Не мога и не мога да намеря по-подходящо описание на начина, по който времето ни изтича. Или по-скоро спрях да го търся, защото това ми харесва. С лек намек за неумолимост, но без излишна грубост. Защото колкото и да помъдряваме с годините, така и не успяваме навреме да осъзнаем този факт - времето тече бързо и сме за много кратко тук. Което не значи автоматично да хукнем да правим глупости...
:) isn't it ironic, don't you think :) и така скок-подскок - от едно клише в друго. Но те нали са за това.
Като малка ми беше много лесно, защото си казвах, че е "по-добре да съжалявам, че съм го направила, отколкото цял живот да се ядосвам, че не съм." Е, още не съм скочила с бънджи и нямам представа дали някога ще го направя, но ми е все трудно да се убедя в стойността на нещата, които правя. Сякаш покривам норматив, но критериите ми са твърде високи, а по този начин обезсмислям всичките си усилия.
Някъде по-долу в блога си писах, че "искам да съм добра." Е, опитвам се, но се оказа, че не всички ме възприемат в новата роля. И се разминаваме. Грубо, жестоко, с грозен скандал. А всъщност в стремежа си да не ни направят на глупаци, правим най-много глупости. И уязвеното ни честолюбие не допуска да бъдем добри. Но аз ще продължавам да се старая, пък другите да си мислят каквото щат.
