Вики Кристина Барселона

Много го чаках да се появи в България този филм. Даже за едната от прожекциите на Киномания уговорих куп народ да го гледаме, за да се окаже, че няма билети. Обаче го дочаках. И гледах. Много ми хареса.
Не съм от тези, които могат да опишат сцени и да цитират реплики (освен ако не стане въпрос за Жега или Имаш поща - гледала съм ги много пъти), но с две думи - шапка свалям на Уди Алън, че на тези си години е в унисон с времето и света около него. Апропо, може би трябва да вметна и това, че моя приятелка каза: "И това от човека, спал с доведената си дъщеря..." Е, филмът е свеж, непринуден и леко абсурден. Всяка втора девойка може да се идентифицира с Вики или Кристина, много малко - с героинята на Пенелопе Крус, затова е забавно. Стига да си удовлетворен от начина, по който са се развили нещата за теб, защото финалът на филма е с нотка ирония или дори сарказъм или може би с кротко обобщение за това какво се случва с моминските мечти.

Старбъкс

Дълги години предпочитах да пия чай вместо кафе. Започнах да пийвам кафе, за да правя компания на съквартирантката си. Впоследствие оцених пиенето на кафе като време, което отделяш за себе си или за близките си - приятели или роднини. Започнах да гледам на пиенето на кафе като на ритуал. Затова тествам повечето новопоявили се кафенета. Особено ако са част от нашумели чужбински вериги :)
С известно закъснение посетих Старбъкс. Днес, около обяд, с приятелка. Беше пълно, преимуществено с тинейджъри. Взех си капучино, диетичен сандвич с нещо си, шоколадова торта и мъфин. Апропо, нямаше никакъв синхрон между момичето на касата, което приемаше поръчките, и момчето, което правеше кафето, поради което се наложи да почакам и да обясня поне три пъти каква точно ми е поръчката.
Вътре е по-скоро симпатично, но не и крайно уютно. Кафене - да пийнеш две глътки и да си тръгнеш, без да се застояваш.
Поседяхме около два часа на ниска масичка в ъгъла. Откъдето нямаше как да излезем, без да вдигнем хората от съседни маси. Трябва да отбележа, че това се оказа единствената такава масичка и все пак. Отнемаше ми около 3 минути да обясня на хората, че ги моля да станат от местата си, за да мога да изляза. Вероятно всички помолени ме помислиха за душевноболна.
Нищо от избраното от мен не ме въодушеви дотолкова, че да повторя посещението си. Кафето и в Onda, и в Coffee Heaven ми харесва пъти повече. Единственото предимство на Старбъкс е, че вътре е само за непушачи (за пушачите има масички навън).
Тези дни ще посетя Costa кафе, за да видя как е там. Но Старбъкс предпочитам да го гледам - в холивудските филми например.

На баща ми ...

Никулден е. Събрах няколко приятелки вкъщи по-скоро, защото е събота, а не за да отбележим празника. Нямаше риба, но сега ще си сипя чаша червено вино и ще си го изпия сама - няма на кого да кажа наздраве.

Не помня откъде тръгна темата за това на колко съм била, когато е починал баща ми. Заговорихме се, върнах се към неща и случки от живота си, към които не искам да се връщам.

Бях на 14. Малка и глупава. Случи се изключително бързо и крайно неочаквано. Тогава не го усетих, не го осмислих, не разбрах, че целият ми живот ще се промени. Помислих си само, че се е отървал - от света, суетата, от нервите, простотиите и досадата. Бях на 14. Бяхме преживели 14 години заедно, но не го познавах. Знаех, че е идеалист по-скоро от думите на други хора за него; знаех, че е избухлив и нервен от някои сцени вкъщи; знаех, че става рано сутрин и пие чай. Нищичко не знаех. Ту го обичах, ту не. Питала съм се какъв ли ще е животът ми, ако умре.

Сега, след 15 години, не знам какво да кажа и мисля. Със сигурност ми е липсвал. А понякога не, защото когато някой не е край теб, някак свикваш и приемаш липсата му. Рядко ходя на гроба му, но не съм го забравила. Нося го у себе си - като черти на лицето, нрав и привички. Помня го и така ще бъде, докато имам ясно съзнание.

През почивните дни

бях във Велико Търново. Не съм ходила често там, не помня и кога беше последният път, в който имах повече от половин час за разходка и попиване на усещания и атмосфера.
Но сега беше различно. Компанията беше приятна, хотелът (Етър) ми напомни за едно време, улиците все вървят не по равното, а ту нагоре, ту надолу, търновчани не употребяват думичките "ляво" и "дясно"... Най-хубавото беше клубчето - "Melon." Свиреше момчешка група - Faces, ако не се лъжа. Не бяха местни. Обаче се стараха. И тъй като са млади, вероятно ще се "ошлайфат." Не бях слушала песни на Нирвана много отдавна. Бях забравила, че ги харесвам. Че ги свързвам с малкото хубави моменти от ученическите си години. Че съм била малка и съм мечтала за нещо различно от това да се прибера вкъщи и да се излегна на дивана пред телевизора :) Казано накратко, в клубчето има атмосфера. И се слуша хубава музика. Определено си заслужава да се посети при възможност.