Седмицата вкратце

Понеделник - нова седмица, нов късмет - все още вярвам в това.
Вторник - най-накрая гледах Аватар. След триседмични опити да се сдобия с билет, успях. Всъщност през въпросния вторник филмът вече не ми се гледаше толкова, но ... Ефектите са изумителни, фантазията на Джеймс Камерън - също. Дори малко се постреснах. Според мен още не сме дорасли за 3Д-ефектите.
Сряда- от нищото ми се отвори много работа - нищо особено.
Четвъртък - работа, работа, работа. Пак не успях да спя цяла нощ. Неясно защо.
Петък - работа, а след това - среща с приятелки. Няма нищо по-хубаво от това да си говориш с хора, които те разбират и провокират.
Събота - домакинстване и чист мързел. Чаша червено вино (а може би ще станат две) и някое филмче за приспиване.
Неделя - предстои :)

Фестивалът Цветята на Корана

За него чух случайно от бившата си съквартирантка, завършила арабистика. Не бях гледала ирански филми, но си казах: "Защо не?!" И се уговорихме за прожекция в Евро-българския културен център. Нямаше много хора, но все пак изпълнихме малката заличка 2 - дори не знаех, че такава съществува. В нея все едно си в собствения си хол - има 5 реда с по 4 места :) Филмът се казваше "Последната кралица на земята" и беше, меко казано, скучен. Любовна история - мъжът емигрира, за да работи и изкарва пари, но силно разтревожен от събитията в Афганистан, тръгва обратно към жена си. Преодолява куп премеждия и по чудо оцелява, за да я намери, тъй като тя не го чака вкъщи. Вероятно ако не ми беше толкова скучно, нямаше да се дразня през цялото време от няколкото нелогични сцени. Но тъй като отидох без конкретни очаквания, не бях разочарована и следващата вечер на същото място отидох да гледам "Толкова просто," който се оказа с награда за най-добър ирански филм за 2008-а. Много ми допадна. Простичка история, но много добре разказана и изиграна. Съпругата на зает инженер се раздвоява между опитите си да постигне нещо сама и повелята на дълга. Готви и поддържа къщата, грижи се за децата и се съобразява с прищевките им, докато мъжът й е по срещи и съвещания, прибира се твърде уморен, за да й обърне внимание и да я накара да се почувства ценена и желана. Тя тъкмо събира сили да го напусне и ...

Това, което най-много ме впечатли, беше умението от тази до болка позната житейска ситуация да направиш искрен и неподправен, запомнящ се филм. Оказа се, че повечето ирански филми били точно такива. Само че колко от вас са чули или прочели нещо за фестивала?!

Още не мога

да гледам Аватар. Билети за хубавите места няма. Не помня откога не се е случвало подобно нещо. За сметка на това "Къде покриха Морган" става за гледане с много зор - добре, че е Хю Грант. Сигурно заради това разпоредителят на втория опит за влизане (при първия залата не беше почистена): "Вие за Хю Грант ли бяхте? Заповядайте." Щото Сара Джесика Паркър става само за "Сексът и градът," и то сериала. Обаче се задават куп леки и романтични филми на хоризонта, като се започне от "Сложно е" с Мерил Стрийп и Алек Болдуин (е, Стив Мартин все някак ще го изтрая). Чакам, разбира се, и "Девет" с интригуващия Даниъл Дей-Луис. Евентуално "Алиса в страната на чудесата" (макар че може би трябва да направя опит да прочета книгата най-накрая) и "Up in the Air."

Мечтателката от Остенде

Напоследък е трудно да откриеш разкази сред купищата многостранични романи. А на мен винаги са ми допадали. По-кратки са и е по-трудно да измислиш подобаващ финал, всичко трябва да е премерено.

Е.-Е. Шмит като име на автор въобще не ми вдъхваше доверие. Очаквах сухо и сиво писане, досадни фрази и лек назидателен тон. Незнайно защо реших, че ще има някакво сходство с Кафка. Е, няма. Долавям някаква прилика със стила на Стефан Цвайг, но без да се набляга толкова на вътрешния свят на героите. Описанията са по-скоро пестеливи и като цяло ритъмът е по-скоро бавен, но пък историите са измислени от човек с богата фантазия. Лекият ироничен завършек определено доставя удоволствие.

Препоръчвам.

П. С. И току що разбрах, че онзи моноспектакъл на Мариус Донкин - Господин Ибрахим и цветята на Корана - е всъщност по текст на въпросния Е.-Е.

Една Коледа в Париж

Не, не прекарах Коледа в Париж. Бях си вкъщи, при мама.

Това е заглавието на роман на Съмърсет Моъм, за който не бях чувала, преди да го видя на рафта в книжарницата. Прочетох го на един дъх. Изумена съм от това в какъв унисон е с настроението ми напоследък. Докато ненатрапчиво се разказва историята на Чарли - младеж от сравнително заможно семейство, който отива в Париж за празниците, за да се повесели заедно с най-добрия си приятел Саймън, когото не е виждал отдавна, се вмъква и разширява темата за страстите и убежденията, които ни водят и определят избора ни както в ежедневните, така и в по-значимите житейски ситуации.

Поне мен често ме занимава онзи въпрос: "Ами след като умреш? Ще има ли значение дали си живял или не?" Саймън го задава на Чарли, докато се опитва да му обясни новата си философия.

Много съм си мислила за всички онези хорица (в чиято група влизам и аз), които ходят на работа, изкарват някакви пари, гледат семействата си и всеки следващ ден се отличава от предишния само по листа от календара. Дребни хорица, с дребни мисли в главата, дребни постъпки на благост и милосърдие - може би за тях ще има кой да каже: "беше добър човек." Но достатъчно ли е?!

Живуркаш кротко, спазваш правилата... Ако не си удовлетворен, какво ще се опиташ да промениш? Как?! Ще станеш будистки монах и ще заживееш в Тибет; ще започнеш да водиш уроци по йога, ще основеш фондация за благотворителност... Как би променил нещо, ако си простичък, скромен човечец?!