четвъртък, 24 август 2017 г.

Here we are

Напоследък ми е трудно да отделя време за блога. Да, на мен, добре организираната жена, да, детето променя всичко, да, знаех го :). Има толкова много неща, които искам да кажа, минават и заминават, не успявам да ги запиша и най-вече защото около мен пърхат и драпат ръчички, малка уста мило бърбори "бубабу, тата-тата, мамамам" или пък съска според настроението на буболечката. И в главата ми остава само "какво ще яде, ще спи ли, кога смених пелената". Неизбежно е, когато си с детето непрекъснато. И е изтощително. Онова, извън съня и петте минути спокойствие, за които си мечтая, е подкрепата. От другите. Психологическата. Не ми е нужно да повтарям непрекъснато колко съм уморена, колко изглупяла се чувствам, колко съм изостанало от света наоколо и момичешките дреболии. Още по-малко очаквам някой да ми гледа детето. Обаче адски намразих да чувам :"ти я научи така...; не я учи така; не я свиквай ...; давай й еди какво си; как ще я отучиш?..." Достатъчен ми е поглед в стил " разбирам," а най-вече да не ми се споменава кой как не е спал, колко се е схванал и колко се е скапал. Поне един ден :).

1 коментар:

Анонимен каза...

Когато се чувстваш безсилна, слаба, изморена, смазана, пребита... припомняй си и си казвай вълшебните думи - най-добре на глас:

Можеше да са близнаци.