Нахвърляно

Започнах да изневерявам на листа хартия с таблет. Мислите ми хвърчат и отскачат, често твърде клиширани, все по-объркани, без връзка една с друга. От старческия дом на мечтите ми (като малка вярвах, че за възрастните там ще е по-хубаво, защото няма да са самотни) до пространството за общуване, което искам да открия. От безмълвния упрек, че съм пройдоха без нищо зад гърба си, до простичкото задоволство, че днес денят е хубав и може да се излезе навън. 

Хареса ми призивът на Георги Господинов да подарим книга за празника. За мен това беше и си остава най-хубавият подарък. Разбира се, малко е тъпо, ако книгата не улучи получателя си. 

Писах дълъг имейл на приятелките си. И те ми отвърнаха. Това е другото хубаво нещо, което неизменно ме крепи. Свободата да общуваш с някого, да споделиш, без някой да те съди или репликира, да се сравниш и съпоставиш, без да те гризе неспокойствието на съревнованието. Просто защото е ясно - ние сме различни. 

Правя списък наум за нещата, които искам да направя, докато сме в София. И много, и малко са. Уж не е кой знае какво, но все се оказва, че моето време го няма. Явно не го отстоявам достатъчно. Може би това трябва да е темата на първото ми писмо до Дядо Коледа. Както каза някой, по мое време не беше модерно да сес пишат такива писма.

А хората тук и там се променят, напредват, израстват. Отричат да са себе си. Не били вече това момче, онова момиче. Пооблъскал ги е животът, о, да, така става с всички ни, но променяме ли се? А къде е ядката, онова, което ни определя?! По-скоро с възрастта идва най-вече осъзнаването, че не сме толкова наивни и устремени към доброто както някога. Разбираме, че напук на позитивизма има едно нещо, наречено пари, което под една или друга форма направлява стъпките ни сутрин и вече не оставяме диря и стъпки встрани. С възрастта равносметките идват много по-често, а не само в края на годината. Резултатът все повече не е в наша полза. Но какво пък толкова, краят на света е далеч. Или поне няма да е днес :)

Wind River

Историята е привидно банална - Джеръми Ренър е скаут/следотърсач или както искате го наречете, който помага на необръгналата още ФБР-агентка Елизабет Олсън да разследва бруталното убийство на местно индианско момиче. Той я насочва по следите, опитвайки се да намери отговори и може би изкупление за своя грешка в миналото, довела до разбиването на семейството му. 

Филмът е плавен и красив, сниман по старомодния начин с търсено психологическо въздействие. Джеръми Ренър, неособено красив, доста огрухан, е точно толкова на мястото си, колкото и в Градът на Бен Афлек (изявите в Мисията невъзможна и поредния Борн бяха безумни), агентката му партнира прекрасно, а ококорените й очи са чаровни и най-вече - убедителни. 

Думите “ами ако” наистина са най-съсипващите в нашия живот. Увлече ли се да си ги повтаря, човек може да непрестанно да измъчва и самосъжалява. 

Банки, шоколади и часовници

Напоследък често се натъквам на хора, за които Швейцария е мечтаната страна и многото пари. "Искам да емигрирам и си харесах Швейцария, кажете къде да си търся работа" - това е обобщеният рефрен. И един ден за малко да отвърна с нещо подобно: "Е, как точно си я харесахте, като не знаете езика, не сте прочели нищо за нея, за хората и порядките?! Елементарно е, щом имате интернет и пишете тук, да потърсите, прочетете, да попитате някого за впечатления как е, как се живее, различно ли е от България." После си казах, нека не обезсърчавам хората и чинно написах с няколко думи някои по-конкретни обяснения. Но все нещо ми се върти из ума и не спира.

Да, Швейцария е прекрасна и изглежда такава каквато е снимана на пощенските картички - спретнати ниски блокчета и къщурки със или без липи отпред. Подредена, организирана, чиста и тиха, но и леко педантична и доста студена; различна като нрави и манталитет. 

Да, тук има много и големи банки, швейцарският франк е стабилна валута, да, шоколади и часовници има навсякъде, но все пак парите не растат по дърветата, глобяват те на мига, ако не паркираш  правилно, съседът може да се оплаче, че нарушаваш реда и да те изгонят от наетото жилище. И независимо че чужденците са се увеличили, не са много "отворени" към тях. 

Чужбина си е чужбина. Чужд си и си оставаш такъв, ако и да имаш хубава работа и прилични доходи и да можеш да общуваш по-свободно с колеги и съседи. Поздравяват те, разменяте някакви неутрални коментари, но не навлизате в по-личните неща. Не се сближавате така, че да си станете душеприказчици. Най-малкото - на дълъг изпитателен срок сте. 

Да, Швейцария е неизменно в класациите за добър живот, но и в тези за най-висок стандарт и скъп живот. Да, няма дупки по улиците и е много зелено, но и не е редно да вдигаш шум в часовете за почивка, не можеш да си пуснеш прахосмукачката в неделя, ако не живееш в отделна къща, боклукът се изхвърля в определени за това торби, които си купуваш, и други подобни. Да, набляга се на качеството, но за него плащаш съответната по-висока цена (е, братята китайци са попроменили малко пазара, и все пак).

С една дума, ако не си готов да се съобразиш и приемеш установения ред, това не е твоето място. Както не е и всяка друга чужда държава.

Here we are

Напоследък ми е трудно да отделя време за блога. Да, на мен, добре организираната жена, да, детето променя всичко, да, знаех го :). Има толкова много неща, които искам да кажа, минават и заминават, не успявам да ги запиша и най-вече защото около мен пърхат и драпат ръчички, малка уста мило бърбори "бубабу, тата-тата, мамамам" или пък съска според настроението на буболечката. И в главата ми остава само "какво ще яде, ще спи ли, кога смених пелената". Неизбежно е, когато си с детето непрекъснато. И е изтощително. Онова, извън съня и петте минути спокойствие, за които си мечтая, е подкрепата. От другите. Психологическата. Не ми е нужно да повтарям непрекъснато колко съм уморена, колко изглупяла се чувствам, колко съм изостанало от света наоколо и момичешките дреболии. Още по-малко очаквам някой да ми гледа детето. Обаче адски намразих да чувам :"ти я научи така...; не я учи така; не я свиквай ...; давай й еди какво си; как ще я отучиш?..." Достатъчен ми е поглед в стил " разбирам," а най-вече да не ми се споменава кой как не е спал, колко се е схванал и колко се е скапал. Поне един ден :).