Преди време си мислех, че има смисъл да ходиш на театър, ако залата е малка и виждаш актьорите отблизо. Защото в противен случай най-важното остава недостъпно. Текстът може да е страхотен, но ако ти го поднесат монотонно, най-много да ти се приспи.
В театър Възраждане сцената е мъничка, всичко е на една ръка разстояние и трябва да си много смел актьор, за да играеш там пред публика. Защото тя вижда всичко, а когато не види нищо, си отива разгневена и недоволна и повече не се връща.
Пиесата е написана добре (макар за самото представление текстът да е посъкратен). Идеята за това как зачеването ин-витро може да улесни нещата за хората и да усложни взаимоотношенията им е представена добре - с чувство за хумор и абсурдна (но не невъзможна) история. Две кариеристки с дете от брата на едната, който си го гледа, докато втората не решава, че не се чувства достатъчно удовлетворена и също иска да роди. Братът на другата не може да има дете от жена си, заради което ин-витро се създават още две деца. Близнаци ли са или не са, кой на кого е вуйчо, вуйна, татко, леля, чичо...
Пиесата е хубава, но нито режисьорът, нито актьорите не са се справили успешно. През цялото време дебнех да видя бръчица по челата, усмивка на устните, емоцийка някаква да завладее играещите пред мен Даниел Цочев, Надя Конакчиева, Тодор Доцев, Валерия Кардашевска и Ивет Радулова. Ако не беше последната, вероятно нищо добро нямаше да кажа за представлението. Не беше убедително, не беше изиграно. Беше поставено - като празни стойки на витрината в очакване на новата колекция. Като си излязохме, не мислех за какво е ставало дума, какво е било табу-то, а се чудех харесала ли ми е постановката или не.
