забравила съм вече как се казва онова безумно скучно честване, с което напоследък отбелязваме тези си национални празници. За мен е обикновен съботен, тоест почивен ден. Станах, направих си кафе, ходих на разходка, гледах филм, сега пак ще гледам филм. Много за малко ми мина през ума, че днес е празник. По нищо не го чувствам, по нищо не мога да го разбера.

Губя идентичност. Не мога да определя нещата, които ме правят българка и ме карат да се чувствам българка. Вярно, живея в България. Не мисля да емигрирам. Добре ми е. И все пак... Силно вълнение усещам само когато видя някой от спортистите ни на почетната стълбичка как изговаря думите на химна ни, защото е спечелил медал за България. Тази година дори това не се случваше често. Не помня откога не съм чувала хубава новина, с която да свържа българското. Само безумия, катастрофи, злоупотреби. И нищо, което да те приобщи, да те накара да застанеш зад кауза, да отстояваш мнение.

Не ми идва наум с какво да завърша постинга си, за да има поне едно положително изречение. Затова оставям многоточие...